Никола ИВАНОВ, литературен критик
В световната, европейска и българската литература като че ли най-малко са майсторите на разказа. Даже съществува мнение, че разказът е царят на литературата, по-скоро на прозата. Дали е така всеки може да прецени, но наистина хубавият разказ е трудна работа. Разказът е спринт на късо разстояние. Ако го сравним със спорта, това е най-атрактивната дисциплина в леката атлетика – спринтът на 100 метра. В няколко страници писателят трябва да отправи посланието (посланията), той няма време да се разпростира, трябва да е максимално концентриран.
Сред безспорните майстори на разказа в съвременната българска литература е Здравка Евтимова. Нейни разкази са преведени на над 30 езика по света, някои се изучават в училища в чужбина. Не прави изключение и новият й сборник „Луничави разкази“. Логиката на заглавието откриваме в част от творбите. В „Мост и лунички“ четем: „Всички хора в „Църква“ знаеха – луничави бяха най-чепатите майки и баби в Перник, а това значи обезателно и в света. Луничавите от сто години знаеха рецепти за отрови, затова не се бояха от мъжки юмруци и крясъци. От никого и нищо не се бояха жените с лунички, родени недалеч от църквата, където Струма си играеше щастливо с пясъка и камъните по дъното.“ В разказа „Аксиния“ допълва: „Луничавите в Пернишко особено ги ценят. Те са отровителки. Ако ашладисат дърво, то се хваща и ражда сто години. Ако луничавите искат да те окрадат, костите ще ти извадят и отмъкнат, без да усетиш. Но най-важното е, че сърцето ти вземат и докато не намериш луничава жена, дето ти е отнесла сърцето, ходиш като без глава, без очи и без нос… Без луничавата няма живот.“ Луничавите жени са силни свободолюбиви, не търпят насилието и прощават само първия път на насилника, като му дават само лъжичка отрова да се мъчи три дни, така го предупреждават, че ако отново посегне да насили, ще го убият. В „Мост и лунички“ отново става дума за сюжетната находка за луничавите жени в Перник.
Сюжетните действия в разказите на Здравка Евтимова се развиват в родния й Пернишки край и любимата река Струма. Тя пише автентична проза като чрез писателското си въображение доизгражда и допълва образите и сюжетите, фабулите. Разчита на личните наблюдения върху многоликия живот, безспорно е умението й да обобщава и универсализира. Затова разказите й са правдиви и истински, верни на живота. Изпълнени са със състрадание, съчувствие, симпатия и обич към бедните, унизените, онеправданите и отритнатите от живот неудачници, маргинали, клошари. Но тежкото ежедневие не успява да ги оскоти, те запазват своята духовна чувствителност въпреки обстоятелствата. Героите й са особняци, чешити, неординерни като хора, но издръжливи, жилави, волеви, те не се предават, трудностите не ги плашат, не ги сломяват и отчайват, често отиват да работят в чужбина най-неквалифицирана работа по социални причини, това често става причина за разводите.
