Никола ИВАНОВ, литературен критик
Марко Ганчев принадлежи към т.нар. априлско поколение в българската литература, което започва творческия си път през 50-те години на миналия век.. Първата му стихосбирка „Семената зреят” излиза през 1957 г. Сред останалите му книги се открояват: “Марсиански възторзи” (1960), “Второ пришествие” (1964), “Всички пътища и един от тях” (1965), “Правото да бъдеш буден. Стихотворения” (1966), “Оправяне на света. Сатири” (1967), “Бягащо дърво. Лирика” (1969), “Огледало за обратно виждане” (1975; 1978), “Лирика” (1979), “Епиграми” (1979), “Кълбовидна мълния” (1980), “Професия несъгласие” (1982), “Избрани сатири” (1982), “Къси съединения” (1989). Сега излиза цялостното му творчество в десет поетични свитъка.
Марко Ганчев притежава несъмнена чувствителност към природата, умее да рисува впечатляващи природни картини със слово:
Вирът прелива от бои,
кълвач над него е надвесен
и колебае се с кои
да оцвети леса наесен.
(„Божията благодат“)
Десетки са стихотворенията в лириката на Марко Ганчев, в които той се възхищава от природата и рисува прекрасни природни картини. Той живее в хармония с природата, благоговее пред нея, в пряк досег е с природата по произход и биография, сетивата му са отворени за природата. Природата в неговата лирика и в покой, и в движение е красива, колоритна, въздействаща върху сетивата ни. Тази красота е дело на самия Бог, тя не е само благодат, но и „свръхблагодат“. В „Пролетна награда“ лирическият герой се чувства възнаграден със „сребърния орден на водопада“, чува „птичия хор“ и го чувства като „песен за моето тържество“, птиците пеят „от всяко дърво“, „сини знамена от потока“ се веят от небето, мъдрите бухали от хралупите си го зоват да отиде при тях, за да бъде „увенчан и помазан“. Природата тържествува, а той се чувства неотделим от природата, защото е част от нея. И флората, и фауната, и човеците са дело на Създателя:
И близки имам, но гората,
като ме види изтерзан,
по раменете на душата
другарски ме потупа с длан.
(„Листопад“)
Сред природата лирическият герой намира спокойствие и усеща „просветлената тъга“. Природата има свойството да прави човека по-добър – това е главното послание в „Чиста песен“:
Човек и в песента си бива
понякога прикрито зъл –
за чистотата на мотива
при птиците съм аз дошъл.
Затова трябва да имаме уши да чуем песните на птиците и очи, за да се възхитим на природните красоти, които са около нас. Вижте колко красота откриваме в „Кавали“:
Ветрецът покрай нашата река
се спуща от съседните баири,
засилва се и цяла нощ така
с кавалите на кладенците свири.
Понеже вече няма друг велик,
природата ни се е отзовала
съчувствено към Ботевия вик:
„Я надуй, дядо, кавала“…
Във финала на стихотворението “Нощна пеперуда“ поетът споделя:
И аз през девет общини в десета
летях, додето сладостно усетя
край мен ухание на сенокос.
уж учен мъж, а всъщност доста прост
врабец, кълвач, авлига, сврака, кос…
Той умее да се превъплъщава в птици, дървета, животни… Приобщаването към красотата на природата при Марко Ганчев е станало с времето:
Роден на село, сред природата,
и то съвсем в буквален смисъл,
не я приемах дълго време
за майка, а за мащеха…
С годините усещането за природата и любовта към нея става все по-силна и от мащеха, тя става любяща майка. Това потвърждава и стихотворението „Природа“: „През детските ни дни,/ през кратките ни младини/ природата не може да ни заплени.“ Постепенно с годините сетивата ни се изострят и започваме да виждаме и чуваме величието и красотата на природата:
Със гръмове и песен птича
могъщата природа ни привлича
по-силно от жена,
по-силно от идея.
Подготвя ни
за вечното ни сливане със нея.
Любовта е сред основните теми в лириката на Марко Ганчев. „Балада за Едуард осми“ е апотеоз на любовта. Кралят на Англия се отказва от трона в името на любовта, защото любовта е способна да победи жаждата за власт. Често Адам и Ева са главни персонажи в любовните стихотворения на поета, но са приземени и естествени в интимните си отношения. Еротиката е умерена, без вулгарности не само в „Принос към любовното изкуство“, а въобще в лириката му. И епикурейството е сякаш свенливо. В „Елена и Пенелопа“ и „Относно любовната игра“ с усмивка и хумор Марко Ганчев говори за изневярата. Сексуалното удоволствие е природна необходимост и неразделна част от любовта:
Загадката в усмивката на Мона Лиза
да разгадае, мисля, всеки е готов,
когато от наситена жена излиза:
така жените се усмихват след любов.
Красотата и страстта отминават с годините, но остава чувството – това е основното послание в „Елегия за красивата жена“. Много битки са се водили заради красиви жени, най-известна сред които е Елена, причина за Троянската война, Ахматова смятала, че студената война е започнала заради нея, всъщност това е авторова ирония. Все пак красивите велики жени заслужават поклон. В „Дневна любов“ става дума за изневярата, макар че за лирическата героиня „Бяха даже и дневните срещи за нея разкош,/ но мечтаеше тя за любовна нощ.“
Лириката на Марко Ганчев се отличава с високия си хуманизъм и непримиримост към случващото се в живота ни. Поетът си прави автохарактеристика в стихотворението „Орех“, оприличава се с ореха, защото и той е „вътре – мозък с много гънки,/ а отвънка – твърдоглав“. Стихотворението „Към моя взвод“ в известна степен също е автохарактеристика на поета:
И друго чудо – мойто поколение,
порасло през война, старее в мир.
