Никола ИВАНОВ, литературен критик
Една от най-болезнените теми за наследниците на бежанците от Одринска Тракия е съдбата на бежанците българи главно от Лозенградско, които се заселват предимно в Странджанско и Бургаско след Първата и Втората балканска война. Това е основната тема в разказите от сборника на Любомир Калудов. „Големите и малките реки“ с подзаглавие „Истории от едно изчезнало село.“
Това, което обединява разказите, е мястото на действието – село Юруккьой, прекръстено в Капаците – едно почти забравено от властта село, намиращо се до самата граница.. В началото жителите му са били достатъчно, имало е училище, българите-бежанци са се надявали след свършване на войните да се завърнат по родните си места, но уви…
Другият обединителен център са героите в разказите, които преливат от един в друг разказ. Село Капаците е със затихващи функции. Постепенно младите го напускат, защото земята е бедна и няма поминък, заминават в градовете, в селото остават само старците. Така че миграцията е сред водещите теми в разказите от сборника.
Любомир Калудов успява още с началните си страници да привлече вниманието на читателя с описанието на бита и ежедневието на селяните, което тече монотонно. Трудът е тежък, радостите почти отсъстват от живота
Любомир Калудов пише с вълнение, съпреживяване и съпричастие за живота на селяните. Очевидно става въпрос за автобиографично начало. Персонажите са взети от самия живот, затова са истински, неподправени, майсторски обрисувани с по няколко щриха, запомнящи се.
Един от централните образи е баба Стоя. На пръв поглед „Кокошките на баба Стоя“ е битов разказ за съдбата на героинята, но в творбата се оглеждат съдбите на много българи, които са сходни. Мъжът на баба Стоя Димитър загива през Втората световна война в Чехия, тя ражда син Димитър, който бяга в Турция, а Стоя е изселена в северна България. Разсъждавайки за поведението на кокошките, които невестулката убива една по една, а те си мълчат, писателят прави аналогия с поведението на селяните и хората въобще в сходната ситуация: „Щом скърши врата на петела, й замириса на кръв и започна да души кокошките. Една по една. Нали са глупави и заспали, те си мълчат. Кокарджата дави първата, а другата до нея си трае. Натръшква ги до крак, после си отива.“ Става дума за страха, мълчанието и безразличието пред нещастието на другите с глупавата надежда, че на тях няма да им се случи същото. На този страх и глупост разчитат тираните, убийците, насилниците и злодеите, които безчинстват, грабят и потискат хората.
В няколко от разказите става дума за репресиите на комунистите след като идват на власт към „враговете“. Заради бягството на сина Димитър от „прекрасната“ комунистическа България името на баща му е изчегъртано от паметната плоча и интернират майката Стоя в село Маневци в северна България. Находчивият и работлив Кондак е наречен от комунистите „изедник и чорбаджия“ и изпратен за осем години в лагер Осиновеният Христо се оказва неблагодарник, подмазва се на новата власт, отрича се от осиновителя си и става милиционер. Той разсипва живота и на набора си Петко. Интернирана и въдворена в Капаците е Лиска от едноименния разказ, защото е дете на „осъден от Народен съд“. Макар умна и отличничка, тя не получава бележка за благонадеждност и не може да следа в университета. По този начин се съсипва интелектуалният потенциал на българите. За това помага и налаганият повсеместно атеизъм – едно от най-отвратителните комунистически дела. Интернираната Лиска, Гаврилова и Дона са много работливи, умни и находчиви и съживяват селото („Тетрадките на интернираните“). Само че за „неморалното“ им поведение са виновни хора с власт и обществено положение. Комунистите конфискуват къщата на Господин Попвасилев, защото е богат. В разказа става дума и за македонските братоубийства през 30-те години на ХХ век.
Калина от едноименния разказ е студентка в художествената академия, тя е даровита, талантлива и иска да рисува свободно, но е длъжна да се съобразява с изискванията на догматика професор и да следва схоластичните му съвети. Пазачът я съветва да се съобразява с указанията на професора, за да завърши, а след това да рисува според художествения си усет и разбирания. В този разказ Любомир Калудов поставя проблема за комунистическата власт, която издига на ръководни постове неталантливи, но верни на партията кадри. Това е особено вредно за изкуството и културата.
