Ниkолай ТАБАKОВ
Пред нас е една книга, колкото очаквана, толкова и изненадваща. Естествено беше след поредицата от статии за Иван Динков, след филмите за него, след „Уроците“ и всички останали светли усилия на литературния критик Никола Иванов да се появи на бял свят и книга, събрала ведно представата за поезията на Динков и представата за човека Динков. Да, това бе напълно в сферата на очакваниятна. И се случи.
Кое обаче е изненадващото?
Не съм сигурен, но поне за мен, тази книга представлява един голям кръстопът. Срещата на две посоки, на два характера, на две умения и на две приятелства. Среща на две, устремили се в своя път, неудържими стихии. Какво да очакваме от такава среща? Естествено – съответния взрив. Всъщност взривоопасен разговор за цялата налична българска литкература. Нарочно искам да подчертая, че книгата е за Иван Динков, но в нея не става дума само за него и само за неговата поезия, защото и двамата протагонисти там (и Иван Динков, и Никола Иванов) през цялото време и по всички страници на тази внушинелна по обем и труд творба разказват, коментират, разкъсват на парчета и разбиват на атоми цялата българска книжна продукция или поне нейните фалшиви герои. И пак през цялото време издигат високо само чистата и свята поезия, само поезията, каквато творят честните и непосредствените, само поезията на отдадените и обдарените от Дядо Господ. На гениите.
Да, да – точно за гениите на България става дума!
И пак те двамата – Иван Динков и Никола Иванов – могат да говорят за тях свободно и без никакви притеснения. Имат правото. Имат и морала. Като гледам така, не им липсва и желанието да го направят.
Сега вече, след като направихме нужните уговорки и заточихме вниманието на бъдещия читател, можем да поговорим конкретно за книгата. Спокойно, много спокойно. В тази връзка, (спокойната), и за повече яснота, ми се ще да цитирам един голям български поет и на практика литературен критик – непредсказуемия Атанас Далчев:
За равнището на една култура – казва той – се съди не по поезията, а по критиката. Голяма поезия имат и примитивните народи.
Така. Точно затова (и в ритъма на спокойното говорене), искам да кажа, че тази сериозна книга представлява в същността си един неоспорим връх, един венец на голямо и силно творчество. Защото Никола Иванов – за него говоря през цялото време – е писал през годините за цяла литературна България (и не само за България), публикувал е десетки литературно-критически отзиви, рецензии и статии. Участвал е в много и много национални конференции с доклади и материали. Автор е на 19 литературно-критически книги, сред които и поредицата „Подреждане на балната зала“, за която поредица е награден с високото специално отличие, носещо името не на кой да е, а точно на Иван Динков.
Не, вие само си представете!
Всъщност Никола Иванов е успял да репрезентатира в своето творчество най-талантливите български творци – и класици, и съвременни подхвъркачи – и е писал с неизменна обич и приятелско перо за всички тях. Критическата му закалка и невероятна работоспособност са толкова впечатляващи, че някои от нашите съвременни интелектуалци употребяват името му като нарицателно, когато става въпрос за трудолюбие и за вършене на истинска работа. Да изброявам ли авторите, на които е отдал вниманието и обичта си? Няма да ми стигне мястото. Но ето, изброявам – Никола Радев, Иван Радоев, Петър Караангов, Неделчо Ганев, Румен Леонидов, Любомир Николов, Петя Дубарова, Славчо Красински, Усин Керим, Иван Теофилов, Андрей Германов, Калин Донков, Екатерина Йосифова, Андрей Андреев, Миряна Башева, Бойко Ламбовски, Валентина Радинска, Николай Милчев, Керана Ангелова… И още, и още, и още. Както вече казах, и да искам, не мога да спомена всички, за които е писал нашият литературен критик.
Защо изброявам обаче?
