Никола ИВАНОВ, литературен критик
Валентин Дончевски е полифоничен творец. Той е художник, поет, пише есета и сентенции, композира музика по свои текстове и сам изпълнява песните си. И във всяко от изкуствата, към които го тласкат музите, има безспорни художествени постижения. Като всеки талантлив творец той притежава и трето око, чрез което вижда невидимото и чува думите на дърветата, тревите, водата, дъжда, изреченото от тишината. Познавам го отблизо повече от десетилетие и ме е изумявала нечовешката му работоспособност. Той постоянно рисува, сътворява стихове, композира песни. Истински работохолик, човек се чуди откъде намира сили и време да сътворява всичко това. При това съвсем не става дума за графоманство и липса на художествени критерии. Явно съзнанието му непрестанно е будно и не му дава покой през всичките 24 часа на денонощието.
Наскоро излезе новата му стихосбирка „Нощни слънца“. Самото заглавие на поетичната му книга говори за полифонизъм, защото е смислов оксиморон. И в същото време това е самохарактеристика на собственото творчество. В „Конспиративен синдром“ Дончевски споделя:
Луда камбана съм, защото бия,
звъня за очите на слепи
и за ушите на глухи.
и допълва:
Орисията ми е слънчева
прави от мен камбана – снаряд.
Във „Въпросител“ драматично се пита: „Как можах да премина/ приз всичкия ад на живота,/ да оцелея в тая безумна,/ трошаща кости мелачка?“
Стиховете на Валентин Дончевски са изпълнени с тъга и самота. В „Ти-ти-ти- пауза“ лирическият герой горчиво и печално споделя: „Искам да се обадя,/ няма на кого…“ В своята Ван-Гоговска стая поетът се чувства напълно самотен. Под уличната лампа неговото сърце е „самотно“ и „малко“. В „Пасторал“ лирическият герой бяга „все по-дълбоко“ и „навътре“, „в горите Тилилейски на тъгата“. За него „Тъгата е всичко, което може да имаш“, „тъгата е завладяваща/ каменна река, която не се спира/ пред нищо“. Затова поетът се моли на Него да му даде още живот и шанс, за да изучи докрай „сянката и светлината/ на тъгата.“
Поезията на Валентин Дончевски е забележително хуманистична. В „Послеслов“ лирическият му герой мечтае: „Ще бъда аз светлинна точица,/ ще бъда в хиляди сърца / също като дървесните листа,/ милиарди трепкащи, ефирни/ слънчица…“ В „Процесия“ хуманистичната болка на поета е откроена, той съчувства на умиращите от рак хора. В „Има ли сянка мъдростта“ е категоричен: „Доброто е добро,/ когато може/ да нахрани/ някой.“ В „Размисъл?“ той се прекланя и възхищава „от силата, която/ кара ни да сме човеци“. В „Ода, о да“ лирическият герой се страхува от посегателствата на хората към земята и природата, породени от алчност и това ще доведе до самоунищожение човека и „цялото човечество/ заспива смачкано и задушено.“ Апокалиптичната картина и прогноза съвсем не са без основание. Самотният инвалид от „Панта рей“ предизвиква съчувствието и състраданието на поета. В „Коледа“ скърби за малкото коте, „Убито на пешеходната зебра“ и размишлява по аналогия с човешката съдба. В „Да целунеш слънцето“ „целувката е усмивка“, която „разтваря пространството“. В „Памет“ се зарича да не забравя до смъртта си починалия приятел. Своеобразно продължение е стихотворението „На Ибиш Смирнов“, в което Дончевски припомня с нежност любовните летни младежки преживявания с приятеля край морето в Слънчев бряг, Несебър, Приморско и Влас. Това е и единственото маринистично стихотворение в сборника. Сходно е посланието в „Неделничен реквием“, което е посветено на поета, приятеля и поетичния съмишленик Неделчо Ганев. Печален е поетът от факта, че човекът живее с „безизходното чувство“ („Константа“). Никак не е ведра картината със силозите, където се трудят работниците и „където скитник разделя своя обяд“ и „с кученце от битак.“ („Картина“) Това е социална зарисовка, която разкрива силната социална чувствителност на Валентин Дончевски.
За любовта Валентин Дончевски пише деликатно и съкровено. Колко нежни са стиховете от „Усещане за теб“, което е посетено на съпругата:
Със сънна четка
нарисувах твоето лице
в прохладата на нощ
от лилави видения.