Разказите на Любомир Калудов са изпълнени с хуманизъм. В разказа „Орехът“ четем: „Някои са бедни, други – богати. Така е нареден светът. Бедността е като зараза. Тя се предава сред хората от баща на синове, а от тях на внуците. Няма лек, който да ги извади от вечния кръг на немотията. Мисленето им е просто, животът тих, мечтите са малки, омразата е заради дребни неща. Отмъщението на бедния човек е жестоко. То не е заради самата бедност. Завист го гризе отвътре, сън не му дава. Става нощем, ходи по двора и си мисли: „Той защо да има, а аз да нямам!“ Това е проникновено психологическо наблюдение за характера на българина, българската завист няма равна. Сходно е посланието и в „Кондака“, който прави къща по нов и непознат за селяните начин и отваря кръчма. За съжаление с Дона нямат деца и селяните гледат да им напомнят постоянно за това, присмиват им се от лошотия и завист към успелия Кондак. Калина се грижи за своя хазаин като за роден баща, защото носи добротата и благородството в себе си. Калина си мисли: „Не е отляво бялото, както казва Професора. Бялото идва отгоре, това е Божията светлина. Черното е долу, до обувките и черната земя. Между тях са цветовете – синьото на очите и червеното на сърцето“. Това са екзистенциали размисли за живота въобще. Чрез алегорията в мислите на Клина писателят отправя художественото си послание.
В „Кокошките на Баба Стоя“ се открояват антивоенните настроения. За това напомня Паметника в селото, издигнат в чест на загиналите във войните. Любомир Калудов споделя: „Да се чуди човек защо тези кротки хора са водили толкова много войни: Сръбска, Балканска, Втора балканска, Европейска…“ Върху паметника са издълбани тридесетина имена на загиналите от Капаците. На добавената плоча са издълбани още три имена на загиналите в Отечествената война 1944-1945 при река Драва. Антивоенни настроения откриваме и в „Лиска“ макар изразени с горчива ирония. За какво и в името на какво са милионите жертви в никому ненужните войни – това е основният хуманистичен въпрос в тези разкази. Димо Манев от „Секретен пост“ убива момичето и момчето, които искат да избягат в Турция и се побърква от стореното зло. И отново въпросът – границите само разделят ненужно народите. Истински нещастен е комплексарят лейтенант Владо Перев, командирът на заставата, който се е озлобил не само към войниците, но и към целия свят. Разказът „Границата“ говори със заглавието си. Правило е българи да бягат през границата, обратните случаи са просто по невнимание на преминалите българската граница и влезли по погрешка в България.
Във „Фотографията“ се убеждаваме в хуманизма и добротата на баба Стоя. Тя с готовност приема художничката Калина, грижи се всичко да й е добре, българите са услужливи, помагат на комшиите, съчувстват на съселяните си в нещастията и бедите.
В „Орлето“ писателят размишлява за Свободата. Любомир Калудов прави паралел между орлето и хората. Малкото орле се привързва към хората. И обобщава: „Дивото, ако започнеш редовно да го храниш, става питомно. От вълка става куче, от кучето става пинчер…“ Така орлето се превръща в гълъб. И продължава: „И с хората става така… Ако им отрежеш корените, стават други. Питомни… Опитомените влизат в осеметажните блокове и се радват колко са им просторни клетките. Гледат в ръцете този, който дава храната. На всяко десето число – заплата. Плащат толкова, че да стигат до края на месеца. Малко са парите, ама сигурни. Няма нужда да мислиш, да търсиш свои пътеки. Слушаш ли, дават нещо допълнително. Който се опитва сам да пляска с криле, подрязват му ги, да не хвърчи високо. Постепенно всички стават като кокошките на баба Стоя. Дремят по клоните на своя живот и сънуват дългия си полет над оградата.“ Изводът е в думите на Киро Станкин по повод съдбата на опитоменото орле: „Така става винаги. Много като се опитомиш, накрая ти слагат качулка на главата.“ Това е свободата в клетка, което е форма на робство.
