Време за литература: Все към върхове ми е душата

   Никола ИВАНОВ, литературен критик

Преди повече от десет години подготвях книгата  „Почит към Иван Динков“. Една от частите бе озаглавена „Посветено на Иван Динков“ и включваше стихотворения на поети, посветени на големия поет. До тогава не бях чел почти нищо от Росица Копукова и имах съвсем бегла представа за нея като поетеса. Тя беше изпратила две стихотворения, които силно ме впечатлиха и много ми харесаха, защото бяха  проникновени и вярно отразяваха най-важното за творчеството, личността и съдбата на Иван Динков. Бяха преминали през сърцето и душата на Росица Копукова.. Изрично е да казвам, че с удоволствие ги включих в книгата.

След това четях стихотворенията на Росица Копукова, които тя публикуваше в периодиката. Сега получих нейната последна стихосбирка „Жената –  птица“. Впрочем освен стихотворения, в сборника авторката е включила и къси разкази, както ги определя самата тя.

Ще започна със стихотворението „Дъщеря на града“, защото в него автобиографичното начало е водещо:

Дъщеря на града съм, на сивия делничен град.

        във сърцето на който се крие и късче магия,

        в него търся и слънце, и нощния тих звездопад

        и не мога ни спомен от града да изтрия.

        Но израснах под Витоша и във нейния приказен здрач

        аз откривах частица от себе си малко по малко,

        и под Люлин растях – като див, неуморен играч

        аз получих и своята силна планинска закалка.

Това стихотворение разкрива усетът на Росица Копукова към природата и умението на поетесата да рисува красиви природни картини със слово, защото тя се чувства неотделима част от прамайката природа. За нея „При планината всичко е любов“ в едноименното стихотворение. Това умение откриваме и в стихотворенията „Слънчево, слънчево…“ и „Силата на планината“.

За Росица Копукова стиховете, творчеството трябва да са автентични, изживени, изстрадани, а не съчинени и изсмукани от пръстите. В „Изповедно“ тя е категорична: „При мене всичко трябва да се случи,/да се живее, да се изболи“.

Няколко стихотворения са с тема семейството. В тях откриваме разбирането на поетесата за неговия смисъл. Според лирическата героиня семейството в едноименното стихотворение има смисъл само ако намираме опора в него, в противен случай е по-добре да се разделим, за да  не се превърне в кошмар. Сходна е позицията на поетесата и в „Аз и ти отпреди“ и „Поздрав от небето“, в които  отправя посланието, че когато любовта си е отишла, изходът е раздяла, за се избегне мъчението от съжителството. Така е по-честно и достойно.

За човека е много важно детството. В това се убеждаваме от „Връщане към детството“. В детството  е личната закалка на човека, оформяне на личността му. Както с гордост споделя поетесата “Все към върхове ми е душата/ и от ветрове не ме е страх.“

В няколко стихотворения водещо е патриотичното начало. В „Когато съм на път“ любовта към България е намерила въздействащ израз във финала на творбата, където поетесата споделя съкровено:

               Защото всичко е света светих

               в прекрасната ми българска родина.

С любов лирическата героиня се прекланя пред историята на красивия остров „Света Анастасия“, който е свързан с драматични човешки съдби („Нежността на морето“). В „Памет“ поетесата се гордее с националните ни герои Гоце Делчев и Даме Груев, пожертвали живота са за свобода на изстрадалата българска Македония, както и с гениалния поет и патриот Пейо Яворов. В „България“ Росица Копукова споделя съкровено: „Няма да се наситя/ на българската красота.“ Сходни са чувствата и настроенията и в „Дунав“, което говори със заглавието си. Стихотворенията привличат с патриотизма си, защото в тях отсъства каквото и да е патриотарство.

Любовта е централна тема в стиховете от сборника. В „За теб“ поетесата споделя, че за нея духовната връзка е по-важна от плътското. За нея любовта е „божествена пътека“ в едноименното стихотворение,  любовта е „пожар неистов“, светлината й е „лъчиста“. В „Романтично“ лирическата героиня е щастлива, че са се намерили с любимия. В „Орисана“ мечтае да е „вечната жена“. Любовта е „красива река“ в едноименното стихотворение. В „Лятната ми шапка“ срещата между бившите влюбени е равносметка, те са запазили добрите чувства и уважението един към друг, затова спомените са топли и сърдечни. Апотеоз на любовта е „Преди зазоряване“:

           Това е времето на страстната любов,

           тогава славеите пеят до полуда,

           магия има всеки топъл зов,

           звездите онемяват във почуда.

           В последните минути на нощта

           сънят не хваща само влюбените силно,

           прегръдката по-жадна е във утринта,

           засища тялото с вълшебно сливане.

Красивите стихове омайват. Любовните стихотворения на Росица Копукова са чисти, чувствата са неосквернени. Няма да открием сексуална разюзданост и паради на плътта и телата.