Полека-лека вече в опълчение
минавам като взводен командир.
Стихотворението импонира с антивоенния си патос, Поетът не без гордост заявява: „аз съм войната, дето не дойде“. Няма по-античовешко дело от войната, тя сее разрушения и смърт. „Радиокомпас“ е също отрицание на войната. Командосите прибират убития си другар. Силни са антивоенните послания и във „Военно гробище“. Със съчувствие и състрадание е пропито „Графичен портрет на жена“:
Имаше нещо от щриха на оня
кон преди скока и нека Бог
да закриля човека, когото коня
ще изхвърли при своя скок!…
В „Незавършен автопортрет“ лирическият Аз е готов усмивката му да стане „всеопрощаваща“. В „Българска черта“ лирическият герой е готов „с пречистена душа“ да раздава на хората „утеха и кураж“. Силна е болката за съдбата на обикновения човек в „Ода за отсъствието“, който е далеч от прожекторите на славата, той знае, че няма никога да е прочут, защото е далеч от властта:
Във вашите президиуми – тия
монт-еверести от изкуствен плат –
не ме закрива никоя саксия,
а няма ме, макар и най-отзад.
Обикновения човек е орисан да бъде незабележим, анонимен, защото е далече от прожекторите на властта и обществото е безразлично към него.
Марко Ганчев мечтае светът да бъде по-възвисен духовно, да стане по-добро място за живеене. В „Заглушаване на кръчма“ горчиво споделя:
Напразно е човек да се опита
към Бога тоя свят да възвиши,
но тропота на дяволски копита
поне донякъде да заглуши…
Въпреки всичко поетът все пак не губи надеждата човекът да се вразуми и да стане по-добър. В „За кого бие камбаната“, чието заглавие е взето от забележителната творба на Хемингуей четем:
Не спирай, Шаро, давай знак,
че може Божията вяра,
макар и рядко, но все пак,
човека да събуди в звяра.
Благородният елен от едноименното стихотворение се отказва от намерението си да нападне лирическия герой, защото с благородството си усеща, че с него имат сходна съдба и са братя „по беззащитно острие“.
Марко Ганчев е разбрал, че разделението между българите е сред основните причини за бавния ни напредък като народ. В „Пръстите на съдбата“ с болка той споделя озлоблението между „сини“ и „червени“, което е пагубно:
Историята с омерзение
се мъчеше да ни търпи:
„О, цезари, какво падение –
да се превърнете в тълпи!“
В „Ода за разделението“ посланието е сходно:
И виждаш: моя труд и твоя,
и власт, и сила са нахалос
да въведат единство в тоя
от гледища и мисли хаос.
Различията между хората са богатство, но те не трябва да ги разделят и противопоставят, а да ги обединяват в името на доброто за човека. В „Кумани“ поетът предупреждава, че заради разделението можем да изчезнем като народ и държава. В „Балада за два войника“ пита драматично и болезнено: „Защо се озверихме тъй съвсем?/ За нищо нещо ще се изядем.“ На физическата болка е посетено „Технологията на болката“, където лирическият Аз на поета състрадава на човека заради болките му.
Обезлюдяването на селата, миграцията и емиграцията са в центъра на някои стихотворения на Марко Ганчев и част от хуманизма в творчеството му. Болезнено усеща със сърцето и душата си обезлюдяването на селото в „Събаряне на старата къща“:
От вчера старият дом е пуст.
Огромен железен топуз,
залюлян от стрелата на крана,
думка по стените му
от отзарана.
Печална и тъжна е картината, поетът не иска да се примири със случващото, но е безсилен да го промени или спре. В антиубежище в едноименното стихотворение се е превърнал градският дом на мигриралия селянин. В града той се чувства неуютно, некомфортно, градът за него е „пещера“, намира утеха в алкохола, а дори той е некачествен, смущават го и стадата от „блеещи автомобили“, които го задушават. В града лирическият Аз на Марко Ганчев се чувства неуютно, интериорът го потиска. Лирическият герой в „Бяло облаче“ мечтае като в класическото стихотворение-песен „Облаче ле бяло“ да се завърне в родното място. „Гротеска за повета“ е с мото от Далчевото стихотворение „Стопанинът замина за Америка“. След заминаването на стопанина лианите превземат и окупират къщата, под тях се скрива покривът, всичко се руши непоправимо, картината е печална. Продължение на посланието е „Две липи отпред“:
Стопанинът отдавна е в Канада,
но къщата крепи се и не пада.
Заглавието е стих от известно класическо стихотворение, липите крепят къщата, но въпросът е: до кога? На обезлюдяването на селата и тяхното загиване е посветено „Петдесетина къщи само“:
Мъжете с пръсти трудно сгъвани
от яростно натискане на ралото
несръчно свиваха цигари
от вестници с тютюн на дребно.
Стиховете предизвикват съчувствие, състрадание и болка в душите и сърцата. Няма как „Стационарен Одисей“ да не напомни за Дебеляновото „Да се завърнеш в бащината къща“:
И дядо ми присядаше с душа честита
на прага привечер на селската ни къща
с подобни радости, обаче без да скита,
а в къщата от оран само да се връща.
