С концерт: Почитаме рождението и творчеството на проф. Иван Спасов на 14 ноември
Доц. Светослав КАРАГЕНОВ , Изпълнителен директор на Фондация „Проф. Иван Спасов“
За произведенията:
„КОНЦЕРТ ЗА ОРКЕСТЪР“
„Концерт за оркестър писах през 1989 г. Подзаглавието е „В памет на Константин Илиев“/3/. Първото изпълнение осъществих със Симфоничен оркестър – Пазарджик на Нова българска музика през февруари, 1990 г.
Ето какво пише Иван Хлебаров в бр. 7/1990 г. на сп. Българска музика:“ По-спокойно и бих казал, пестеливо е изграден концертът на Иван Спасов. Всеки елемент на цялото прозвучава като че ли изведен до край и свободно се „разполага“ в процеса на възприятието. Удивителна е лириката на този Концерт. Посветен на паметта на Константин Илиев, скръбните Lamento в него завладяват със своята строга съсредоточеност и с усещането за крехката устойчивост на света. Творбата в никакъв случай не е статично съзерцателна. Там има много контрасти, действие, развитие и същевременно единство на музикалния материал, цялостност на двучастната структура на цикъла. И най – сетне удивителна е пластичността на музикалната мисъл…“ /4/ Извинявам се за по-обширния цитат.
––––
Скръбта си е скръб, но животът си тече въпреки всичко, въпреки нас – човек не забравя, но се примирява!
Радост винаги мъката сменя. /Аполинер/
Човекът е роден за радост и щастие. Помислете за Исус! Отдайте Божието – Богу, а кесаревото кесарю. Да изпратим мъртвите и да продължим достойно да живеем.
Казах, че музиката е „ординерна“. Просто считах, че трябва да е такава, за да подчертава абсурда на битието ни ! Представете си: от една страна на улицата се задава погребално шествие, духов оркестър свири траурния марш от Шопен, а от друга страна – сватба – пищят гайди, кларнети и лакардии… Това е животът!
……..
Още в разгара на веселието постепенно встъпват щрайховите партии с напрегнато фугообразно движение, което обединява първата и втората част. То постепенно заглушава веселието на медните. Ударните се опитват да ни върнат отново там, но движението помита и тях. Присъединяват се ударните и пиколото, което достига до кулминацията. Тя се изгубва и изчезва някъде в по-високите и по-ниските регистри на инструментите, изчезва в нищото. Следва заключителния дял: скръбно Adagio в струнни, сдържани реплики във флейта, обой и соло цигулка. Те постепенно замират и тогава ударните /темпъл блок, том – томи и бонгоси/ за последен път се опитват да ни върнат назад, към фугите, към драмата, но …драмата вече е завършила.
Останалото е мълчание, казваше Хамлет.“
Иван Спасов из „60 стъпки по пътя към Храма“/Ангел Ангелов, 1994/
МИЗЕРЕРЕ /псалом 51/
„Мизерере меи деус…
Смили се над мене, Господи…
…Милост, помилуй, прошка, милосърдие – това са думи, които се срещат толкова често в светите Евангелия. И не само там – в псалмите и в православните литургични текстове, в католическата Меса и протестантският Пасион – навсякъде, където добродетелният човек или човекът, който иска да бъде добродетелен /все едно!/ се обръща към Него, към Исус. Може би точно в тези думи е концентрирана цялата духовна сила на християнството, целият копнеж на душата на човека към извисяване и доброта; може би точно в това благоговейно смирение е заключена силата и достойнството на човека, вярата и опознаването и единението с частицата Божи дух, която е вдъхната у всеки един от нас.
В тази молитва се съдържа всичко: и молба за пречистване, и разкаяние и копнеж по радост и щастие /“Дай ми да чуя радост и веселие“/, вяра, че сърце „съкрушено и разкаяно“ той няма да презре. Вяра…И когато говоря за вярата съвсем нямам предвид САМО религиозния смисъл на това понятие. За мен то съдържа още смелостта да търсиш и опознаваш себе си, своето АЗ; да търсиш и реализираш достойни цели; цял живот да се подготвяш да посрещаш радостите с радост…ударите на Съдбата с гордо примирение – без писъци и вопли, без да презреш…Една поетеса го е казала най-добре: „Да издържим своя дял на нощта…“
Сигурно някому тези думи ще се сторят смешни – в днешното жестоко време да се говори за смирение и милосърдие, за доброта , вяра, прошка. А някой може ли да ми посочи някои ИЗОБЩО щастливи времена? Всички времена са еднакви! След изгубения Рай всички времена са еднакви.
Милост към падналите, към „загубилите“ – най-велика милост;
Милост към слабите – най-велика милост;
Милост към самите нас – също велика милост.
Аз не съм моралист, това което пиша няма за цел да учи, да поправя// хората. Съвсем не съм и праведен /макар, че се стремя да бъда/- само светците са такива, но сигурно и те биха възроптали ако ги наречем такива. Аз съм само композитор. Композитор, който се стреми /и цял живот работи дни и нощи за това/ да пише КРАСИВА музика. Разбира се, според МОИТЕ схващания за красиво; разбира се, според онази искра, която ми е дадена от Горе; разбира се, с велика надежда тя да събужда добри, благородни чувства. /“И чувства добрьiе я лирой пробуждал“?!/ И ако музиката ми развълнува дори САМО един човек, ако пробуди у него добри чувства, благородни чувства, ако го накара да се замисли – дори за момент – ще бъда спокоен. Спокоен, че достойно, т.е. по човешки съм правил това, което мога да правя.