Хуманизмът в творбите от сборника е много силен. Самотните Андрей и Румяна с детенцето се събират да живеят в „През септември, неделя“. В „Залезът – любовта на дърветата“ се събират сродни души като Анка, която пише срещу заплащане есета на съучениците си и така живее, и старата Надежда, която продава лапад и киселец. Те са сродни души по чувствителност, доброта и съдба. Накрая Анка получава обещаната и мечтана фланелка от Димо, който е на гурбет в Испания. В „Ти си от злато“ семейството живее в бедност и мизерия. Майката е на гурбет в Испания, Манола и баба й берат и продават лапад, киселец и марули и старите дрехи на детето. Мечтата на Манола е да я приемат в детската градина, за да сподели игрите с другите деца. Иван от „Мост и лунички“ иска да помогне на Янча да си купи мечтаните ролери за рождения ден. Тя събира пари, а той свири на тромпета на улицата, за да й помогне, защото има добро сърце. Иван е всеотдаен в желанието си да помогне, започва да мете пред бръснарницата, пред пекарницата, пред плод-зеленчука, за да изкара повече пари за ролерите на Янча. Разказът „Хората сме часовници на Бог“ е притча за сътворението на жената и мъжа, сътворени с повече зло, за вечната борба между Доброто и Злото в тях. И единственото спасение е да дадем широко път на доброто в сърцата и душите си. А това значи да не отвръщаме на злото със зло. Старата жена разказва на момичето: „Господ не можел да повярва – само хората от цялата прекрасна земя, която създал с всичкото добро, което имал, умеели да превръщат злината в усмивка и светлосиньо небе, пропастите – в градини, върховете – в пътеки, които водят до собственото му божие сърце. Разбрал, че всъщност небето и хората били едно и също нещо, равно по хубост и светлина… Само жената може да обърне злината, от която е опечен мъжът, в добро сърце… Но каквото и да правела, в него оставало по шепа зрънца от лошото, за да има за какво да му мърмори.“ Със съжаление Надя споделя в „Непостоянно августовско небе“: „Човек трябва да запомни доброто. Мислите прерастват в доброта. Тя е толкова малко и се случва толкова рядко.“ Семейните отношения са в центъра на някои от разказите – караниците, разправиите, разводите, предизвикани главно от мизерията и бедността.
Алчността не носи щастие, а по правило нещастие на човека. В „Малини за радост“ момичето се обръща към Марко по повод златния пръстен с розовия камък, който носи радост: „Не знам дали някога ще се зарадваш като нормален човек, какъвто не си. На тебе пръстенът няма да ти свърши работа. Ти си алчен. Виждаш злато. Аз виждам ръцете, които са го пазили, очите, които са го обичали, хората, при които се е върнала радостта заради този малък розов камък.“ И едва когато Марко връща златния пръстен, който са му дали старицата и внучката, радостта започва да се връща при него.
„Стела ще е моето момиче“ е разказ за силата на любовта и посланието, че духът е по-силен от физическата сила. „Лъжата заличава и изяжда лъжеца“ е ключовата мисъл в разказа “Непостоянно августовско небе“
Темата за насилието в семейството е основна в разказа „Декември, особен месец“. Жестокостта се поражда у детето от това, което се случва в семейството и което то вижда от невръстно, както Калин наблюдава жестокостите на баща си над майката Златина: „Защото само това виждаше Калин. А момче, което в детството си не вижда милувка, как ще може да милва жена, като порасне и стане мъж?“ С хуманизъм са пропити думите: „Над злото има мост – ние, хората, сме мостът над пропастта. Луничавите жени показват черното й дъно, но не могат да те върнат назад, ако искаш да скочиш надолу. От теглото, което теглих, от мъката, която измъчих и победих, видях – злите пръсти работят само там, дето няма луничава жена. Тя може да ги спре.“ Луничавите жени са преграда пред злото, те са спасителки. За да станат добри децата, те трябва да усещат любовта на възрастните – това е главното послание в „О!“. Децата усещат топлото отношение и отвръщат със същото, както се случва с четиригодишният Андрей в детската градина.
Понякога Здравка Евтимова използва хумора и сатирата, за да постигне художественото внушение и ефект, които търси. В „Тънки сметки“ на прицел е скъперникът, който цепи стотинката на две, всичко пресмята в проценти, гледа да не се мине, защото е егоист. Такъв е героят в разказа Кристиян Петров. Докато Теа е ларж, след като забременява, тя решава да роди детето, като намира нещастник, който да го припознае и да се грижи за него. Едно явление за съжителство без обвързване, което става все по-масово не само в България. На сатирично изобличение в „Иван Иванов“ е подложен чиновническият субективизъм и бездушието при изготвянето на психологическите и професионални характеристики. Клише върху клише, калъп до калъп, сиво, скучно стандартно, необективно Най-после се появява Иван Иванов, отличаващ се с нещо индивидуално.
В „Ти си от злато“ Здравка Евтимова поставя един много тревожен проблем за съвременния свят. С напредването на техниката човекът се отдалечава от естеството, естествените контакти, защото се съсредоточава и общува главно чрез интернет, чрез таблети и т.н., там може да намира всичко, което го интересува. Няма ги естествените контакти, отчуждава се, алиенацията настъпва масово. Уж днес децата имат всичко, но мозъците закърняват.