Лирическият герой е привързан към селската идилия, тя е дълбоко в сърцето и душата му, затова пътуването му е само духовно, неговата Итака е родното село, където се чувства най-добре, защото това е неговият интимен житейски свят. Затова в „Място под слънцето“ лирическият Аз жадува за спокойния идиличен, съобразен с природата и естеството живот:
Алея от слънце огряна алея!
Не тръгвам по нея, а как ми се ще.
Понеже е делник, самички по нея
тържествено движат се дядо с дете.
Надеждата на поета за един по-добър и хуманен свят е в децата, които „Земята доизвайват“, правейки я по-добра и уютна за човека. Детето е чисто, още не е покварено от живота, каквито, за съжаление, сме възрастните. То се възхищава на животните – кучето, мравката, циганската кобилка му се струва „повече от Буцефал“, смята ги за истински приятели. Те интуитивно усещат любовта на малчугана и му „отвръщат с любов“. Марко Ганчев завършва творбата си с горчивото предсказание, почерпено от личния му житейски опит:
Обичай ги!
Не много време ти остава.
Защото още първия буквар
ще почне да те заблуждава,
че ти си по-възвишената твар…
На хуманизъм човекът може да се учи от животните, които го превъзхождат по доброта.
Неотделима част от хуманизма е социалното чувство, което при Марко Ганчев е силно откроено. За стихотворението „Градушка“ на великия Яворов напомня „Благовония“ на Марко Ганчев. Както селяците в „Градушка“ се молят на Бог да пощади трудът им, така и в стихотворението на Ганчев жените се кръстят под цъфналите овошки, отправили молитвен поглед към Него с думите: „Дано сланата ни отмине, Боже!“. Лирическият герой в „Пенсионерът Давид“ живее в материална оскъдица. На фона на митът за Давид и Голиат Марко Ганчев разкрива битовата мизерия, в която живее човекът. Макар пазарната му торба да е много оскъдна, Давид се зарича да не се примирява със статуквото и да се бори за по-добър живот. Голиат във „Втора чаша на Сократ“ олицетворява властта, която залъгва бедняците, „че са средна класа“. Лирическият Аз е смутен от материалната стихия и ненаситния стремеж да имаме, да имаме, да имаме… Алчността е в основата на Злото у човека! За криминалния и незаконен начин на забогатяване на новобогаташите става дума в „Послание до потомствения богаташ от следващия век“. Нерадостна е съдбата на Хасан и Айшето от „Преработка на вторични суровини“, които са клошари и ровят в кофите за смет, за да се изхранват и преживяват някак си в мизерията, в която тънат. Едва ли е необходимо да подчертавам на чия страна е Марко Ганчев. „Лай по кервана“ е сатира срещу властта и властниците, които са натрупали незаслужени богатства „от сделки и пиратства“ и подхвърлят „по някой малък залък“ на кучето, което олицетворява бедняците, за да спре „да се дърли“. Лирическият герой в последна сметка е достигнал до извода, че за да се промени статуквото е нужна борба и съпротива. За падналия от власт властник става дума в „Разминаване“:
Веки властник, негови мащаби,
падне ли, превръща се в крал Лир
и разбира вече колко слаби
даже силните са най-подир.
Това е универсално предупреждение срещу всеки властник.
В лириката на Марко Ганчев духовното взема превес над материалното:
Аз искам да възпея вещите.
Едва ли те са най-зловещите
душители на будния ни дух,
каквито хули доста чух.
О, нека трупат вещомани
пружинено имане!
Много по-страшно е духовното затъпяване, когато самият човек се превърне в резултат на еснафството си във вещ. За Марко Ганчев не е важен битът, а битието („Селски свещеник“). С хумор и ирония поетът задава важния въпрос:
Като човек духовен
аз да се поперча
бих искал и да си остана сух,
но можеш ли
в съставките
на смерча
да отличиш материя от дух?
При всички положения човекът не трябва да губи своята духовност въпреки битовите удобства, които са необходими и полезни, защото облекчават ежедневието на човека:
Отшелник казвате ми, но
е пълна вилата с удобства.
От дявола са – ни едно
за аскетизъм не способства.
Помага дяволът да мога
-отшелник – да говоря с Бога!
(„Лятна къща“)
Във финала на „Кодът на хляба“ Марко Ганчев изразява своята тревога, „че сме изтрили кода/ от хлябовете на Христос“. В стихотворението „Д-р Петър Берон“ поетът се прекланя пред духовното дело на бележития възрожденец и книжовник, сътворил Рибния буквар, първият учебник на български език. Хората чрез науката трябва да станат по-духовни:
Невестите чевръсто пак ще шетат
край тенджери и край нощви с тесто,
обаче по Декартовия метод
по-резултатно вече ще е то.
В „Погребение в небето“ старата къща, макар и от плет се крепи и не пада и в последна сметка нейното погребение ще бъде „погребение в небето“.
Марко Ганчев се вълнува от най-важните екзистенциални, философски и метафизически въпроси, които измъчват човека. В „Бащина земя“ поетът ни напомня, че сме смъртни и временно на тази земя, в последна сметка има място за всички ни, трябва сами да си намерим своето място, за да изживеем живота си честно и достойно, да не се обръщат в гробовете си бащите ни от срам. Лирическият Аз е приел неизбежността на смъртта:
Да си отидеш тихо през нощта
или да викаш, все едно е:
ни твоят гняв ще вразуми смъртта,
нито смирението твое.
