Снимка: perniknews.com
Никола ИВАНОВ, литературен критик
Сибила Алексова е сред най-талантливите млади поети от своето поколение в съвременната българска литература. Досега тя има издадени три поетически книги – „Заземяване на мълниите“ (2007 г.), „Око за щастие” (2013 г.) и „Място за крила“ (2025 г).
Ще започна с едно от емблематичните нейни стихотворения „Предпролетно почистване“, защото в него се откриват и открояват главните особености на лириката ѝ:
Ще възкръсне земята, ще диша, ще диша пръстта –
вятър дръпна покрова ѝ бял. И в полето, по нивите
като пресни надгробни могили от пръчки, листа,
бесни, чорлави клади замятаха огнени гриви.
Запращяха на зимата костите. Купчини прах
опетниха във траур реката. След тая кремация
се разбягаха пламъци. Като раздухани с мях.
Зли змийчета. Пълзят и оставят в безпътица знаци.
Почерня небосводът. Земята – и тя почерня.
Изпоцапаха слънцето сажди. Подгониха враните.
Като четина – черна и остра – на дива свиня
под краката на огъня пука тревата от лани.
Просълзена във сладко-лютивата димна мъгла,
с окадена коса, аз седя на земята, коравата.
Гледам, пламъкът дъвче, разюздан, бодливи стъбла,
прашен репей и сух бучиниш, стиски шума и плява,
слънчоглед с изкълвани очи, слънчогледи с лица
като гърчещи се таралежи. Измират в татулите.
Слънчогледите лумват един след друг, вече слънца.
Куха царевица; закърнели прогнили мамули…
Безпризорно и лакомо (див изгладнял върколак) –
как обичам това бурно-бурно междусезоние!
Имам нужда от хаос, от огън без дом и без праг,
и от място за нови, за други, различни хармонии.
Стиховете асоциативно напомнят за поезията на Никола Фурнаджиев преди всичко от „Пролетен вятър“ по образност и чувство за апокалипсис. Усеща се някаква стихийност, мащабност, първична сила, драматизъм до трагичност. Някакви тъмни сили населяват и властват в тези стихове. Лирическата героиня вижда „земята, коравата“, пламъкът е „разюздан“, слънчогледите са с „изкълвани очи“, „огнени гриви“ са обхванали земята, реката е „в траур“, появява се и дива свиня с „черна и остра“ четина. Картината е апокалиптична. Поетесата усеща, че това е трагедия, че не подобен свят е необходим на българина и човека, светът има нужда от коренна промяна, затова тя има нужда от „други, различни хармонии“.
От поезията на Сибила Алексова се убеждаваме, че тя има верен и вроден усет за традицията и родния фолклор. В „Богохулка“ става дума за Великден и обичаите при българите, свързани с този празник, за „Тамянът, козунакът, восъкът / и вън черешите разцъфнали“, за боядисаното яйце, което лирическата героиня оставя в църквата според обичая. „Великден“ говори със заглавието си. Цялата природа се събужда, порове и невестулки се раздвижват, кокошки снасят и мътят, котките се годяват, лазарките се подготвят за лазаруване, лирическата героиня ще нашари яйцата, за да подари на всеки, който дойде, писано яйце, „та дано да изведе извътре Слънцето“. В едноименното стихотворение жените не просто правят великденския козунак, който ще раздадат според народната традиция – те свещенодействат. В „Утъпкване на лаврите“ поетесата описва традицията, свързана с Еньовден. „Медена задушница“ е свързана с Черешова задушница. Поклонът е към работливите пчели, които помагат на хората с труда си и трябва да са пример за човека.
Не само от тези стихове, но и въобще от лириката на Сибила Алексова се убеждаваме в несъмненото ѝ умение да рисува словесни природни картини. Тя притежава око на художник. Рисуваните природни картини съответстват на душеното състояние на лирическата героиня. „Пустош“ говори със заглавието си, преобладават драматичните описания, срещаме „подивели ябълки“, слънцето жили безмилостно „с огнено жило“, всичко е пустош и „кънти на умряло“, единствено на общата картина контрастира пеперудата, която е „прекрасна и бяла“ и бихме могли да я припознаем и приемем като символ на Надеждата, че въпреки всичко надеждата съществува. Стиховете имат мирис и цвят, колоритът е впечатляващ. В „МЕДитация“ дядото пчелар стои сред „мед, дим, клей и восък“, сред пчелите и кошерите, а „цветовете стават особено зрими през лятото“, колоритът е богат. Ето началото на „Слънце се надвеси“:
СЛЪНЦЕ СЕ НАДВЕСИ като кръгла топла майка
и кокичето разтвори човка.