В „Брайлово чувство“, посветено също на любимата и съпругата Таня поетът дори само с пръстите си усеща и чувства любовта. От любовта лирическият Аз изпада в захлас и не намира думи да изрази обсебилото го съдбовно чувство. „Т като кръстовище“ също е посетено на любимата Таня, която е и стимул за творчество. Сходни са посланията и в „Безкрайност Таня“, където Валентин Дончевски вижда профила на любимата, която е „с лице на богиня“ „Къде е Тя, Голямата любов?“, пита поетът във „Викащ въпрос“ и я вижда как Тя „пресича през небето , чак оттатък,/ където хукват небесата“. Деликатна еротика откриваме в стиховете от „Адски любовно“. Любимата е въплъщение на красотата:
Кога видях за първи път
очите на сърната в теб?
С походка грациозна на газела…
И продължава да рисува със слово и финес образа на любимата. Много фини са стиховете в „Любов тиха“. Любовта прави сърцето на лирическия герой „светло“, дава смисъл на живота му. Колко любов струи от лекокрилите влюбени момичета в „Бягащ живот“. Любовта превръща дори зимата в пролет. Затова в „Слънчеви нощи 6“ поетът мечтае изваяната от него жена да остане вечна. Към вечност „като стара любов,/ която никога не умира“ мечтае поетът в „Равенство“. Дончевски е достигнал до прозрението, че дребните човешки страсти са само „човешка глупост и суета“, те нямат нищо общо с вечността.
Няма как творец като Валентин Дончевски да не е поклонник на красотата. Минаващата жена от „Рокля и котка“ е „малка и .ефирна,/ с изумрудена/ и бледа лека рокля“. Дори „дърветата й се покланят“, прехласнати от красотата й. Красотата на жената изпъква още по-ярко на съществуващата „градска сивота“. Бягащите сърнета от „Зелен тренинг“ са „изфинени и грациозни, изящни, тънки, лекокрили“ Кобилките са „грациозни, изящни, красиви“. Стихотворението е апотеоз и поетичен поклон пред красотата. Сходни са усещанията и в стихотворенията „Кръгове“, „Завет“, „Записки от Аязмото 1“ „Сън в съня“ и други. Убеждаваме се, че борът е любимото дърво на Валентин Дончевски. А мравките са негови любимци, защото са спасили човечеството да не загине от глад.
На Свободата е посветено „Спомен“. Камъкът е затиснал жестоко „под пресата си каменна“ тревата, която е „почти умряла“, но е „живот“. Камъкът в случая е тиранин, който е задушил всички пориви към свободата и когато лирическият герой го обръща и освобождава „гадинки всякакви и мравки“ и „малките полуотровни твари“, усетили свободата си, панически се разбягват, за да не може тиранинът-камък отново да ги затисне и превърне в роби.
Поезията на Валентин Дончевски е дълбоко екзистенциална, защото той се интересува от най-важните екзистенциални, философски и метафизически въпроси на човешкото битие. Времето е еднопосочно и неумолимо води към смъртта, животът изтича като пясък между пръстите („Живот последен“). Красотата на момичетата от „Бягащ живот“ е също мимолетна и преходна, макар че младите не се замислят за това. В „Слънчеви нощи“ поетът запечатва „в секундна вечност“ отминаващия живот и свързаните с него хора и природа. За поета „Животът е златен пясък,/ огрян в прибоя от нощното слънце“. Всичките пловдивски импресии на Валентин Дончевски са нагнетени с екзистенция. Смъртта е в центъра на „Апотеоз“, защото, както споделя поетът, за 7 месеца загубва 9 приятели, хора на изкуството и роднини. „Какво ще остане от нас?“ е главният въпрос, който си задава поетът в „Константно песенно“. И си отговаря: „Пепел синкаво-бяла/ избелени спомени/ от преживяното време“. Но най-вече Надеждата е в оставеното творчество, което да ни надживее, в него е Смисълът.
А творчеството е духовност, затова в стиховете на Дончевски често става дума за духовността. В „Картина бръснела“ поетът мечтае да сътвори картина, „превърната в бръснач,/ нарисувана с бръснач,/ нарязана с бръснач,/ душа оголен нерв,…“ Кураж на поета дава оставеното от поета Добромир Тонев поетично духовно наследство („Автосугестия“). Най-важен е духовният полет на човека („Албатрос“). В „Заземяване“ лирическият герой на поета не иска да се предаде на пръстта, а желае да полети в „горните простори“, където са селенията на духовното. Там той ще може да се освободи и спаси от „прелестите на лъжа,/ коварство, злоба, завист,/ сребролюбство…“, тоест, от Злото. За поета „Скалите на духовния Пловдив/ са зъбите кътни на духа български/ и космополитен. Непоклатимо стои Пловдив,/ забит в центъра на България“.