Когато човек свикне с мисълта за смъртта, тя вече не е страшна. Затова поетът задава екзистенциалният въпрос: „Смъртта какво е?“ Отговорът на този въпрос е, че смъртта е „Нищо на квадрат“. В „Елегия за новите старци“ в центъра е селското гробище с кръстовете на починалите, което очаква и техните синове. Дядото стопанин иска да предаде любовта към земята на младите. Идилична е картината:
Навън люлее вятър слънчогледов
и сякаш в ранната синевина
навежда някой питите и гледа
дали са зрели всички семена.
В „Дълголетие“ лирическият Аз иска да прогони Харон, лодкарят за Ада, защото има да свърши още дела на земята. Харон е главният персонаж и в“Лодки“:
Харон лодкарят, стар колега,
оглежда нашите лица
край Лета и ни среща с нега:
„Къде се губите, деца?“
С попътни ветрове ечерни
към оня бряг ни вози благ.
Платната тоя път са черни,
а пък лицата – бели пак.
В „Чавка“ поетът ни напомня за отлитащото безвъзвратно време и приближаването на смъртта: „Бог отметна, че отмина/ и това Господне лято…“ В „Мястото на камъка“ откриваме аналогия с класическото стихотворение на Атанас Далчев “Камък“. Камъкът е много по-издръжлив във времето, защото е много по-чист. В стихотворението на Марко Ганчев се припомня и мотивът за Сизиф и камъка, който той безуспешно търкаля към върха. Лирическият герой в „Голяма челяд“ напомня за смъртта и споделя:
Изпратих дядо, баба се приготви,
с баща си доста несъгласен бях,
обаче имало кой да му готви,
проблеми нямал, тръгна подир тях.
Болките по тялото„ поетът нарича „телеграми от оня свят“ („Технология на болката“). „Умира дядо“ говори със заглавието си и е своеобразно продължение на предишното стихотворение. „Последната врата“ е напомняне за смъртта:
Не са голяма нега
пръстта и търнокопа.
Избирам по ковчега
земя да ми изхлопа.
Смъртта не може да уплаши лирическия Аз, защото той е приел нейната неизбежност и вярва, че чрез душата си е безсмъртен. Във „Възхвала на тялото“ поетът настоява, че тялото е временен приют и дом на душата, „защитна зона“, докато е живо. Умира тялото, защото е тленно, но духът е безсмъртен. В „Черешова задушница“ на фона на прекрасната природна картина лирическият герой споделя екзистенциално:
А на черешова задушница
ще си припомнят пък за мен…
Човекът е жив, докато го помнят и има спомен за него. Затова в „Нощ след задушница“ Марко Ганчев напомня и призовава живите да помнят предците си:
Ден имате за грижа към душите
и в него ден пак носите им хляб…
В „Предистория“ лирическият герой на поета мечтае всеки град да си има по един Сократ, за да живеят смислено. В „Елегия за новите старци“ говори за кръстовете по гробовете и напомня, че синовете ги очаква същата съдба. В „Посрещачи“ Марко Ганчев се обръща към властниците и им напомня, че и те са смъртни и няма нищо да отнесат Там.
За Марко Ганчев свободата е фундаментална ценност. Много често обаче обществото се лъже, че свободата е дошла, но се оказва, че съвсем не е така, че свободата е мнима. Това е главното послание в „Пръстите на съдбата“:
С червени знамена навалица
скандираше: „Ще победим!“
И дигаше нагоре палеца
тъй както Цезар правел в Рим.
А ние – синята навалица,
обратно с оня жест от Рим
обръщахме надолу палеца,
че гибел ще им причиним
Историята с омерзение
се мъчеше да и търпи:
„О, цезари, какво падение –
да се превърнете в тълпи!“
Поривът към свободата отново се е оказал илюзорен. Вместо свобода след първия ден на надеждата отново започва борбата за свобода:
Че следват битки за портфейли,
свободно слово, но коварно,
изпуснат дух, но бездуховност,
продажност, надвишаваща парите,
срещу които се продава.
(„Сълзите на свободата“)
В „Завист към славея“ настроението е сходно, защото свободата е само „миг“, който е толкова кратък, че поетът не смогва да възпее настъпилата Свобода. Много често свободата е поругана от тези, които преди това са се борили за нея, идвайки на власт те се превръщат в тирани:
Ти, който възжелава свободата
със сладострастието на младеж,
защо се плашиш от деня, когато
сам трябва свобода да раздадеш.
(„Голямата свобода“)
Сляпата надежда сама по себе си не е достатъчна за постигане на достоен и свободен живот, трябва постоянна борба срещу властниците:
Лъжата иска я народът,
как инак той ще обясни,
че се оставя да го водят
такива синковци едни.
(„Лъжа и народ)
Свободата е борба със самия себе си, със страховете си, тя е вътрешно състояние на духа („Победителят“). Псевдореволюционерите окупират властта, оказва се, че всичко е било заради личния келепир, личният интерес е бил движещата сила („Декабристи“). Позор за поета, твореца е да пише конюнктурно, тогава той става съучастник на властта:
Когато възхваляват властник,
дори да е съвсем серсем,
мълча си като съучастник
почти, ако ли не съвсем.