В „Нано“ става дума за опасността от научните открития. За съжаление, човечеството прилага научните открития най-напред в оръжия за убиване на хора. Ако оръжията попаднат под волята на някой зъл човек, застрашават цялото човечество. Последната глобална опасност е изкуственият интелект.
В разказа „Докато чакаме черешите да узреят“ става дума за страха и свободата. Майката говори на дъщерята: „-Не вярвам, че смъртта е по-голяма от болката. Страхът е най-големият. Пречупва всичко.“ Мисълта кореспондира с универсалната, обобщаваща гениална мисъл на Зощенко: „Страхът е загуба на квалификация“.
Писател от ранга на Здравка Евтимова не може да не размишлява за писателството. На фона на потискащата социална картина в „Милена кавгата“ тя отправя посланието, че няма по-голяма сила от дарбата, таланта. В последна сметка Милена разбира защо синът й Калоян е запленен и влюбен в Анди. Дарбата смирява кавгаджиите, прави злите по-малко зли, покорява всички, въздейства облагородяващо. За силата на изкуството, поезията, думите, става дума в „Да предотвратиш битка“. Неда иска да се омъжи непременно за поет и любовта е силата, която дава криле на Петър, който чрез поезията спечелва сърцето на Неда, женят се, а тя се отказва от намерението да замине на гурбет в Испания. Неда споделя: „Искам моят човек да знае такива думи, които на всички езици значат едно и също нещо. Заради такива думи мъжът отива на бесилка или в затвор, или пред дулото. Но поетът, който ги е написал, не се отказва от тях. Заради такива думи – казва ми Недка – човечеството е човечество, а не десет милиарда гниди.“ В „Ноемврийски разказ“ става дума за съдбата на писателя. Той не трябва да пише комерсиална литература, да не мисли и търси търговския успех, защото това винаги води до художествени компромиси. Сериозният писател като Здравка Евтимова се стреми да бръкне дълбоко в душите на читателите. Той пише, за да издигне читателя, а не слиза при масовия вкус, при тълпата, при ниските страсти. С творчеството си се стреми да намалява количеството на населението и да увеличава броя на народа. Съдбата на сериозния писател е трудна, в България той не може да живее от писане и издаване на книги, а трябва да работи някъде, за да се издържа. Самата Здравка Евтимова е заклет преводач, владее отлично английски и немски език и доскоро работеше като преводач в Министерството на отбраната. Героинята Сара е писателка, която не може да продаде книгите си, защото пише сериозна литература и обикновено тези, които имат пари, четат малко, ако изобщо четат.
Безспорно е художественото майсторство на Здравка Евтимова. Ето как чрез своята героиня Сара описва героя: „Изведнъж си въобрази, че забелязва – очите му бяха затрупани под преспи тъга, толкова гъста, че изведнъж й стана хладно. Като че се бе озовала навън без чадър. Това бяха очите на този човек – дъжд, който няма да спре никога… Сара се удиви. Тъгата продължаваше да дълбае очите му, тъмни, самотни, като изсъхнали в жегата вишневи фиданки.“ Колко образно и психологически дълбоко описание. През тъгата в очите на героя ние проникваме в душата му. Писателският език на Здравка Евтимова е образен, богат, експресивен, метафоричен, въздействащ. Това е езикът, на който общуват обикновените хора със своята изразителност и емоционалност.
Здравка Евтимова търси причините за нравствената поквара и достига до извода, че главната е загубването на духовността, малокултурието, опростачването до скотското, до първичните примитивни инстинкти. В известен смисъл нашата епоха може да се нарече и „епоха на профанация” по определението на руския философ от ХХ век Б.П.Вишеславцев, когато всичко висше, духовно и нравствено се свежда до низшите пластове на съществуванието и битието. В края на краищата човекът с опустошена духовност и низки желания е социално опасен, защото няма понятие от висши ценности – чест, достойнство, милосърдие, състрадание. При такъв човек на преден план излизат всички тъмни страни на индивида.