Слънцето се надвесва над лирическата героиня „като кръгла топла майка“, това е усещането, което предава поетесата. В шарените цветно изтъкани черги люлеят малките деца, които изпитват блаженство, всичко блести от свежест и чистота („Пране на килими“).
За майката и дъщерята става дума в едноименното стихотворение. Колко обич, топлина и симпатия усещаме в отношенията между двете:
Виж я как захласнато приказва с дъщеря си:
дете с дете и възрастен със възрастен.
Майката ли не е пожелала да порасне,
или детето е без време мъдро?
Между майката и дъщерята съществува не само обич, но единство и разбиране. Зрелостта на майката е неотделима от детското у детето, защото тя е успяла да съхрани детето в себе си и разбира дъщерята, двете са станали приятелки. Те просто са „две играещи момичета“, които не искат да пораснат, но са „родени непосилно мъдри“. Майчинството е в центъра на „Втори път“. Майчината обич на котката към котетата не се различава от човешката, те се грижат всеотдайно и жертвоготовно за рожбите си. Котките-майки скърбят по измръзналите котета, скърбят и за неродените. Майките в „Мамо!“ болезнено преживяват болките на децата си:
МАМО! –
пропищя дете на двора.
И всички майки по света
като птици разтревожени
разтвориха крилата
на прозорците,
накацаха терасите
и „не е моето“ си казаха.
Всички майки по света си приличат, защото с еднаква сила обичат рожбите си и се тревожат за тях. Затова „те със погледи промиха, / коленцето разцъфнало, / раненото превързаха, / ужиленото поуспокоиха / и пуснаха по дреха на премръзналото, / усмивка – на самотното…“. Споделят тревогите на майката на пострадалото дете и са готови да помогнат, защото майчините сърца навсякъде по света туптят в един ритъм – на обичта. В „Под райската градина“ поетесата е обрисувала бабата-стопанка.
Любовта е основна част от човешкия живот, затова е сред основните теми в лириката на Сибила Алексова. Чисти са интимните чувства у младите момчета и момичета. Спонтанни и автентични са прегръдките и целувките между тях в „Март лъже“, защото младите тела искат своето. Самотните също искат да бъдат обичани, да намерят своите любими. Пролетта възбужда еротичните желания. Заедно с пролетното слънце разцъфтява и любовта в сърцата на младите: „Пръсна слънце и напълни пътя и сърцата – / влюбените зачестиха ласките и срещите.“ Пролетта в „Име“ е синоним на младостта, под освежителния дъжд потръпват в очакване раменете на момичето. Динамична и стихийна е природната картина, която рисува поетесата, красотата е „бясна“, но се прокрадва екзистенциалната мисъл за преходността и неумолимостта на изтичащото Време, защото „Тази крехка красота. / Като облак ще отмине.“ Тайните мечти и еротични желания са свенливи, само загатнати, защото „Толкова шеметно блъскат сърцата, / че си разтварят бедрата завесите“ („Ученички“). Деликатни и свенливи са любовните чувства у двамата млади в „Под просторите“.
Тревогите, съчувствието и състраданието към обидените и унизени от живота, присъстват убедително в стиховете на Сибила Алексова. Затова лириката на поетесата е дълбоко хуманистична. Всички съчувстват на изгубилото се дете, което търси майка си в „Нещо“. Упрекът е към майката, която е изоставила детенцето. Болката от лична става универсална: „И нещо у човека изрева до Бога.“ И всички тръгват да търсят майката, за да спрат детските сълзи. Лирическата героиня е самотна в „Кукувица ме закука“:
Някъде бучи един голям и шарен свят.
Нямам в него нищо. Нямам в него брат.
Есента смалява света, защото „отвява“ от живота на човека светлината и топлината. Картината е въздействаща с посланието си, защото навява пустош и безнадеждност: „И засвирва вятър в тъмната, пробита пазва / като в къща изтърбушена и ничия. („Есента смали света“). „Студ“ говори със заглавието си. „Душата ми до кръв полепва по стъклата / и става лед и тръни“ – горчиво споделя лирическата героиня. Съчувствието към бедното конярче в едноименното стихотворение е категорично, за конярчето часовникът е сред „непостижими чужди скъпоценности“. Съдбата на биволаря от едноименното стихотворение е за окайване. Той обикаля къщите с надеждата да продаде стоката си и „винаги джвака / една оняденшна коричка.“ Финалът на неговите ежедневни усилия е драматичен до трагичност:
Вечер при тях се прибира стопанинът.
С празни джобове, с торби.
Сваля колана,
после главата си
дълго в шепи държи.