За духовността в поезията на Валентин Дончевски говорят и творци на изкуството, които населяват стиховете му: Ван Гог, Рембранд, Брьогел, Златю Бояджиев, Лао Дзъ, Хокусай, Петър Дънов, Дон Кихот и Санчо, Едгар По, Екзюпери, Гео Милев, Лилиев, Иван Динков, Константин Павлов, Добромир Тонев, Димитър Данаилов, Таньо Клисуров, Неделчо Ганев… Очевидно Дончевски ги смята духовно близки.
Поетът ясно съзнава, че безсмъртие е възможно да се постигне само чрез сътвореното и оставено духовно наследство. Затова често става дума за поезията и поетите. Дончевски е смутен от мълчанието на българските поети („Ритуално“). С гордост във „Феникс“ подчертава, че родната му Стара Загора е град на поетите. „Реквием“ е посветено на поета Таньо Клисуров и в него Дончевски подчертава: „Думите, зад тях се крие всичко“.
А патриотизмът на Валентин Дончевски няма нищо общо с патриотарството. Родолюбието му е свързано с родната Стара Загора и Аязмото, това са най-скъпите му топоси.
Когато говорим за художественото майсторство на Дончевски трябва задължително да подчертаем умението му да рисува със слово. С богатата си цветова палитра стиховете му говорят, че са писани от художник. Прекрасни са красивите момичета, които поетът рисува с думи в „Бягащ живот“. Този талант откриваме в „Среща“, „Адски любовно“ и в редица други поетични творби от стихосбирката.
Като поетика Валентин Дончевски има сходства с творци като Гео Милев, Константин Павлов, Иван Динков, Неделчо Ганев и подобни поети. Но неговият стих има своя специфика. Той пише в свободен стих, който е съответен на неговата сензитивност, на индивидуалната му чувствителност.
От 1993 година до сега Валентин Дончевски има издадени осем поетични книги, една книга с поезия и сентенции и една книга с есета и стихове, в които той е публикувал няколкостотин поетични творби. Основателно възниква опасението и рискът от възможността Дончевски да публикува и слаби стихотворения. Слава Богу, до сега това не се случва. Принос за този факт имат неговите редактори и литературни приятели – в предишни години докато бе жив главно Неделчо Ганев, а след това редакторката роля е на утвърденият и опитен поет Иван Странджев, който е гаранция, че това няма да се случи. Пък и стихотворенията на Валентин Дончевски съвсем не са плод на графоманство, а са резултат на автентични поетични вълнения и преживявания, преминали през сърцето и душата му.
Моето разбиране е, че понякога наличието на един или няколко талантливи, значителни и постигнати стиха в една поетична творба са достатъчни и оправдават нейното публикуване.
Някога Гео Милев бе споделил, че чувства и усеща главата си като кървав фенер!. Това при Гео се отнасяше както във физически, така и в художествен метафоричен смисъл. Преди години попитах знаменития Иван Динков има ли някаква мечта. Той ми отговори, че мечтае поне за един миг, ако може като с хавлиена кърпа да си изтрие мозъка и да не мисли за нищо. Той, разбира се, не можа да постигне мечтата си, защото това беше невъзможно за него, съзнанието му непрестанно беше обременено от мисъл, стихове, сентенции, образи, метафори…
Сходно е положението и при Валентин Дончевски. Очевидно в сънищата и в полусънищата му, и в будно състояние постоянно го спохождат и връхлитат кошмари, демони, видения, образи, метафори, картини, мелодии, които не му дават спокойствие, защото въображението му спонтанно и неуморно работи. Това е мъчително и болезнено за този, който е така устроен. Но и благодат, защото творецът в последна сметка бива възмезден и възнаграден от сътвореното. Животът и съдбата по правило не са ласкави към надарените. Но именно това е стимулът им за творчество.
ВАЛЕНТИН ДОНЧЕВСКИ, „Нощни слънца“, поезия, редактор Иван Странджев, Изд. Дъга плюс, 2024 година
Видео и снимки: Асен Загоров