За да подчертая нещо изключително важно – Никола Иванов не само умее да отдели зърното от плявата, не само може да раздаде цялото си приятелство без остатък, той, освен всичко друго, е горд притежател на твърд характер и е готов да отстоява литературните си виждания срещу всеки и срещу всичко. Литературен критик с характер – това е голям, това е изключителен късмет за всяка литература.
И още нещо – освен всичко изброено дотук, освен широкия панорамен поглед и отзивчивостта към големите и малки литературни явления, той съумява да запази своя вътрешен идеал и своята представа за действително високите, гениални творби на българите. Всъщност този идеал за съвършенство стои в Никола Иванов като неотменим, като железобетонен критерий, който просто няма как да бъде изместен. И израз на тази представа – ето, че стигнахме до същността – е работата му върху поезията и живота на гениалния Иван Динков. Работа денонощна, ежемесечна, година след година – един човешки живот. Работа над стихче, над страница, над глава, над книга – един човешки възторг.
Добре де, така е. Ама защо пък аз се толкова възхищавам?
Защото не познавам друга такава отдаденост!
Никола Иванов трудно се сприятелява, знам го от личен опит. Но отдаде ли веднъж приятелството си, то е до края на света, до Второ пришествие или както казват модерните поети – докато цъфнат налъмите. Всъщност докрай! И тук колебания няма. За Никола Радев писа – едно голямо приятелство. За Борис Христов писа – едно непоколебимо приятелство. За Иван Динков направи чудеса – дори не знам как може да се нарече подобно приятелство?
Но ето – книгата е факт и е пред очите ни!
И вътре – ама на всяка една страничка – можете да проверите моите твърдения, защото всяка една такава страничка е готова да скочи срещу вас и гръмогласно да се закълне във верността им. На моите твърдения, де!
Всъщност тази книжка (само 566 страници, какво толкова?) е разделена на пет части и първата от тях се нарича „Монография„, а пък самата монография също е разделена на отделни теми и първата от тях се нарича „Поезия„. В тази тема Никола Иванов твърди, че неговият човек, Иван Динков, е машина за метафори, че не е поет, а поетище и че произведенията му трябва да красят по най-буквален начин всички големи европейски сгради и форуми. Самият Иван Динков го подкрепя безрезервно ето по такъв начин:
Истинският писател се ражда с чувството, че отрицателното настроение срещу него е пропорционално на неговото присъствие в литературата, следователно той няма друг избор, освен да живее до последния си дъх като истински писател.
Стих, който иска да няма двойници,
той не играе двойна игра.
След съвестта и стиховете
едва ли има трети ад.
Само това да бе публикувал Никола за Иван Динков щеше да бъде достатъчно, струва ми се, но той (Никола Иванов) не само продължава напред, но обяснява това продължение по следния начин: За него не може да се пише фрагментарно, нужни са фундаментални разсъждения. Вероятно иска да каже – и изследвания.
Всъщност частта „Монография“ говори за цялото творчеството на големия български поет. За книгите на Иван Динков от първата – „Лична карта“ (1960 г.) до последната – „Табакера“ (2003 г.) И – бум! – едно страхотно, едно много вярно обяснение, чиста проба откритие на Никола Иванов. Всички книги на Иван Динков – твърди той – могат да се обобщят с поантата на стихотворението „Патент“:
Който гризе решетката,
той остава жив.
Такива ги говори Никола Иванов. А това, разбира се, са стихове-формули. Сентенции са. Те са законотворчество. Откъде обаче издват тези закони за човека, прозрения за изкуството, сентенции за морала?
Ето откъде!
Както твърди колегата Селинджър: Единственият ясновидец на тази земя е истинският поет или живописец. Повече от очевидно е, че такъв не е ученият, а още по-малко психиатърът… Коя част от анатомията на ясновидеца е най-много изложена на опасност? Безсъмнено очите. Твърдя – пише Селинджър – че истинският художник-ясновидец, божествения наивник, който е способен да създава красота и я създава, бива ослепяван смъртоносно предимно от собствените си скрупули, от ослепителните форми и багри на собствената си свещена, човешка съвест.