Освен лиричен талант Марко Ганчев притежава силна хумористична и сатирична дарба. Тя е рядко срещана и все повече се губи в българската литература. Става дума за стойностни хумор и сатира, а не за техните ерзаци и безсилни бездарни „творчески“ напъни. Почти няма хумористичен и сатиричен поетичен жанр, в който той да няма силни творби. Марко Ганчев пише хумористични стихотворения, басни, епиграми, апострофи, реплики, иронии, апострофи…
Ето „Пасторално-сексуална сюита“ – едно великолепно, актуално и универсално хумористично стихотворение:
На паша в нашите ливади
овчарка другоселка дивна
в мига, когато се зададе,
любов възпламна колективна.
Видения на пубертета
в реалност тя преобрази
и цялата пастирска чета
изгуби ум, а и кози.
Било е пубертетна тръпка,
ала у селския ни пръч
нагонът с лъч в окото светна
и пръчът хвърли секси къч.
При модната днес гейнахалност
в контрапаради не се пъча:
търпимост към транссексуалност
отдавна усвоих от пръча.
Налице са и фолклорни мотиви, шега, закачка, но и много истина и тревога. „Ода за безсрамните снахи“ говори със заглавието си. Снахата с безцеремонното си и предизвикателно поведение възбужда не само сина. Младите поколения са по-освободени и демонстрират желанията си за сексуални наслади, а не ги прикриват, не са свенливи. Раздялата между съпрузи не трябва да се превръща омраза, а в помирение („Помирението“). Защото през времето, когато са живели като съпрузи „любовно, но и милостиво“ са влачели „съвместния живот“. В „На дуел с Дон Жуан“ Марко Ганчев настоява, че всеки мъж има неуспехи и провали след жените. Прославеният женкар Дон Жуан не прави изключение, само че не си признава. Всеки обича да се хвали, особено мъжете, с любовните си завоевания.
В „Умният читател“ Марко Ганчев разсъждава кое е по-добре – да пише „с намеци, с подтекстове, издалече“, т.е. художествено, с езоповски език, надявайки се умният и интелигентен читател да разбере творбите му, или по-директно и публицистично, достъпно за всички, за масата. Оказва се, че ако читателят е умен и интелигентен, той ще разбере посланията му и ще си каже: „написал е такива неща, за които/ умният човек си мълчи…“. Т.е. смели и достойни художествени стихове, които са срещу властта.
Баснята е сред най-редките жанрове не само в българската литература. На пръсти се броят стойностните наши баснописци. Сред тях безспорно място заема Марко Ганчев. Във „Вадене на кърлеж“ кърлежът е властникът:
Отново кърлеж ми се впи.
Това не се търпи.
Как не можахте пък да се научите
на бедните кръвта да смучете,
а тук в кръвта ни сте се впили
и по-богатските ни вили?
Сега ще те отуча,
с пинсета като те набуча..
Богаташът не дава нищо свое, макар да е заграбено за сметка на бедняците, но съвета кърлежа да не пие от неговата кръв, а да смуче от кръв от бедняка. Въобще басните на Марко Ганчев са силно социални, насочени срещу властта и защитават бедния и онеправдан народ.
Една от най-силните страни на Марко Ганчев е способността му да се самоиронизира и самоосмива, което говори не само за вътрешна духовна свобода, но е и признак за сила на духа. Пише умно, находчиво, в никакъв случай не се занимава с еднодневка, която утре няма да има смисъл.
Епиграмата е сред любимите поетични жанрове на Марко Ганчев, стотици са те в неговото творчество. В „Надежда всяка оставете“, прословутия надпис пред вратата на ада, перифразира Сартър:
На Сартър след заслугите,
доуточнявайки, видях,
че адът, туй са другите,
ако не си от тях…
„Жестокост“ поразява с омразата между хората, когато „врагът и мъртъв, враг е пак“, противно на Дебеляновото разбиране, че „мъртвият не ни е враг“. Лековерният народ „най-много вярва в митове“ („Не е митология,/“). Във „В зоопарка“ вълкът се озверява „страхотно“, когато попада между хората. Посланието е повече от ясно. Логично е, че недоволството и упреците са насочени преди всичко към управляващите, които са главните виновници за хала на народа:
Колко сме били глупави:
отдадохме се на ежби групови.
Но поумняхме навеки:
сега сме всеки срещу всеки.
На управляващите властници им е много по-удобно и комфортно да управляват на принципа „разделяй и владей“. В „Непреодолима традиция“ става дума за друга проява на разделението – партизанщината:
Че поддържа всяка традиция жива,
мога на българина шапка да снема:
гледам го партизанщина как развива
и при еднопартийна система.
Обобщаваща за политиците е „Алеко Константинов“:
Разни хора, разни идеали.
Тъй е, бай Алеко, знам.
Ала всички казват, че търчали
зарад идеал голям.
И този идеал е келепирът, тлъстият кокал. За наследената власт, привилегии и облаги по биография, а не според личните качества и дарби става дума в „Ако е въпрос“:
Тоз бил от род на царски депутати,
а тоз – от министерски произход.
И ние произхождаме със тати
от много стар маймунски род.
Сатирата е убийствена! Забележителна е сатирата в „Лъжата на бездомните кучета“:
Отдавна кучета бездомни
не скитат в наште градове.
Обратното: в дворци огромни
живеят кучи синове.
