В тази статия ще се опитаме да обясним защо държавата превръща интелектуалци в крадци и как се случва това. Защо истинският театър даде предимство на булевардните постановки и опростачването на публиката се превърна в аксиома? Има ли спасение от случващото се и как да се справим?
Главни действащи лица:
Министерство на културата
Директор на драматичен театър
Счетоводител на драматичен театър
Артистичен секретар
Трупа
Пролог
Политическите промени от 1989 г. изпращат театрите в девета глуха. Публиката се колебае в плащането на сметките за ток, вода и телефон, а духовната храна е необходимост за малцина. През 1997 г. сградата на театъра е опожарена. В периода 1998 – 2012 г. директор е Владлен Александров. През 1999 г. към театъра е присъединен Държавният куклен театър „Светулка“ и се обособява като Държавен куклено-драматичен театър. От 2000 до 2011 г. е домакин на Международния фестивал „Есенни театрални срещи“. Между 2013 и 2018 г. директор е Александър Жеков. От 28 август 2018 г. директор на театъра е Григор Антонов.
Първия опит за по-радикална реформа е предприет през 1998–1999 г. Тя не завърши успешно, въпреки добрите й намерения, и реално води до намаляване на общата субсидия за българския театър. В този смисъл това, което се случи през 2010–2011 г. беше опит да се набавят повече ресурси за театъра. Моделът, който се избра тогава, следва един вече наложен принцип и в образованието, и в здравеопазването, в сферите, които разчитат на публична подкрепа, а именно: публичните пари следват потребителите. Преди да направим обобщения за театъра, нека се запитаме дали този принцип води наистина до ефикасност на разходваните публични средства в другите сфери. Ние имаме достатъчно основания да бъдем критични и към образователната, и към здравната система в страната – можем да се позовем не само на професионално изказаните мнения в тези сфери, но и на личния си опит.
Субсидиращият принцип за държавните сценични институти преди реформата през 2011 г. е на базата на фонд работна заплата (ФРЗ). Този принцип в обстановката след политическите промени през 1989 г. се доказва като несправедлив по отношение на възнаграждението на по-заетите и по-малко ангажираните в трупите актьори. Реформите преди 2011 г. не променят начина на субсидиране на театралната дейност. Това се случва едва с реформата, проведена от Вежди Рашидов като министър на културата през 2011 г.
С нея се променя моделът на финансиране на културните институти в областта на сценичните изкуства. Но тя отново не предлага цялостно реформиране на сектора, не се прави ревизия по отношение на оптимизация на театралната мрежа спрямо потребностите на конкретния регион, не се поставят условия за разгръщане на културни политики извън държавно субсидираните структури. В този смисъл, освен че не е цялостна реформа на театралната система, тези промени имат ескалиращо негативен ефект върху качеството на театралната продукция.
Философията на реформата е, от една страна, театрите и музикално-сценичните институти да имат мотивация да разпространяват и да продават по-добре техния продукт, а, от друга страна, да се предостави на директорите по-голяма самостоятелност при вземане на решения относно разпределянето на средствата от субсидията, по отношение на човешкия ресурс и т.н., респективно това да доведе до диференцирано заплащане на труда на работещите в сектора.
Конкретиката на новите правила за формиране на субсидията за театрите са разписани в т. нар. Методика за определяне на средствата за държавните сценични културни институти. Другото понятие, с което боравим, са разходните стандарти, които са приложение към Методика. Важно уточнение е, че средствата на един държавен сценичен институт се формират според Методиката от базов компонент и допълнителни компоненти.
Първоначално през 2011 г. сумата по базовия компонент е производна от броя продадени билети и утвърдените единни стандарти за съответната година. Другият елемент, който добавя субсидия над средствата от базовия компонент на даден театър, са т.нар. допълнителни компоненти. Това са художествените постижения или специфики на даден културен институт – награди, участия във фестивали, за културен институт, който се намира в общини под 150 хил. души, за привлечени допълнителни средства, за реализиране на нови български драматургични произведения и т.н.
Много бързо става ясно, че подобно обвързване с броя на продадените билети носи изненади за Министерството на култура и за държавния бюджет, който стана непредвидим за следващата година. Още в тази първа Методика е очевидно, че не е предвиден защитен механизъм, който да гарантира и да поощрява стремежа към художествено качество на продукцията. Оттук нататък следват ежегодни редакции на Методиката. Например в редакцията от 2013 г. се разписват условията за признаване на продаден билет.