Поезията на Росица Копукова е силно екзистенциална. За преходността  на земния ни живот и Времето става дума в „По пътя на времето“. „Минават дните ми като експресни влакове“, споделя поетесата в „Движение“. В този свят сме „наематели без наем“ не трябва да  мислим, че сме вечни, защото „И щедростта на Бог си има край“ („Послеслов на живота“). Както е казал Иисус Христос „Животът ни е мост, за да преминем“ („Този свят“). „

Лириката в „Жената – птица“ е подчертано хуманистична. Стихотворенията се отличават със своето съчувствие и състрадание към нещастните, онеправданите  и отритнатите от живота. „На страдалеца да подадеш ръка/ и да намери в теб една утеха“, заявява лирическата героиня в „Студенина“. В „Мечтания по Еньовден“ Росица Копукова мечтае:

            Искам да съм все слънцестоене

            на доброто и на красотата,

В „Любословие“   предпочитаният рефрен за поетесата е „Все милосърдието да царува!“, водеща да е „щедра добрина“. „Замеси своя пита със капки човечност за сила“ – е зовът на поетесата в „Замесване на пита“. Любимата гара за лирическата героиня е гара „Приятелска“ в „Утре“. „Аз имам да ви нося добрина…“ говори със заглавието си. По известния покрит мост на Ловеч тя иска да мине „с Добротата“, която „Да разлее любов, да погали с очи.“   В „Жалба по палати“ става дума за палатите на новобогаташите, които не излъчват топлина, а са „празни“, в тях тишината „изстива“, обхванати от алиенацията. „Благоволение“ е антивоенно: „От луди все войните се разпалват./ И плачат майки, бършат със ръка/ сълзите, ала те неспирно капят.“

Затова в стиховете си Росица Копукова зове към духовност. Главното послание в „Назад във времето“ е към човека, който е „заровен в дребнотемието днес“, в бита и не пренебрегва духовния живот. Човекът трябва да дава превес на духовното начало, да се замисля върху битието си.  В „Микрофонът“, което е в голяма степен автобиографично, тъй като Росица Копукова води културно предаване в БНР, тя благодари на колегите си, които са й помогнали в професията и мечтае: „Да докосвам души“; „Да разтварям сърца“; „И наливам духовни основи“. Вярата в Бог  крепи поетесата.

Духовността е неразривно свързана с Поезията, поезията е съществена част от духовността:

             Стиховете често са мечта

             и от личността са по-красиви,

             като изтрезнее любовта

             само те остават вечно живи.

(„Мечтите ще останат живи“)

Поезията за Росица Копукова идва както дишането („Без покана“): „без да се усетя в слово дишам“, тя пише, „защото Господ дава“, сякаш Той й нашепва стиховете,  решението и подтикът идват „отгоре“, сякаш Господ й нашепва, за нея поезията е оцеляване, просто не може да не пише, поезията не позволява паметта за нея да потъне в  забравя, изкуството осигурява безсмъртие. В „Добре ми е“ поетесата споделя мечтата си да остави нещо след себе си, някаква духовна следа, за да я има във Времето след земната й смърт. Господ й нашепва стиховете  и в „Целувка от ефира“. Но за да стане това, поетът трябва „да бъде много смел“ и силен по характер, „корав“. Затова Росица Копукова не понася лъжата лицемерието и фалша в поезията и живота.  За безсмъртието чрез изкуството говори и „Базиликата в Пловдив“, която помни тези, които са я построили и  сътворили.

В последна сметка човекът не трябва да губи надежда и да се предава пред злото („Понякога животът е жесток“). Надеждата е в Красотата, за която великият Достоевски казваше, че тя ще спаси сета. И докато я има и я срещаме в живота, няма нищо страшно, защото Надеждата ще бъде  жива. В едноименното стихотворение за Росица Копукова надеждата е „молитва“, която Бог ще чуе и ще й „помага“. Но Той помага само на праведните, затова поетесата мисли, че е добро негово дете, защото живее по неговите Заповеди.

Ще завърша със стихотворението „На Христо Ботев“. Стотици са стихотворенията от български поети, посветени на Ботев, но твърде  малко са успешните и сполучливите. Росица Копукова по свои пътища е преоткрила Гения  в неговата необикновеност, дълго е размисляла върху великото му Слово, върху величавата му смърт, интуитивно е усетила, че „такива хора са Богоизбрани/ със друга психика, със друг морал“. Хора като Ботев са символи на Свободата:

                  Бунтовната душа не е за всеки,

                  бунтовният живот не е живот,

                  той е навярно някаква просека

                  към свободата на един народ.

Чрез великата си саможертва те се превръщат в националните жалони, които ни напомнят вечно какво е Свободата. Макар че винаги се намират българи, които да ги очернят. Неслучаен е Ботевият стих „Но стига ми тая награда…“, както и обръщението му към майката в „На прощаване“: „Нито пък слушай хората,/ дето  ще кажат за мене,/ не храни майка излезе“,  защото геният е и пророк. В стихотворението няма познатите до втръсване шаблони, клишета, трафарети, баналности, фалшив патос, затова въздействието му е безспорно. Това е така, защото стиховете са преминали през сърцето и душата на Росица Копукова

Понякога дори един намерен хубав, проникновен, въздействащ стих, в който има оригинална художествена находка или откритие, било то метафора, образ, мисъл или нещо друго, оправдават и осмислят цялото стихотворение и неговото публикуване. Можем убедено да твърдим, че във всяко от стихотворенията от сборника на Росица Копукова „Жената – птица“ има подобен стих или стихове.

     РОСИЦА  КОПУКОА, „Жената – птица“, стихове и разкази, Издателство Скала Принт, 2024 година.