Разказите на Любомир Калудов от сборника са силно екзистенциални. Особено се открояват размислите на някои от героите за смъртта. Баба Стоя размишлява във „Фотографията“ за Смъртта, но съвсем не се плаши от нея, защото разбира нейната неизбежност: „Ще дойде тя някоя вечер, когато кокошките са заспали по долните клони на черницата. Кокарджата ще я доведе през малка дупчица и ще я остави под леглото. Смъртта ще полежи, ще постои, после ще се развърти из къщата и ще вземе някого със себе си.“ Няма драма, няма вайкания. Селяните се подготвят за смъртта, всеки е приготвил всичко необходимо за изпращането му към оня свят. За смъртта става дума и в „Дъски за гробищата“. В едноименния разказ Кондака размишлява за човека и неговата земна участ: „Не може да реши кога да се роди и кога да свърши пътят му на земята. Друг ги решава тези работи. Грешен е, който отнеме чужд живот. Два пъти по-грешен е този, който в Божиите работи се намеси и своя живот прекъсне.“ Самоубийството е непростим грях. Тези размишления се преплитат с размислите на баба Стоя за хората и бялото мушкато: „Отчупиш клонка, боднеш я в саксията, тя се хваща за пръстта, пуска корен и започва да расте. В началото цъфти бяло, но след една-две години се изгубва, претопява се между другите и става розово или шарено. Така става и с хората. Откърши ги някой от тяхната саксия, пренесе ги в чужда земя и те пуснат корени. Работят, вдигат къщи, раждат деца, някои даже забогатяват и разцъфтяват. След време – гледаш, смесили се, опрашили се с другия народ, променили се. Станали шарени, уж по-красиви, но никога чисто бели, както са били на прозорчето на бабината си къща.“ Това е и своеобразна етническа толерантност и търпимост, хуманизъм от висш порядък, в противовес на хитлеристката теория за „чистата раса“, която донесе толкова нещастия и смърт на човечеството.
Несъмнено е умението на Любомир Калудов да рисува природни картини със слово. Художникът на словото си личи във всяка творба от сборника. Ето как започва разказът „Димо Минев“: „Наесен вятърът спира да духа откъм Осман баир, времето се обръща и замирисва на зима. Дъбовете пускат сухите си листа на земята и гората почернява. Тук-там някоя шипка червенее от срам, че е народила повече, отколкото може да нахрани… Тази година зимата подрани, изскочи изведнъж иззад гробището. Най-напред задуха северният, подплаши облаците, а после ги събра накуп. Остави ги над селото и се запиля някъде Заваля сняг – ситен като трошички. До сутринта го обърна на парцали и пусна студа да пука дърветата. Земята замръзна, после побеля. Комините изпуфкаха по две-три кълба, прочистиха си гърлата и задимяха равномерно.“ Наблюдаваме образно писане, богато писателско въображение, несъмнено художествено майсторство.
Своеобразно продължение на този сборник са единадесетте разказа от „От змей злато“ с подзаглавие „Истории на един бежанец от Тракия“. Обединява ги не само мястото на действие и темата за съдбата на бежанците от Тракия, но и общата тематика и проблематика. Началото на „Бежанците“ разкрива нерадостната съдба на тези българи: „Колибите са направени от клони и шума. Разхвърляни по Еврен баир, те страхливо гледат към околните села. Хората побягнаха от Одринско още през Втората балканска война, но майка България не ги посрещна като драги гости. Пръсна ги из каменистите баири и изпрати горските стражари да им събарят сиромашките жилища. Селяните ги пъдят, да не си пасат овцете по тяхната мера, гражданите гледат гнусливо и ги наемат да свършат някоя работа за малко грошове. Бежанците дойдоха от българските села около Бунархисар…“ Водач им е Янчо Маджура, под ръководството на когото се основава село Александрово, носещо името на техния благодетел Александър Стамболийски, при чието управление те се оземляват, получават гори и започват нов живот, защото се разбира, че няма да се осъществят мечтите им да се завърнат по родните си места и изоставените села.
Макар земята да е неплодородна , българите не се плашат, а се захващат да я облагородяват, борят се за всяка педя от нея, за да може да ражда. Бежанците са необикновено трудолюбиви, помагат си в мъката, съчувстват и състрадават на нуждаещите се. Жилавият българин навсякъде умее да пуска корени, не се отчайва, бори се с живота, несгодите и мизерията. В „Другоселеца“ става дума за обединяването на българите пред общата опасност, макар и да са се карали и намразили за дреболии.
В образа на Янчо Маджура откриваме Стопанина. Той успява да забогатее с труд, но постепенно става алчен и това ще го погуби. Жесток е към сина си Костадин, превърнал го е в безсловесен роб. Но българинът обича челядта си, ако забележи някаква дарба у някое от децата, готов е да го изучи, за да се откъсне от битовата ограниченост и да заживее по-човешки.
