Никола ИВАНОВ, литературен критик
От поетичните творби на Катя Маринова, включени в наскоро излязлата й стихосбирка „Спомен за утре“ се убеждаваме, че за нея особено важна роля играе споменът, „спомен“ е ключовата дума в сборника. А това значи, че става дума за автентични преживявания и вълнения. В сърцето и душата на поетесата са останали незаличими спомени още от детството, които захранват нейната лирика.
Още в първото стихотворение от сборника „Пейка от пясък“ поетесата се обръща към сина и иска чрез припомнянето да го приобщи и приласкае към своето детство, вероятно защото усеща, че той няма да изживее своето детство с подобна волност и свобода, защото животът се е променил:
Да ти разкажа искам, сине,
за слънчевия скут на лятото,
за шепите на детските ми вирове,
в които плуваха
избухнали в червено макове,
за вятърът – щурец, засвирил
с дъждовни струни над комина,
във който нощем тихо слиза
и слисаното петолиние.
А кое детство е по-щастливо? На този въпрос лирическата героиня не отговаря, но позицията ѝ се подразбира. Донякъде отговорът можем да потърсим и открием във великолепното стихотворение „Дете на хълма“:
Какъв ти вятър и каква река?
Дете е плиснало вода от вира.
Играе то с небесната дъга
и не небе, дете от хълма слиза.
От това четиристишие се убеждаваме във високото художествено майсторство на Катя Маринова, в умението й да рисува със слово. За нея детството е привлекателно и незабравимо преди всичко с чистотата на детските души и сърца, с волността си, защото децата са непорочни, те се съобразяват с естествените си чувства, не преиграват и не се преструват като възрастните и ги превъзхождат с искреността си.
В детството е заложена и любовта към майката, бащата, бабата, дядото, близките. Колко топлина, признателност и поклон към родната майка усещаме в „Спомен за утре“:
Мама никога не ми каза, че съм хубава.
Плетеше плитките ми, връзваше панделки
и обличаше дните ми с топлите си ръце.
Затова е толкова силна любовта към майката в „Мама ми говори“. Тази любов е дълбока, фина и красива, майката непрестанно навестява сънищата на лирическата героиня на поетесата. Майката е оприличена на „бяла птица“, която „се е скрила в слънцето и свети“ и „всеки ден изгрява в чашката на цвете“. Макар и отишла си от земния свят, за поетесата майка й е безсмъртна. И естествено е желанието на лирическата героиня да се завърне в „бащината къща“, подобно на Дебелянов. Затова в „Посока обратна“, което е с посвещение „На мама“ Катя Маринова се зарича: „Някой ден в твоя дом ще се върна.“ Чувството за вина към изоставената родна къща е откроено в „Гнездо за облаци“, „Десет изречения за утре“, „Вдига се на пръсти дворът“ и други. Печален и драматичен е финалът на „Спомен под прага“:
Ключът и сега е там – в спомена
под счупеното ребро на прага.
Сходни са настроенията и посланията и в прочувственото и вълнуващо стихотворение „Тишината на тате“:
Ръцете ми са тъжни и валят.
В капчуци ги събира тате –
когато ме споходи във съня,
да се усмихвам, да е лято.
По дългите пътеки на нощта
той слиза бавно… бавно слиза,
облякъл се за срещата с една,
изкърпена от мама риза.
За Катя Маринова мечтата за завръщането е по-скоро мираж, защото животът често изпраща човека далеч от родния дом. А миграцията не е само български, но и световен проблем. За съжаление родният дом е по-скоро болезнен спомен, отколкото реалност в „Спомен под прага“ и „В стария гардероб“.