Това е всекидневният безнадежден финал на биволаря. Настроенията напомнят за тези в „Зимни вечери“ на Смирненски. Трагична е съдбата на непознатия в едноименното стихотворение. В торбата му има „хляб и два нара и / някаква черна дупка“. Съдбата на слабоумната в едноименното стихотворение предизвиква спазъм. Жестоки и безсърдечни са децата в отношението си към нещастното момиче, но не го осъзнават. Старецът от едноименното стихотворение напомня за Христос. Жестоки са човеците към него. В „Прошки“ поетесата мечтае за победа на Доброто над злото, човекът да бъде възроден:
Ще настане време за мир и прошка
между смъртта и живота.
И всички неща, дето помним с лошо,
ще си покажат доброто.
С много хуманистична болка е пропито „Подстригване“. Нерадостна е съдбата на двамата самотни старци. Финалът на „Сянка“ ни призовава да не бъдем алчни, да сме по-скромни:
Дали човек умее да е по-снишен, по-нямащ?
Опитай да се върнеш в отеснялата си сянка.
Социалната болка е неотделима от хуманизма: „Ходят пътник и бездомник, / мъкнат болка и умора.“ („Южен вятър“). Селата в Родопите в едноименното стихотворение предизвикват силна болка в сърцата и душите:
Ситни села като шепи зърна,
тихи и мъдри в своята бедност.
Схлупен човек и схлупена къща
един друг подпират се, тъй както могат,
и мълчат, та дано ги забрави Шейтана
и да ги помни Бога.
Хуманизмът се изразява и във верската търпимост между християни и мюсюлмани, защото съдбите им не се различават, битовата мизерия и бедност е обща. Отчуждението също смущава поетесата в „Китарата, угрижена стопанка“. Запустяло е селото, което е било оживено в миналото, хората са живели братски: „А беше време – нямаше огради. / Съседите не бяха врагове.“ Докато „съседите сега издигат зид“. Всеки се е затворил в себе си, братството е заменено от егоизма, което е печално. Сибила Алексова се смущава от жестокостта на света, от дехуманизирането му. Поетесата горчива споделя за баща си:
Той беше прекалено крехко цвете
за този свят, бездушен към цветята.
Груб и неуютен е светът за човека, особено към тези с тънка чувствителност и ранимост.
Сибила Алексова копнее за духовност. В „Жени и есен“ битът преминава в битие. Сокът в компотите приютява „светлината на лятото“ и „последния звън на живота“. Жените приготвят лютеницата, но „бъркат със дълги в небето лъжици“. Пекат чушки и сплитат лука на плитки, но „облаците подлютиха“. Стиховете свързват земното с небесното, космическото. Младите в „Среща“ живеят земното си ежедневие, но мислите им са отправени към татковците, които „пият в небето“. „Задушница“ подсказва настроението и посланието със заглавието си. На този ден се почитат мъртвите, които трябва да са по-живи от живите („А мъртвите, / милите мъртви…). Обичаите и обредите са важна християнска традиция, а главното обръщение към мъртвите трябва да бъде искреното и дълбоко „обичам те“. Но тези думи трябва да се изричат и към живите. В „След потопа“ лирическата героиня жалее за закланото и привнесено в жертва агне. Надеждата след потопа е в Господ, защото „Който е загубил във водата всичко, / гледа във небето.“ Идващият крачещ през стърнището Божи син „влече сноп тръни / след себе си – опашка от хорски грехове.“ („Сънят на баба ми в нощта на Възкресение“). В дома на лирическата героиня от „Малък и пробит, домът ни“ „се живее с четене на книги, / мечти пред сън и вяра в щастието.“ Бащата „пресолява яденето с приказки“, майката „умее с шепа думи да поддържа разговора / като огън – да не стегне студ“. Финалът на „Върху котката“ категорично говори за духовност:
И очите ми се дигнаха от буквите: пристанаха,
на очите ти пристанаха.
Духовността е неразривно свързана с екзистенцията, която се занимава с най-сложните екзистенциални, философски и метафизически въпроси на битието. В „Настройване“ поетесата търси Смисъла: „Аз съм“. Мотото на стихотворението е споделеното от Джубран Халил Джубран: „Музиката е разговор на сърцата.“ Поезията и музиката са неотделими:
Трескаво развикване на думите преди да се
снишат в поезия подсеща за разлистената музика.
Имай моето ухо: баирите
пак зелените поли нахлузиха.
Аз съм първата цигулка. Прашна от мълчание,
ще опитам да изсвиря стих от стеклата се вечер…
Дълго се настройвам, преди да пиша: страх ме е,
че ще звуча невярно и на пролетта ще преча.
„Осиротялост“ е напомняне за неизбежния земен човешки край, за Смъртта. Восъкът в кошера „ще се втвърди – надгробен камък“, „боята ще се лющи“, а „ковчежето със меко злато ще се превърне във ковчег“. Лирическата героиня на Сибила Алексова съжалява за отношението си към бабата, докато е била жива:
И мене ме присви една вина, която
у близките на мъртвите се случва:
вината, че тогава май не съм била достатъчно
добро дете и мирно внуче.