Продължение намираме в „Новите богаташи“, „Битият си е бит“, „Церемониален марш“ и други. Не е пожалена и правосъдната ни система в „Епитафия за българските магистрати“. Очевидна е силната социална чувствителност на автора, всичко обаче е изразено метафорично, образно, находчиво, напълно отсъства директният оголен публицистичен израз. Епиграмите се отнасят за всяка власт и за всяко време, защото са универсални.
Зад личните и обществени прояви Марко Ганчев умее да открие находката, смешното и да ги окарикатури художествено и свежо. Той владее иронията и самоиронията, понякога с намигване, друг път с остър сатиричен език осмива добронамерено или недоволен от случващото се вътре в нас или около нас остро саркастично да изрази своето несъгласие. В епиграмите си Марко Ганчев талантливо се домогва до обобщението, от частното той достига до общовалидното.
Един от основните проблеми, който занимава Марко Ганчев това е несъответствието между възможности и желания. Този синдром всякога е бил валиден за българското общество и продължава да бъде. Хора без качества непрестанно се стремят към високи постове, без да се запитват дали имат качества за това. И най-важното е, че много често успяват.
С тази тема е свързан и проблемът за съдбата на скромните и талантливите, които стоят в миманса, защото нямат здрави лакти, не са нахални и арогантни и не могат безогледно да подбират средства за социално издигане. Много свежи са епиграмите, свързани с жените, семейните и любовни отношения винаги са били повод за шеги, закачки и присмех на хумористите.
В епиграмите на Марко Ганчев, посветени на любовните, съпружеските и семейните отношения няма да срещнем цинизми, вулгаризми и други груби изрази, или пък сексуална разюзданост. Той разчита на деликатност, на намека, не на хамалския примитивен хумор. Неговите епиграми са за по-интелигентни читатели. Тези епиграми на Ганчев са забавни и находчиви, в тях хуморът, закачката и иронията преобладават За всичко е намерена мярката, намекът е предпочитан пред вулгарните изрази. Авторът е далеч от писането на някои „авангардисти”, които разчитат на скандално примитивното, на грубо натуралистичното. И от това Марко Ганчев само печели. Защото хуморът му е наистина смешен, усмивката се появява естествено и леко. С епиграмите се той ни прави едновременно весели и тъжни, защото ни развеселява, но и размисля едновременно. А това е най-важното за едно хумористично и сатирично произведение, за едно хумористично и сатирично творчество.
Марко Ганчев притежава дарбата да забелязва недостатъците и зад конкретния случай да достигне до обобщението, което да фиксира явлението. А в живота, който ни заобикаля в последните години, нещата се повтарят, което е доказателство колко бавно и трудно се променя човешката природа.
Епиграмата е нелек хумористично-сатиричен поетичен жанр, който много автори лековато подценяват. Защото между римушката и смисленото послание разликата е огромна. Пък и темите са толкова преекспонирани, че находката е трудно постижима. Марко Ганчев е много наблюдателен и изобретателен, находчив и умее да ни поднесе нещата от необичаен зрителен ъгъл. В това се крие причината за успехите на неговите епиграми. Той разчита на намека, подсещането, нюанса, а не на директното, грубо и примитивно изразяване и език.
За съжаление се оказва, че Свободата в България по същество я няма, повече е на теория, тя е по-скоро фасадна. В „Копипейст“ четем:
Все ни е тая бедата:
че на върха на копието е свободата.
Само не мога да изтърпя,
че върхът толкова затъпя.
Епиграмата често е подценен жанр. Някои погрешно смятат, че това са просто римушки, и толкова. Само че са далеч от истината. В епиграмата само в два или четири стиха трябва от отделното, частното да достигнеш до обобщението и универсалното. За това се изисква остра наблюдателност, находчивост и майсторство. Радой Ралин, нашият най-изявен епиграмист в „Люти чушки” показа, че успешни епиграми могат да се творят като се използват дословно народни епиграми, в които хумористичният и сатиричен ефект се постига с подходящо озаглавяване. По този начин са изградени 69 от всичките 124 епиграми от лютите чушки на Радой. Един наш съгражданин не беше забелязал този похват и обвини Радой в плагиатство, което няма нищо общо с истината.
Зад личните и обществени прояви Марко Ганчев умее да открие находката, смешното и да ги окарикатури художествено и свежо. Той владее иронията и самоиронията, понякога с намигване, друг път с остър сатиричен език осмива добронамерено или недоволен от случващото се вътре в нас или около нас остро саркастично да изрази своето несъгласие.
Някои от епиграмите на Марко Ганчев са свързани с поезията, творчеството. Компромисът в творчеството е смърт за него:
Пишеш ли „за да минава“,
то минава и си заминава.
(„Минало заминало“)
Повтарящият се поет от едноименната епиграма е просто графоман:
Него го Господ помазал,
той е на словото царя:
хем преди нищо не казал,
хем сега го повтаря.
На графоманството е посветена и епиграмата „Златен век“:
Ред след ред се ниже,
Стих след стих
Се каканиже.
Трупа се голяма книжнина.
Златен век
на българската книжнина.