…Започнах със съвсем друга цел това есе /?/ върху Мизеререто. Нека ми бъде простено. А може би без да желая, създадох повод за това – всеки да прояви съпричастие и прошка към музикалната изповед на един човек. Човек, който търси мир и спокойствие на своя дух; човек, който съдбата беше решила да изпита до край . “ Иван Спасов
Януари, 1996
ДРАГОМИР ЙОСИФОВ /1966 – 2024/
Трябваше да дирижира и тази вечер, този концерт…..
Напусна ни внезапно на 30 октомври. Подготвяше и поредния концерт за Деня на народните будители, този път с произведения на великите Константин Илиев и Васил Казанджиев.
Предходният концерт в Голямата базилика, посветен на 90 годишнината от рождението на Иван Спасов, остави публиката без дъх…
Драгомир Йосифов е роден през 1966 г. във Варна. Завършва диригентския клас на Държавната музикална академия в София при проф. Васил Арнаудов и доц. Димитър Манолов. Негови учители по композиция са проф. Лазар Николов и Божидар Спасов. Работил е също с Тео Лувенди, Тон де Леув (по време на международни ателиета) и Анатол Виеру (специализация 1995-1996). Участва и в композиционния семинар в Райнсберг, Германия, където работи с Паул-Хайнц Дитрих и Фридрих Голдман. От 1993 г. дирижира хор „„Проф. Васил Арнаудов“ – Русе. През 1996-а основава в Русе Младежки фестивален оркестър, с който участва в МФ „Мартенски музикални дни“. Драгомир Йосифов е член на българската секция на ISCM, многократно участва като композитор и изпълнител във фестивала „Музика нова – София“. Негова музика е звучала в САЩ, Германия, Австрия, Чехия, Словакия, Швейцария, Румъния, Полша и Украйна.
През периода 2003-2006 г. е редовен докторант към Института по изкуствознание при БАН. След защита на дисертация е назначен за научен сътрудник в същия институт. През 2012-а след конкурс е назначен за диригент на Смесения хор на БНР, а в края на същата година поема поста главен диригент на хора.
„Мисля, че всеки интелигентен човек, до когото Драго се е докоснал никога няма да го забрави. Няма живот преди и след Драгомир Йосифов. И не само за мен, не само за семейството му. За всеки, с когото е общувал – като музикант, като ментор, като учител! Бродски (продължавам линията на Драго) пише: “Хората са това, което си спомняме за тях. Смъртта разпаря шевовете и ни оставя с произволни, несвързани парчета. Парчета стъкло, ако щете, моментни снимки. Изпълнени с непоносимия си смях или също толкова нетърпимите си усмивки. Непоносими, защото са едноизмерни. Би трябвало да знам; все пак съм фотографски син. Мога дори да стигна дотам да търся връзка между снимането и писането на стихове — стига фрагментите да са черно-бели. Дотолкова, доколкото писането представлява запечатване. И все пак не можем да се преструваме, че това пред очите ни се простира отвъд бялата си, обратна страна. А и щом осъзнаем до каква степен нечий живот е заложник на нашата памет, започваме да се бунтуваме срещу миналото време.”
Точно така. Няма минало време. Животът с Драгомир Йосифов продължава… “
DECRESCENDO /блог за музикална критика на Екатерина Дочева/
….“Важното е, че според мен времето на Иван Спасов отново ще дойде, трайно този път. Не поради конюктура, не поради „процент национална музика в репертоара и медиите“, а точно поради тази така хубаво и просто формулирана … човечност, сдържаност и прозрачност на творбите му. Както и поради тази възхитителна дивост и рафинирана суровост на звука му. Иван Спасов не е нещо, което може така лесно да бъде усвоено. Обичам да казвам неща, които обичам – те ни предстоят.
P.S. И двамата разговарящи сме убедени в това, че тази музика няма просто да отмине…И не защото езикът и е скандален, или неразбираем. Не, езикът остава и той говори пределно ясно. Но за, уви, непонятни неща. Точно този дух на мъчително сподавено брожение, на глух обществен ропот, хилядогласният плач на масите, драматичната разногласица…тези мета-неща стават непонятни, остават затворени във времето си. Остават „тъга и порив“ на епохата си. Музиката е прекрасна и е тук – нещото зад нея си е отишло. Усетих го болезнено по публиката на концерта с Трета симфония. Понякога актуалността залага най-лошите капани.
Но може би някога чувствителни умове, будни души ще разпознаят отново „човешкото“ в музиката на Иван Спасов. И ще я върнат в пълнотата й.“ Драгомир Йосифов
/ из Разговор на Драгомир Йосифов и Петър Керкелов „Ти помниш ли живия Иван Спасов…“ в сп. Българско музикознание 4/2014 по повод 80 – годишнината от рождението на Иван Спасов“