През 2014 г. се увеличават разходните стандарти на почти всички държавни сценични институти. Тук различното е, че се добавя група „експериментални институти“, където влиза Театрална работилница „Сфумато”, която получава субсидия, равна като пропорция спрямо продадените билети с тази на Народния театър, т.е. тук се прозира идеята, че експерименталните културни институти не могат да предизвикат масов зрителски интерес.
По-сериозни редакции на Методиката се правят през 2015 г., когато тя има две издания през февруари и през юли. В първата прави впечатление въвеждането на ограничения за средна цена на билетите, които подлежат на субсидиране. По-сериозна е втората редакция за годината. Най-съществената промяна е, че за базов компонент се взема 1 лев реализиран приход от брой продадени билети от собствена продукция.
През 2016 г. редакциите на Методиката не касаят базисния и допълнителните компоненти. Важна част от редакциите са в ограничаваща театрите посока: не се субсидират приходи от копродукции, освен от такива с държавни и общински културни институти; при провеждане на спектакли и концерти в зали, летни театри, летни сцени и други с капацитет над 2000 места, максималният размер на билетите, които се отчитат е до броя на местата в зрителната зала, в която е създаден културния продукт, умножен по четири. В този случай приходите от билети се изчисляват по средната цена на билет за съответния спектакъл. През следващите три години няма съществени редакции в Методиката.
Последната редакция на Методиката съвпада с началото на извънредното положение заради пандемията от COVID-19. Тук за първи път има добавен нов допълнителен компонент – реализиране на спектакли с дебютиращи творци, който прибавя 3 000 лева към субсидията еднократно за година и уточнение, че не се субсидират приходи от билети за собствен театрален продукт с неуредени авторски и сродни на тях права.
Във всички редакции на Методиката не се откриват опити за поощряване и гарантиране на художественото качество на театралния продукт. Когато проследим промените през изминалите години остава усещането, че те са правени само с цел ограничаване злоупотребите на театрите. Допълнителните компоненти, които се предполага да мотивират стремежа на театрите за висококачествени в художествен отношение спектакли, не само не се обогатяват, но сумите по тях в един момент са намалени. През всички години прави впечатление тоталното отсъствие на експертна оценка и критическа рефлексия като компонент, отразяващ се на субсидията на театъра. Извеждането на прихода като базов компонент за формиране на финансовия ресурс на театъра, обезсмисля до голяма степен допълнителните компоненти или най-малкото намалява тяхната тежест до пренебрежително малка.
Всичко това води до стремеж на театрите да произвеждат спектакли, които пълнят собствените им сцени или в турне със собствена продукция, а най-лесният начин за това е своеобразен флирт с публиката чрез текстове и актьори-звезди.
Ограничаването на възможността да се реализират копродукции с частни и неправителствени културни организации е с цел да се рестриктира симбиозата между комерсиалните продукции и такива на държавно субсидираните театри. Това ограничение, обаче, спира пътя към мрежата от държавни театри (която е най-устойчива и подготвена) и на целия независим сектор, който търси алтернативни пространства за реализация на своите проекти, а това често води до технически и творчески компромиси и до маргинализирането на подобни спектакли.
Всичко това и множество други детайли, разбира се, водят до едно целеустремено движение на голяма част от българския театър към комерсиализация, ниско художествено качество на продукцията и го правят неконвертируем за световния театрален пейзаж и пазар. В момента основната цел на едно ръководство в държавен културен сценичен институт (особено извън София, Пловдив и Варна) е да направи достатъчно голям приход, за да може да обезпечи заплати, режийни и най-базисни разходи. Това е много сериозен проблем.
Този тип представления, които наричаме „халтура“, преди реформата присъстваха повече в частния сектор. След това масово навлязоха в репертоарите на държавните театри. Това е по две причини: по-често срещаната е, когато театърът няма друг избор и става въпрос на оцеляване. Но в други случаи комерсиализацията е въпрос на вкус и цели от страна на конкретния ръководител, тъй като настоящата система оставя всичко в ръцете на директора и от страна на държавата нищо не го задължава да преследва високо качество. Министерство на културата индикира този проблем и въведе мерки за ограничаване на копродукциите, което пък се отрази зле на независимия сектор. А рестрикциите, въведени през 2019 г., бяха с цел да се спрат злоупотребите със субсидии. Нарушенията, когато субсидията се изчислява върху лев приходи, са в много по-големи мащаби, отколкото когато е на продаден билет. Рестрикциите в Методиката не работят, защото по-опитните ръководители бързо схващат как да ги заобикалят, т.е. към момента те са почти фиктивни.