Край на цитата.
(Ама пък какъв цитат, а?)
В тази връзка, така хубаво завързана от Селинджър, мога да съобщя, да каталогизирам новината, че банда мастити български поети (натъпкани като сардели в авторитетно жури) не могли да разпознаят автора на някакво си стихче, а пък той не бил човек, а онова оръдие на труда – изкуствения интелект. Та ето в тази връзка искам веднага да направя разликата и нека тя да е ясна веднъж-завинаги. Затова цитирам Иван Динков:
Чугунен – есенен, лежа в овесите.
Вечер – по мръкнало, тъй както мъртвите:
тъй както Яворов, тъй както Ясенов,
тъй както българо-чешкият Мъркничка.
…………………………………………………………..
…………………………………………………………..
Отдалечавам се бавно от себе си.
Никоя победа не връща мъртвите!
Така, а сега погледнете още веднъж изписания по-горе пасаж от Селинджър. Не е ли ясно? Не се ли чуват съвсем отчетливо виковете от болка? И коя точно е тази непреодолима болка, която нашият виден болник не желае да обясни, не желае да излекува, дори и не помисля да припари до нея посредсвом обичайните медицински практики. Коя е, а?
Никоя победа не връща мъртвите!
Та това е най-високия хуманизъм изобщо, предела на обичта към хората, болката за тях. Вик за пощада!… Ама отворете си ушите, за Бога!
Следва обаче логичният въпрос: – Има ли изкуственият интелект съвест?
Точка – приключихме с тази смешна сага и е време да захвърлим емоциите настрана, защото ни чака работа. Само че как да ги захвърлим, като добрата поезия това прави – създава ги? Така е, така е. И въпреки това да продължим напред.
Втората част от монографията носи заглавието „Третата класическа поема в българската литература„. И с пълно право, разбира се, защото Никола Иванов поставя на пиедестала, наречен „Класика“ следните три поеми: „Изворът на Белоногата“ на Петко Славейков. „Септември“ на Гео Милев. И „Поема“ на Иван Динков.
А пък който чете внимателно тази част ще разбере дали е прав нашият литературен критик.
Самият Иван Динков твърди, че българският народ „се състои“ от три песни – „Жив е той, жив е“; „Тих, бял Дунав“ и „Върви народе възродени“. Хайде сега! Винаги ли е бил прав Иван Динков?
Ами винаги.
След това негово твърдение обаче някак асоциативно се появява в съзнанието ни и настояването за трите класически поеми на българската литература. (Никола Иванов и Иван Динков този път говорят в един глас). Но понеже нямаме време и за трите, нека оставим първите две настрана. Да разгледаме само ивандинковата „Поема“ или по-скоро това, което ни е предоставил Никола за нея. В тази част на книгата съвсем подробно и убедително са описани и смъртта на бащата на Иван Динков, и погребението, и ужасната студенина на нощта, и 18-те бутилки вино, и първото цитиране на поемата наизуст на гробищата. Поетът е създал тази поема в главата си за една нощ. Или тя просто е „дошла“. Толкова силна е била отрицателната емоция на Иван, мъката му, покрусата… Просто някакъв ужас!
Мисля си най-разсеяно, че ако беше архитект – щеше да построи катедрала, ако беше художник – щеше да нарисува Мона Лиза, но той е само поет – затова създава поема.
Всъщност аз самият нямам обяснение как може да се случи това – та поемата първо е невероятна като поетическо постижение и второ – тя е огромна като обем. Но Господ си знае работата и когато въздава, въздава. Струва ми се, че така мисли и Никола Иванов. Но да вървим нататък.