(„Стаята на прабаба ми“)
В „Крайградски автобус“ „жените остаряват отведнъж – като божури, / дето сляпо куче им е яло корена“. Нагнетена екзистенция откриваме в стиховете:
Казват, че те стряска все доде си смъртен
на току родените плачът безбожен в пътя ти,
стигне ли те в мрак неутешеният им писък.
Асоциативно изплуват трагичните стихове на Яворов от „Напразно, майко“:
Напразно, майко, се боиш…
Та мога ли забравя аз
немилостивата оназ,
живот която ми е дала?
Екзистенцията е пределна. За да забрави мисълта за смъртта, лирическата героиня предпочита да се върне в детството в „Когато се раждаха балите“. Драматични са рисуваните картини в полето, те навяват безнадеждност. Поетесата търси отговори на екзистенциалните въпроси, които не ѝ дават спокойствие и непрестанно я терзаят:
Разбунех ли нелепата тревога, че ме има –
и изведнъж ми омаляваше самотността на двора.
Отдръпваше от мен небето цялото си синьо
и ме оставяше без вяра в детските ми отговори.
(„Тревожност“)
„Цветя за мъртвите“ говори със заглавието си. Печални са цветарките пред градските гробища, „заровили ръце в студени кофи с хризантеми“. Младежът си купува гербер, а поетесата екзистенциално пита:
Дали ще подари на своята любима
от тъжните цветя, за мъртъвци наричани?
Остава надеждата, че все пак живите ще си спомнят с добро мъртвите („В бърлогата на вятъра“). Трагични са изоставените самотни къщи, които „бавно пълзят като плочи надгробни / на гробище старо, побито на стръмното“ („Есен – поглед отгоре“). Сходно е настроението и в „Есен – поглед отдолу“. Трагична е картината и в „Пред празниците“:
Вещае смърт снегът. И вятър коли необята.
Вещаят смърт прозорците, зацапани от студ.
И хъркането – след квичене. После тишината.
В редица стихотворения става дума за Свободата. Очевидно Сибила Алексова смята свободата за фундаментална ценност. Стилиян от „Стилиян събира птици“ е като птица и „най-отпред върху душата си чертае / една след друга птици“. А птицата е символ на свободата. „Пробуждане“ говори със заглавието си. В „Разточително“ конете препускат волно и чаткат с копитата си. Децата са много по-свободни от възрастните, защото „те не знаят / що е падане, / що е смърт“. Във „Въже“ децата стават причина големите и майките да си припомнят за свободата. Децата от „Пух“ „хвърлят във водата детските си пъпове / и вървят към нови брегове“ вече свободни. В „Те“ хората слизат в опушения град и бързо потъват в грижите си, загубвайки свободата си. Лирическата героиня в „Перник–София“ търси във влака купе с циганки, защото те са по-свободни и свободолюбиви и волни по природа. Сходно е посланието и в „Цигани от прашните строежи“. Символ на свободата е летящият сокол от „Бяла горичка, черен сокол“. Оригами от едноименното стихотворение също е символ на свободата, оригами прилича на две летящи пеперуди. Гълъбарите от едноименното стихотворение са затворили гълъбите в кафезите, с което са им отнели свободата и „не намират място за крилете си“.
Стихът на Сибила Алексова притежава специфична музикалност и собствен стил. Лириката на тази поетеса е с богата образност и метафоричност. Стиховете ѝ излъчват топлина. Поезията ѝ е в модерен класически стих.
Ще завърша със стихотворението „Младият лютиер“, което е апотеоз на духовността и напомня асоциативно за класическата творба на Виктор Пасков „Балада за Георг Хених“:
Ще те приеме на тавана в поднебесната си стая,
сред крехките си рожби, като него тънкострунни.
Ще вземе да преслуша охрипялата китара,
ще ти я върне с ясен глас и ще засвири с устни.
А като го попиташ колко ще ти вземе,
ще ти рече, че ти е казал, но не помни колко…
Тогава си бръкни уж в джоба, но в сърцето
си бръкни – дълбоко.
Пък ако искаш, позлати го от главата до петите –
с палат обителта му няма да смениш.
Тук светят само струните и с прах не са покрити.
И ти се питаш: що за птица? Гений или нищ?
И как вирее в нашата разстроена страна,
щом гениите глъхнат нищи и нечути.
На прага да пантофа – тихи стъпки на жена –
в живота са му тънкото мерило за съзвучие.
… Ти пак ще се намериш в тоя кът, където
звънят сред тишината даже стъпките на котка.
Тогава си бръкни уж в джоба, но в сърцето
си бръкни. Дълбоко.
Спасението за българина и човека е в Духовността!
Това е главното послание въобще в лириката на Сибила Алексова.
