Време за литература: Високата поезия на Васил Славов

Никола ИВАНОВ, литературен критик

Васил Славов живее със семейството си в Питсбърг, Пенсилвания. Той емигрира веднага след промените през 1989 година. Син е на писателя Атанас Славов. Заедно с поетите Георги Белев и Любомир Николов създават най-стойностната българска литература в Америка. И тримата пишат предимно на български език. За съжаление, Георги Белев почина.

Новата стихосбирка на Васил Славов „АХАВ“ е поредното потвърждение, че той категорично е част от „Балната зала“ на съвременната българска поезия и литература. Неговите стихове са сред най-доброто, сътворено в българската национална лирика през последните десетилетия. Той съвсем не е сред шумните, пробивни автори, които непрекъснато напомнят агресивно за себе си. Защото несъмнено е много талантлив, а надарените са несигурни в сътвореното и винаги се съмняват. Сигурни са само бездарните. За него Борис Христов споделя: „Васил Славов – и в поезията, и в прозата – е отдавна на върха, без сам да знае. Може би защото никога не е знаел, че е „човек на изкуството“, а работник, приведен над Пътя, по който върви и отминава… Човекът“.

За всеки поет и творец е особено важно да има свой личен Път в литературата, който неизменно да следва. Такъв е именно Васил Славов, той е поет с биография. Това е дълбок и драматичен поет, който се интересува от най-сложните екзистенциални, философски и метафизически въпроси на Битието, включително за Смъртта и Смисъла. Каквато и тема да го занимава, той търси същността. Споменът играе силна роля при него. Изумително фина е неговата чувствителност. Той твори и предпочита да живее в самота и тишина, защото интуитивно разбира, че в тишината и самотата по-силно отеква и се усещат болката и тъгата:

Колко наранима е самотата.

Дори в белия сняг, който се опитва да надникне в нас.

Самотата не принадлежи на самотните.

Самотата принадлежи на тези, които преминават през

изпитанието си.

Лириката на Васил Славов излъчва духовност и хуманизъм, съчувствие и състрадание към унизените и оскърбените от живота и съдбата:

Човек и дрипав куфар, димна вечер,

под стола кучето от път пребито;

стени без цвят,

дъхти на дъжд,

от най-високото светкавицата слита.

Което се допълва от картината в „Пътека“:

Далечен спомен и тъга

и пристанът, забравен чака

човека, тръгнал към дома,

загубен в сенките и в мрака.

В това ни убеждава цялата му поезия. Светът не е станал привлекателно място за живеене, неуютен е светът за човека. Затова в стиховете му преобладават дъжд, сняг, мъгли, духат ветрове, птиците не цвъркат с весели трели. Ето какво е за него Поезията, Творчеството в „Може би“

Може би –

Молитвата е тихият ни опит да докоснем Творителя си.

Може би –

Поезията е опитът на Бог да осмисли Творението си.

В стиховете на Васил Славов ще открием един високо културен, деликатен и раним творец. Като мото към стихотворенията си той използва стихове и мисли на творци като Къмингс, Мелвил, Борис Христов, Сеферис, Хенри Милър, Константин Павлов, Христо Фотев, Конрад, Фокнър, Керуак, Вутимски, Елиът, Дилан Томас… Класическият му и свободен стих са модерни и безупречни. Специално ще отбележа и картините на великолепния художник Станислав Памукчиев, с които е илюстрирана книгата.

Изборът на творческо и житейско поведение на Васил Савов е: „да бъда ням… И бях.“ В сборника няма да открием неубедително и излишно стихотворение. Ще завърша с великолепното класическо стихотворение „Ням“, с което започва стихосбирката:

Аз чувам вече стъпките на тишината,

притулните й стъпки на сърне –

как падат, падат, с цялото небе,

аз зная кой до облака ме чака.

Далеко друмникът в тъгата си ще спре,

ще бъде светло и ще бъде тихо,

душа с душата ще пише стиха,

а времето от вятъра си ще се отрече.

Аз виждам как по мен расте трева,

как белите й стръкове ме преболяват,

как странната вечерня изтънява

и как за пътя ни се готи обичта.