Третата част на монографията носи следното заглавие – „Едно от гениалните стихотворения на Иван Динков„. И естествено, става дума за стихотворението „Победа“, посветено на Белла Цонева. Но ние вече говорихме за „Победа“ и подозирам, че докрая още ще си говорим за това знаменито (и в буквалния смисъл) стихотворение, толкова е поразяващо то. Затова предлагам да отложим разговора и да продължим напред.
Четвърта част се казва – „За по-директните стихове на Иван Динков и още нещо„.
Ха! – по-директните стихове! Иван Динков е такъв непреклонен характер, че не отстъпва пред нищо и заради никого. Когато има да се казва истината в очите, явно за онова поколение няма по-подходящ от него. И да – той се изстъпва напред и им я тропва в лицето. На еснафите, на предателите, на подлизурковците, на политическите хамелеони – всички под ножа. Ама защо разказвам аз? Я вземете, та прочетете книгата! Гарантирам ви, че няма да останете разочаровани. Е, може би само като малко пояснение, ще цитирам едно стихове.
Хорица.
Разни чиновници.
Чинни са!
Пътници – с път през косата.
Чакат си хлебеца, чакат чиниите:
чакат хранителна вата
Смешно е!
Страшно е!
Бирена пяница
кипне
напомни за злоба.
Мои далечни, велики пияници,
плащам,
излезте от гроба!
Петата част на монографията обаче е най-интересна, поне за мен. Тя се занимава с ивандинковата „Почит към литературата“ и в същността си представлява едно безценно свидетелство за интензивната работа на ума и сърцето на Иван Динков в годините. Струва ми се, че всеки почитател на литературата изобщо, всеки опитващ се да пише, пък и всеки майстор на перото трябва да изчете от край докрай тази част, да я назубри буква по буква и тогава да седне зад бюрото си. Защото в „Почит към литературата“ Иван Динков обяснява – говори, критикува, показва и дори рисува – всичко, от което би се заинтересувал както твореца, така и читателя. Афоризми, сентенции, метафорна мисловност, безценни съждения – това е. Разговор за Далчев, разговор за родния край и за бездната след него, за самотата, за свободата на писателя, за трагичните спазми, които раждат изкуство, за споровете, в които се ражда истината, за традицията и новаторството, за литературната критика и за това как един автор може да „остане“ в голямата литература и как да „изчезне“. Цитирам:
Отглеждането на един критик е цял подвиг за една национална литература.
Мярката, чувството за мярка – това прави писателя.
Изкуството и културата са за много, но не са за всеки.
От чест също се посивява.
Големият критик не само казва, че зад всеки символ се крие човешки дух, но и посочва точния му обем.
Главен сътрудник на изкуството е времето.
Така. Някак стигнахме и до шестата част, която носи името „Прозата„. Изреждам – романа „Хляб от трохи“ (ама заглавие, а?); „Докосвания до България“, „Моминството на войниците“; „Проверка на каруците“; „Цветя за махалата“; „Навътре в камъка“; „Софийски атентат“; „Няколко пролога към един епилог“; „Покрай кадифето“; „Време под линия“ и, разбира се – „Почит към литературата“.
Не малко проза, част от нея повече есеистична, друга част – фрагментарна, трета – свързана с края на човешкия живот. Надежди и отчаяния. Проза.
Обаче Никола Иванов казва нещо много интересно – той интуитивно вижда във всичко това поезия. Не знам. Но смятам да му се доверя. Току виж, както винаги, се окаже прав, прав, прав!
Уф, завършихме най-сетне „Монографията“. Време беше.
Затова отиваме към втората част – към „ЛИТЕРАТУРНАТА АНКЕТА„.