И за Марко Гачев поезията е спасение и Смисъл на живота му, както е при всеки сериозен и значим творец:
А оцелях, защото вън в тетрадка,
прелиствана от вятър и от глъч,
редях горчива песен, но пък сладка
редеше върху нея някой лъч…
(„Милостта на съдбата“)
Поезията е светлина за поета в мрака. Самият поет не е наясно какъв ще е резултатът от неговото писане, защото творческия процес е неуправляем, в него решаваща роля има интуицията:
Ако ли с нещо ми додея
поетовият ми ярем,
е с туй, че първата идея
накрая няма я съвсем.
…………………………………
Така и Господ всяко тяло
създал и тласък му е дал,
но всичко се е завъртяло
не както той е пожелал.
В „Защо са неясни новите поети“ Марко Ганчев се мъчи да ги разбере, но понякога това го правят от безсилие пред стиха чрез маниерничене и смукане от пръстите. Често им липсват биографии, защото истинската поезия е „.. мъка от живота, ужас от смъртта“, която преминава в двоен ужас: „… ужас от живота, ужас от смъртта!“ В „Земно притегляне“ поетът споделя, че ръката механично записва това, което сърцето и душата й диктуват: „От моите ръце/ върху белия лист на машинката/ падат куплети“. В „Страшните рози“ Марко Ганчев споделя за мъките на творчеството:
От поетовия труд очистиха
всяка тайнственост и мистика.
Все пак по-особен труд е този –
сходен е с отглеждане на рози.
В теб напъва поетичната идея,
бърже почваш работа над нея.
Ставаш в ранна ранина,
завет пазиш от слана,
окопаваш я с копача вехт,
ровиш нови книги за съет,
от умора ти се вие свят,
най-подире дава цвят.
Тежък и изнурителен труд е поетовият. Стихотворението завършва силно екзистенциално. Протакането, пропускането на мига на Фауст, който повече няма да се върне е пагубно за поета, това е смърт за него. Страданието е ползотворно за поета („Може би“). Големите поети са съдбовни, това е главното послание в едноименното стихотворение:
Аз не разделям на доби и лоши
поетите, а ги чета наред.
Все пак не може друго да се ложи
във стих, освен съдбата на поет.
Затова поезията трябва да е естествена, а не съчинена:
И лирика,
но без превземки!
Тъй казва времето, поете.
Ще стават все по-трудоемки
и по-съдбовни стиховете.
(„Но без превземки“)
В „Пасторал за млади поети“ Марко Ганчев ги предупреждава, че поезията е и изпитание за поета:
Поети млади, стадото ви младо
обижда се, но мен не ми е жал
за вас, когато казват, че сте стадо,
защото туй е още пасторал.
Най-труден ще е животът на „черните овци“ в стадото на младите поети. Поезията освен талант изисква силен и несломим творчески характер:
Поет не могат да превият,
ако самият той не ще.
……………………………………
Поет – това е издръжлива
кръстоска между роб и бог.
(„Селекция от ранг висок“)
Поетът не трябва да се стреми към властта, своята влас той упражнява чрез поезията си („Ничия земя“). Той не трябва да се страхува, защото страхът е смърт за поета, твореца („Малък съвременен епос“).
За поета е много важна националната чувствителност, която носи по кръв и от нея не може да избяга никой поет! Опитите да се избяга от тази чувствителност винаги завършват с творческо фиаско. Беззъбата, страхлива, конюнктурна поезия, която се съобразява със силните на деня и не слага пръст в раните е предварително обречена.
Марко Ганчев е автор и на няколко поеми, в които размишлява и иронизира често в сатиричен стил явления в нашия живот. Поемите са своеобразно продължение на по-кратките му хумористично-сатирични творби. Поемата по своите особености е труден жанр, защото творческото ниво трябва да се поддържа високо на повече страници. Но и тук Марко Ганчев се справя много добре. В „Записки на противопожарния курс“ се присмива на бюрокрацията, вместо по най-бързия начин да започне гасенето на пожара. С разни безсмислени съгласувания началниците се мотаят, докато обектът изгаря. В „Голямата яма“ осмива прословутия навремето Ломски опит с ямките. Сексуалните намеци придават свежест на поемата. Ако си номенклатура, не изпадаш от властовата йерархия, защото колкото и бездарен да си и да не ставаш за нищо, значи ставаш за всичко – от инструктор в селското стопанство могат да те пратят на същата длъжност в културата и навсякъде другаде.
В „Паметник на незнайния гражданин“ Марко Ганчев се спира на партийния меценат в лицето на неразбиращия „художествен критик“, който дава „съвети“ на художника и му говори, че в изкуството е нужен оптимизъм, едно наложило се през епохата клише. Нужна е показност, която да възхвалява властта и политическия режим, трябва да се спазват законите на соцреализма в изкуството. Съветът на соцкритика към скулптора е да намали количеството на материала:
-От себе си го късаш, разбираме те, брат,
макар и простосмъртни дейци на тоя свят,
а не творци, и ние от себе си каквото
потребно е, дерем го, щом иска обществото…
Не го интересуват естетическите критерии и правила. В поемата „Намесиха и хляба“ Марко Ганчев осмива „атестирането“, което бе въведено по времето на социализма и по него трябваше да се определят заплатите. Всичко е напълно формално, всичко е уравниловка. Целта е да се имитира промяна, а „да си остане всичко, както е било!“ Всичко изкуствено, показно накрая фалира. В това се убеждаваме от „Ездачи на нищото“, което гоори със заглавието си. Опитът да се победи нагонът, естеството винаги завършва с фиаско. Важното бе да има хвалба и лозунги, пък работата кучета я яли (“Между да лозунга“).