Лириката на Катя Маринов е дълбоко хуманистична. Антивоенните настроения в „Мама гледа…“ са в основата на творбата. Нейната майка гледа „Парада на победата“, но мисли за починалия баща. И тук можем да направим паралел с великия стих на Иван Динков от конгениалното му стихотворение „Победа“: „Никоя победа не връща мъртвите!“ В „Малък ден“ поетесата е смутена от съвременния свят, който все повече се смалява и човекът е все по-самотен. Затова в „Подарък“ лирическата героиня се обръща към ближния: „Премери си страха в твоя ад./ Излекувай си болните птици./ Ще те чакам във пет след обяд/ до стобора, подпрял ми зениците.“ Желанието за съпричастие към болките и страданията на другия е несъмнена. Силна социална болка откриваме в „Нощен софийски тротоар“. Въобще лириката на Катя Маринова е изпълнена с болка, тъга и самота („Една синя, небесна…“). А ето какво са жените в „Прошка за жените“:
И болка са, и зъбери, и рамо,
трохи в небе за гладни птици.
И макове, прегърнали поляни –
червената молитва на езичници.
Любовта е „снежнобяла“ в едноименното стихотворение, защото чувството е съкровено и чисто. Скритата целувка е откраднато щастие за лирическата героиня. Колко красота откриваме в „Игра на любов“. Любовта е „Като сън на дете, като звън на камбана,/ като рошаво гладно, сърдито врабче…“, любовта е „една приказка малка, от света по-голяма“. Чисто и съкровено е интимното чувство, еротиката в интимните стихотворения на Катя Маринова е деликатна, само е загатната. Тя не предлага експресивен израз на интимните си чувства, защото дава превес на духовното в любовта.
Лириката на Катя Маринова е силно екзистенциална, защото тя се интересува не от бита, а от битието. Тя се вълнува от мисълта за земния край, защото знае, че това е неизбежно. В „Коренче лято“ лирическата героиня „засажда в съня си/ стръкче детство и коренче лято -/ да ме топлят и пазят, когато…“ – когато ще дойде смъртта. Мисли за „небесния път“ по който ще отиде ТАМ, където я чакат майката и бащата, които са се преселили в отвъдното, където „Те отдавна лепят по луната/ своите благи усмивки…“.
За необратимо изтичащото време става дума в някои стихотворения на Катя Маринова. В „Стакато“ лирическата героиня усеща отминаващите дни като „сбогуване“, защото всеки отминал ден е приближаване към земния ни край. „Къде отиват тези дни?“ е драматичният екзистенциален въпрос в „Денят зад ъгъла се скри“. В „Не е есен“ споделя: „и падаха – снежинка до снежинка – дните ни“ и пита: „Живеем ли в последната си есен/ или отчаяни дървета – плачем -/ във огъня с прощалната му песен,/ която песен е за изгоряла есен.“ Бабата на лирическата героиня очаква в самота смъртта, припомняйки си „всичките любови и омрази“, всичките „раждания, смърти и раздели“, целия си живот.
В „Зазидан спомен“ става дума за свободата:
Ще се втурне прозорецът в здрача
след следата на полета птичи –
само гордите в полет възкръсват
и със пантите влюбено сричат.
…………………………………………………
Със смехът си, прозорецът сякаш
разкопчал е на спомена дрехите.
Неудържим е поривът към свобода у лирическата героиня на поетесата.
Катя Маринова владее както класическия стих, така и свободната поетична форма. Образите, метафорите и останалите художествени средства са оригинално намерени и само нейни, автентични. В интимните си стихове е избягнала всякаква сладникавост, сълзливост и баналност, познатите до втръсване клишета. Стиховете й притежават специфична музикалност. Тя е поетеса на съкровено преживяното, на финеса, на дълбоките чувства. Често предпочита само да се докосне, да загатне, притежава специфична чувствителност, която й дава възможност да изразява и трудно изразимото.
Ще завърша с едно от прекрасните и фини стихотворения на Катя Маринова „Седни до мен“:
Седни до мен, седни.
Ще чакаме дъждът да ни намери.
По кривите пътеки – две следи,
оставени
от слънчевото време.
Седни.
След уморените нозе
въздишат дните ни –
мравуняк помежду ни… Седни.
Виж,
облакът е цъфнало дръвче
и в сянката му се целуват думи.
Просто поезия!
Катя МАРИНОВА, „Спомен за утре“, лирика, Издателство „Захари Стоянов“, София, 2024 година.