Най-големият резултат от Методиката е комерсиализацията. Но не мога да пропусна още един проблем в по-малките театри и той е, че тотално се понижава нивото на експертиза на персонала, особено в техническия и административния състав, тъй като културните институти не могат да си позволят нормални възнаграждения и има сериозен отлив на кадри. До голяма степен това, което наблюдаваме, обаче, е, че българският театър почти не пътува по големите фестивали в чужбина, които са част от списъка на Приложение №2 на съществуващата Методика от допълнителни компоненти. Основната причина за това е, че с участието в тези фестивали, продажбата на билети не се дотира, което на практика го обезсмисля. Целта да оцелееш и целта да се харесаш на публиката са ниски цели. Липсата на театрална критика допълва пейзажа.
Първо действие
Годината е 2018. Датата 28 август. Действащият към момента директор на театъра – Александър Жеков се пенсионира, по думите му не по негова воля. Още повече, че е спечелил конкурс, само преди година, а той му осигурява още един мандат като директор на ДКТ „К.Величков“. В стола му сяда младият режисьор Григор Антонов, който се е явил като кандидат на същия конкурс преди година. Министър на културата е Боил Банов. Мотивът за рокадата е, че Антонов има високи постижения и може да раздвижи репертоара, както и да доведе повече публика в театралния салон. Истината е, че Григор Антонов е много успешен режисьор, но твърде неопитен администратор. Той попада в изцяло нова за него ситуация и среда. Трябват му няколко месеца за да осъзнае отговорността, с която се е нагърбил. До момента, в който открива, че не винаги „две и две прави четири“.
От седем години се спазва сакралната формула, че „парите следват зрителя“ и нивото на постановките е достигнало булевардния език, залага се на блудкави комедии, на гостуващи звезди или цели театрални представления. По Божията или друга милост никой не прави ревизии как се изразходват парите постъпили от държавата, нито пък колко зрители влизат в салоните. Така се стига до казус – счетоводителката на театъра си вдига заплатата с хиляда лева без да уведоми директора. Мотивът е, че преди няколко месеца Жеков ѝ бил обещал това и разписал заповед. Антонов я уволнява дисциплинарно и завежда дело, което все още не е приключило пътя си по инстанциите.
Второ действие
Театърът не може да остане без счетоводно обслужване. На първо време то е възложено на друга счетоводителка. Но спешно се търси човек за мястото. Така по препоръка на Таня Благова в ДКТ „К.Величков“ през 2022 г. е назначен Петко Писков, а финансов контрольор става Мирослав Шуманов. Неговата основна цел е да следи за правилното разходване на постъпилите и напускащите театъра средства. За всеки лев влязъл или излязъл от банковата сметка или касата, заедно с подписа на Писков, стои и този на Шуманов, както и на Антонов. И всичко изглежда съвсем наред до септември 2023 г., когато е назначена финансова проверка на ДКТ „Константин Величков“. Министър на културата е Кръстю Кръстев. На базата на негова заповед се извършва и ревизията. Антонов извършва вътрешна проверка и установява, че злоупотреби има и в нашия театър при това на доста солидни суми, една от които е 72 000 лв. Той изпраща сигнал до Прокуратурата, но вече след започналата проверка. Също така дисциплинарно уволнява Писков и възлага счетоводството на друга счетоводителка. Заедно с Писков си тръгва и личният му лаптоп, който е компютърът, през който минават вскички счетоводни и други документи, касаещи финансовите дейности на театъра. Голяма чат от документите никога не са съществували на хартия.
Но Писков продължава да обслужва театрите в Разград и Смолян, въпреки че министърът е известен за нарушенията в Пазарджик. Това дава основание на запознати с казуса да твърдят, че схемата, с която ще ви запознаем малко по-късно се е осъществявала с благословията на неслучаен човек от Министерството на културата. И тя съществува вероятно във всички български театри.
Действие трето
През октомври 2024 г. Директорите на театрите в Разград и Смолян са арестувани и са им предявени обвинения за длъжностно присвояване в особено големи размери. Арестите идват след като на 26 септември, в „Икономическа полиция“ в Пловдив е входиран сигнал от един от назначените служители по схемата, който разказал кога и къде трябва да се предават изтеглените възнаграждения.
В същия ден в Пловдив са задържани двама души от схемата, които вече са с повдигнати обвинения за изпиране на пари. Те са заловени със 147 000 лева. По-късно от Министерство на културата съобщиха за поетапни проверки на всички държавни културни институти в областта на сценичните изкуства.
Паралелно с това се прави атестация на работа на всички звена във ведомството.