Много силен е социално-нравственият императив в „Херодот и козата“:
Мислещият, ето той!
се нуждае от защита.
Него правят го на пита.
Него никой го не пита,
а се чувства отговорен
за проблемите до корен.
С него властника се гаври…
Главният въпрос е „кой да е на власт.“ На власт по света са „световни аферисти“ и „световни мафиоти“, светът се завладява и управлява „чрез богатство, власт и слава“. Неслучайно се появяват Дзержински и Бжежински, наред с Гилгамеш.
В „Източна поема за съдената система“ на прицел е съдебната система и правосъдието. Превозват се наркотици по наркоканали, оръжие. Хитър Петър и Настрадин ходжа са в комбинация между българските и турски каналджии, важни са парите. Корупцията при турския кадия е тотална, достига до печената гъска. Кадията оправдава пекаря и за гъската, и за бременната, и за дивана. Даже три месеца ще спи с бременната, за да се стабилизира плодът в корема й. Българското правосъдие е същото. В „Цар и говедар“ държавата е зарязала културата, културата е последната дупка на кавала: „Народ, живот – за тях пиши!“ е съветът. В поемата става дума за царете и наследяването на властта по биологични причини, което е недемократично. Войната е месомалачка, защото чрез нея политиците искат да завладеят света, алчността е най-голямата опасност за човечеството. Глобализмът намира своето място също.. В „Хроника“ става дума за помазването на невръстния цар Симеон Втори за цар на всички българи, съдбата му е нерадостна. Корупцията е повсеместна, градоустройствените планове се съобразяват с личните интереси и желания на силните на деня от подкупни кметове и чиновници.
В „Кота нула“ Марко Ганчев настоява, че българинът не се е променил във времето:
… за сто години не помръдна
от Ганьо Сомов и Андршко,
нито от Вазовия чичко,
а въплъти в плътта си всичко
от тях, че уж било човешко.
Нарушителят опитва да подкупи катаджията, за да не го санкционира, иска да спука от надуване балона, за да няма улики и доказателства, че е пил. На прицел са Аспарух, Ивайло, националната ни история. Марко Ганчев цитира стиха на Ботев „И черквата е търговия.“ Атеистите комунисти набързо станаха прилежни набожни християни, които се молят в църквата. Става дума за манипулацията, че Европа ще ни обезличи като българи. И обобщава:
Самата дума „политика“
на старогръцки ще рече
изобщо всичко да се тика
натам, където си тече.
И нрави ли му се, не нрави,
ако ли не – пък да се прави,
че от подвластните му хора
е той неотделима част
и заедно са си опора.
Демагогията е присъща на всички партии и политици – на едни по-малко, на други повече. Всички поеми на Марко Ганчев са написани в класически стих.
В „Нова песен“ Марко Ганчев се зарича да не запява „нова песен“, да бъде верен на себе си, честен пред словото си, да говори в творчеството си само Истината. В „Ода за отсъствието“, което също е от 1968 година, той продължава:
И тъй, отсъствам аз от вашта слава
и няма никога да съм прочут
ни в рамките на цялата държава,
ни на отделен неин институт.
Във вашите президиуми – тия
монт-еверести от изкуствен плат –
не ме закрива никоя саксия,
а няма ме, макар и най-отзад.
Още в стихотворението „Сила“, което е от1968 година, Марко Ганчев не без гордост заявява:
От силни на деня не съм закрилян,
но като слабите не моля хляб.
Аз нямам слабостта да бъда силен,
ни силата на истинския слаб.
Чрез оксиморона Марко Ганчев се зарича да заложи „себе си и своята съдба“, да има достойно гражданско и литературно поведение. той изпълни изреченото.
Марко Ганчев е интелигентен автор, познава европейската и световна литература, което му помага в универсализиране на националното българско. В поезията му ще срещнем митологични и исторически герои, световни автори, които той превръща в съюзници на своите послания.
В творчеството на Марко Ганчев съжителстват шегата, каламбура, закачката, намигването, присмехът. През незлобливия хумор той достига до острата дълбока обобщаваща сатира. В поезията си умело преплита комичното и хумористичното със сатиричното, те са в симбиоза и единство, съжителстват безпроблемно, взаимодействат си, взаимно се обогатяват и допълват и правят лириката му полифонична.
Вече повече от седемдесет години Марко Ганчев е в българската литература. Пише ясно, не се стреми към усложнено изразяване, разчита на езоповския език, за да отправи посланията си. Не прибягва до сложна метафорика, а използва директни метафори, чрез които казва пряко много повече, отколкото публицистиката, чрез тях той разкрива прототипи. Той не унизява в никакъв случай поезията, защото творбите му имат достатъчна художествена стойност. Класическият стих въобще не го затруднява. Творчеството му е всеобхватно и голямо. Темите, които го вълнуват, са от целия спектър на обществения живот. Той умее да придава универсалност и общовалидност на конкретното. Умее да обективира екзистенцията, да я прави достъпна, разбираема. Метафорите му не са сложни, а опростени, не измъчват читателя да ги разшифрова. Предпочита класическия стих. Неговото поетично творчество е достатъчно художествено. Константин Павлов казваше, че вече е трудно да го развратят, имайки предвид творчески. Мисля, че тази мисъл с пълна сила важи и за Марко Ганчев, защото те са от една и съща кръвна творческа група.