Това, което е спасявало българите, особено в робските години, от асимилиране и претопяване е националното самозатаряне. Българите интуитивно са усещали опасността от изчезване като народ и са се съхранили чрез собствената си култура, главно чрез фолклора, песните, хората, приказките, преданията и легендите… В това се убеждаваме от обичаите, сватбите, съборите и тържествата, от църквите, които градят и в най-малките села. Разбирали са, че в съхранената духовност е тяхното спасение. Неслучайно жените са съгласни да работят и за Димка, а тя само да им пее с необикновения си глас, те се прекланят пред художествената дарба въобще. В „Костадин“ писателят размишлява екзистенциално: „“Чудни са Божиите работи, не можеш ги разбра. Събират наедно богат момък и бедна мома, най-хубавата в селото с най-гърчавия. Работен мъж с калпава жена, оправна булка с най-мързеливия пияница. Тия, дето се наддумват и карат по седенките, изведнъж се влюбват. Нещо им блесне в душите и стават едно цяло. Така е и в света наоколо. Точно когато е най-тъмно, облаците са се натрупали един върху друг и са покрили всичко с леден дъжд, отгоре идват светкавиците. Божията светлина се събира с черната земя, от която е направен човекът. Бяло върху черно. Между тях са цветните градини на селските дворове, шевиците по сукманите и ризите, писаните черги из къщите и шарените пера на птичките.“
Аналогията между вълка единак и подобния човек са екзистенциални размисли („Червеният вълк“). Размишленията за съдбата на Червения единак са екзистенциални размисли за съдбата на стария човек, който се оказва зависим от младите. Посланието продължава и чрез аналогията между вълка, кучетата и човека в „Пустото имане“: „Всичките кучета заедно нямат ум колкото малко вълче. Никога не са си ловили само храната, не са търсили къде да пият вода, не са ровили под дънер да преспят на сухо. Гледат в очите господаря, въртят опашка и чакат да ги нахрани. И с хората е така. Който трябва да насече дърва, за да се стопли, да донесе вода за пиене от горната чешма, с тъкана черга да се завие. Сила и ум си трябва за тая работа. Друг само щраква копчето и крушата светва. От леснотиите умът му се смалява, докато стигне до кучешкия. Чака някой да го нахрани и върти опашка, животът му зависи от господари и копчета.“ В тези размишления писателят поставя основния екзистенциален въпрос за Свободата.
В съдбата на Янчо Маджура Любомир Калудов е поставил проблема за престъплението и наказанието и отправя посланието, че възмездието винаги настига греховния. Думите на булката от „Кесията“ са сурово предупреждение към човеците. Село Александрово става Змеево, което може да се приеме като символ.
Сюжетното действие не тече линейно, хонологично, чрез ретроспекциите се поглежда в миналото и бъдещето.
В художественото майсторство на Любомир Калудов се убеждаваме на много места в разказите от сборника. Ще посоча само един пример от “Другоселец“: „От изток небето просветля, после се зачерви. Невидимото пиле, което цяла нощ викаше: „Чух!… Чух!“ замлъкна. Петлите се изкукуригаха, докато им се продраха гърлата, после залюляха гребени из дворовете по техните си работи. Кос подсвирна като хъшлак откъм лозята, мравуняците се разшаваха, пчелите заразказваха една на друга къде има повече цвят. Слънцето изпи росата и денят започна.“ Великолепна словесна картина, която рисува събуждането на природата при разсъмване и настъпващия нов ден. Тя говори за тънка наблюдателност и несъмнено художествено майсторство.
В разказите от сборниците Любомир Калудов поставя и се занимава с най-важните екзистенциални, философски и метафизически въпроси на битието: Живота и Смъртта, Родината, Любовта, престъплението и възмездието за сторените грехове, но най-вече за Смисъла на човешкия живот – за какво сме на тази земя, защо сме се родили, каква е земната ни мисия. Писателят описва селския живот в две затънтени в Странджанско гранични села, усеща се тъгата по миналия бит, въпреки тежкото ежедневие. Стоковите дефицити са ежедневие за селяните. Преданията и легендите са част от повествованията. Той пише с болка, обич и тих драматизъм, защото творбите му са част от личната му биография. Разказите са изпълнени със съчувствие, състрадание и емпатия към драмите и трагедиите на съплеменниците му, чиито живот е съпътстван от бедност и безправие. Присъства и болезнената тема за съдбата на Македония.
Още от първата страница от сборниците ни „замирисва“ на литература и това продължава до края на последните разкази. Това е проза, която подсказва, че е сътворена от автентичен талант. С разказваческата си дарба Любомир Калудов увлича читателите с пълноценните си герои и истории.