Ако досега разказът в книгата ни занимаваше главно с творчеството на Иван Динков, литературната анкета ще ни хвърли в пропастта, наречена „живот“. По всичките му завои и стръмнини, по пропадания и превали, по върхове, на които от студ (и разочарования) ще ни замръзне усмивката. Всичко. Всичко е показал Никола Иванов и всичко му е разказал Иван Динков, защото приятелството е споделяне. Споделяне на разбирания, споделяния на възхищения, на болки споделяния. Анкетата е направена по два начина – единият е по тертип, взет от Иван Шишманов – знаете за какво става дума. Въпроси, на които притесненият автор отговаря предпазливо и се чуди как да се представи в по-добра светлина. Позната работа. Но следва и вторият начин – пак с отговори на същите въпроси, но отговорите са изведени от творчеството на съответния писател. В случая – от творчеството на Динков. Трудна е тази работа. Изисква първо – голямо търсене и второ – голямо разбиране. Тези работи Никола Иванов си ги може, ще се уверите сами. Справил се е просто блестящо.
Третата част от книгата носи гордото заглавие „УРОЦИТЕ НА ИВАН ДИНКОВ„.
Няма да изреждам всичко, описано в тази част, ще изредя само част от уроците, които ми се струват задължителни за всеки творец и – забележете! – за всеки честен човек:
Урок № 1 – Пълна непосредственост, автентичност, никакви превземки в писането.
Урок №2 – България над всичко.
Урок №3 – Традицията (и световната), защото човек без натрупаната от човечеството култура поне в неговата област е само рудина. Цитат:
Големият талант отхвърля традицията, без да забравя, че тя съществува.
Давам си ясна сметка, че всеки един от нас – и читатели, и писатели – ще открие в тези „уроци“ собствените си отговори на собствените си търсения и те в никакъв случай няма да се покриват с моите любими уроци. Но това са нормални различия. Ненормалното, „наднорменото“, се крие в това, че в своите „уроци“ Иван Динков е намерил думи за всички нас, обяснил ни е и живота, и творчеството пак на всички нас, накарал ни е да се замислим върху собстената си работа и поведение, викнал е в ухото ни – Ей, Човеко!
Точно така – направил го е за всеки един от нас!
Няма ли да се намери някой добър човек да ми обясни как става тази работа.
Четвъртата част – „ЗАПИСКИ ПО ПАМЕТ„.
За мен тази част е от голямо, да не кажа основно, значение. Както в историята има нови течения, които твърдят, че истинската история не е разказването за вождове, царе, владетели и прочие бабаити (за Ахил, Телериг, Крум Страшни и Карл Велики), а за обикновените хора. За храната им, за оцеляването, за копнежите, за върховете и паденията. Така твърди френският историк Франсоа Виктор Алфонс Олар и нищо чудно да се окаже прав. И в нашия случай тези „краеведски“ записки по спомени на Никола Иванов дават още светлина, дават ни „прогледност“ и „проходимост“ към загадката, наречена „Иван Динков“. Поне на мен ми се струват страшно интересни, надявам се, че същото ще си помислят за тях и бъдещите читатели. Всъщност това са си напълно завършени разкази-миниатюри и то завършени с ефектни финални строфи. С поанти. С гръм и трясък. И като казвам „миниатюри“, нямам предвид, че тази част е малка по обем, защото така наречените „миниатюри“ са точно 179 на брой. Приятно четене!
Стигнахме и до последната (слава Богу!) пета част със заглавие „ИЗБРАНИ СТИХОТВОРЕНИЯ“.
Единственото, което мога да заявя за нея (вие отдавна познавате стиховете) е, че всичко разказано в книгата дотук, се потвърждава. И че удоволствието от голямата, от величествената и от гениалната поезия няма равно на себе си.
За Никола Иванов ще добавя – „свалям шапка“.
А за Иван Динков само ще спомена (тихичко и под сурдинка), че не е единственият, който с творчеството си и начина си на живот може да бъде учител на младите българи. Двама са с Ботев. Трима са с Яворов. Четирима с Димчо. Нататък е Гео, после Вапцаров… Не, не спира Майка България да ражда достойни чеда, не спира!
А както вече знаем, те не умират!