Действие четвърто
Безпристрастните одиторки сочат в доклада си, че: „в ДКТ „К.Величков“ не са били създадени условия за законосъобразно отчитане на приходите от билети за представления на чужди сцени, което води до злоупотреба с публични средства и неправомерно получаване на субсидия от Министерство на културата. В театъра има актьори на срочни договори за участие в отделни представления.“ Това, обаче, е масова практика. Прави се, за да може да се получат повече пари от субсидията, която оценява само собствената продукция на даден театър. Кратка справка сочи, че едни и същи столични актьори имат по няколко договора годишно с различни провинциални театри и това не се случва от вчера. „Към 12.09.2023 г. в театъра на щат са 90 души, 42-ма от тях са творчески персонал. 36 служители са били назначени в периода 1.01.2022 – 30.09.23 г. , прекратени са договорите на 20 служители. За периода, в който счетоводител е Петко Писков ДМС -то скача от 157 757 лв. на 324 560 лв. На нещатни служители са изплатени 55 194 лв. през 2022 г. и 80 139 лв. през 2023 г. За одитирания период са сключени пет договора с три юридически лица за разпространение на спектакли – това са „Театър Мелпомена“, „Театър Алвина“ и „Ажур Пико“. В нито един от договорите няма клауза за отчитане на броя на билетите за отделните представления. Констатирани са осем постановки, които не са играни, но в Министерство на културата са внесени пари от приходи на уж състоялите се спектакли. Върхът на наглостта е, че става дума за постановка „Аз, досадникът“, която според отчета е играна три пъти в един и същи ден в „Театър сълза и смях“, първо от 19.00 ч., после от 21.00 ч. , а за третото представление в същия този 14 януари не е отразен час. Може би е играна на всеки зрител по отделно, пардон, те са 127 в третото, никога не състояло се представление. Но за него в МК са внесени 2424 лв. В резултат на това, от там към сметката на театъра и сметките на фирмите на Писков се връщат четири пъти повече пари. „
Схемата
Ако вие купувате един билет за театър на стойност 10 лв. , ако го отчетете според правилата на Методиката, ако го приведете на Министерството на културата, съгласно Методиката, то ще ви върне вашите десет лева плюс още четиридесет. Сега си представете, че имате достъп до банковата сметка на театъра. Внасяте в нея 3000 лв. пишете на Министерство на културата, че 300 човека са посетили никога неиграна постановка, която обаче фигурира в репертоара на театъра. То ще ви върне 12 000 лв. плюс вашите три.
И остава само да не ви хванат или да си осигурите някой, който в Министерството ще си затваря очите срещу определен дял от тази врътка. Кой носи отговорност за случилото се?
На първо място директорът, защото е положил подпис под документ с невярно съдържание (но да не забравяме, че дигиталните технологии са доста напреднали и не е проблем подписът да бъде копиран и поставен под документ, без притежателят му да знае това), счетоводителят, финансовият контрольор и артистичният секретар на театъра, тъй като нейната роля е да координира турнето, да осигури превоз, нощувки, командировъчни. Но такива няма за несъществуващата постановка.
И тя не е една – за една година одитът установява единадесет. Осем в столицата, една в Раковски и две в Бургас. Освен досадникът, за която споменахме става дума за „Докато ти спеше“, „Тя, той и още двама трима“, „Направихте ме на луд“, „Спанак с картофи“, „Мъже под чехъл“. Сумата от неиграните постановки получена от държавата е 190 902 лв. За командировки на играните пиеси през 2023 г. са изразходвани общо 59 431 лв., сочи одитният доклад.
Печал буди и фактът, че продажбата на билети за представленията е възложена на външни фирми. Сумите, които те са отчитали са изисквали да бъде проведена и обществена поръчка. Установени са извършени преводи към свързани фирми за разпространение на билети , счетоводно обслужване, софтуерни услуги и обучения на служителите на театъра на стойност 1.2 млн лв. Извършена е и покупка на автомобили за театъра, без да е провеждана обществена поръчка.
Действие пето: „В очакване на Годо“
Крайна дума в цялата тази драма ще има Прокуратурата. Последиците от „стоенето над нещата“ за Антонов ще оставят черна точка в иначе безупречната му биография, но както казва народът: „Не е луд, който яде баницата, а онзи, който му я дава“. За награда, на всичко случило се до момента, артистичната секретарка е назначена като съветник на най-новия министър на културата – Мариян Бачев. Странно е как ще го съветва след като няма необходимия образователен ценз, но пък е в добри отношения със собственика на „Ажур Пико“, който пък се явява работодател на Бачев. Което иначе казано се нарича конфликт на интереси. Справка – постановката: „Да, г-н Премиер“. Днес.
