Никола ИВАНОВ
И от последната стихосбирка на Анго Боянов „От нищото заченати“ се убеждаваме, че имаме среща с безспорно талантлив поет, който е утвърден не само сред своето поетично поколение. За един поет е най-важно да има усета за стойностна поезия, да притежава собствени художествени критерии. Това го предпазва от самозалъгване и публикуване на по-слаби стихотворения. На упрека (пък и завистта) към класика Атанас Далчев, че е много хитър тъй като не публикува по-слабите си стихотворения, той отговаря, че неговата хитрост е още по-голяма, защото слабите просто не ги пише.
Ще започна със стихотворението „Изповед“, защото то е не само изповедно, но и емблематично за поета Анго Боянов:
Ти си тъй всеотдайно, море,
и дълбоко интимно.
Ти си химнът на моите тайни
и на всички легенди безименни.
Ти си вечната мокра прегръдка, море,
и соления дъх на земята.
И последната глътка тъга.
И начало на ново зачатие…
Затова сме си близки –
до болка сме свои, море.
Безобидно нехайни, но истински.
А в безкрая – ти само любов ми бъди!
Нищо повече аз от тебе не искам.
Стихотворението вълнува и покорява с дълбоката си чувствителност, с финеса на изразените чувства, със своята автентичност, защото е свързано с биографията на поета. Лирическият Аз разговаря с морето съкровено като с най-близък приятел и човек, споделя най-интимните си чувства, сърдечни тайни и преживявания, наблюдавайки морето. Усещаме екзистенциалната тъга, защото морето е вечно, а човешкият земен живот е ограничен във времето. Но кой знае… Ами ако има прераждане, отново ще срещне в следващ живот любимото море. Анго Боянов разговаря интимно с морето и в „Братство“. Самото заглавие на творбата говори за чувствата му към морето. Морето за лирическия герой е просто Живот. Морето в съзнанието на поета е неотделимо от любимия Бургас (“Бургазлии“). Всъщност морето и Бургас са любимите топоси на този поет, той просто се чувства син на Бургас и е хубаво всеки творец да си има един любим край, на който само той да му знае значението.
Несъмнено е умението на Анго Боянов да чувства природата като неразделна от неговия поетичен свят. Той има око на художник и рисува прекрасни картини със слово. В това се убеждаваме не само от стихотворението му „Чувам ви“:
Аз чувам бръмбара,
тържественото му трептене.
И онова красиво френско „р“, с което
развеселява цялата вселена.
Слово и музика са се слели, за да усетим дълбоките чувства, които вълнуват поета.
За поет с чувствителността на Анго Боянов любовната тема е естествена. В редица негови поетични творби става дума за най-дълбокото интимно сърдечно и душевно чувство. В „Женитба“ бракосъчетанието между младите неслучайно се случва край морето, което сякаш е гаранция и сигурност за дълъг и щастлив семеен живот. Любовта за поета е взаимно откриване между двамата, взаимно попиване един в друг („Влюбване“). Телесното е само деликатно загатнато. Сходно е посланието и в „… Разнежен съм“, което е посветено на любимата Ана. Стиховете са нежни, защото чувството е преминало през сърцето и душата на лирическия Аз, очите на любимата „Завидно топли са./ Безкрайно чисти и… дълбоки.“ В едноименното стихотворение Анго Боянов настоява, че само фаталната любов е „най-дългото дихание“, тя е „само за избрани“, говори на свой език, в последна сметка само фаталната любов е безсмъртна и е способна да се превърне „в чудо“.
Лириката на Анго Боянов се крепи на вярата и духовността. Животът на лирическия герой в „Памет“ е неразривно свързан с Иисус и преминава край и в църквата, иконата на Иисус е постоянно в ръцете на поета, тя „И кураж ми дава, и съвети по очовечаване“. Поетът благославя иконописците, които рисуват образа на Иисус, защото без вяра човекът е безсилен да се справи с изпитанията, които му изпращат съдбата и животът. В „Коя си ти, Мария Магдалена?“ лирическият Аз се прекланя пред нейната святост. Прекрасно е стихотворението „Емоция“, което е посветено на вълшебните божествени звуци на цигулката:
Цигулката!…
Каква закътана душичка носи;
Допре ли пръсти цигуларят
по мургавото тяло,
изпъне ли лъка върху капризните й струни,
тя вече е пропяла. Вече е целуната.
Остават само лунните молитви…
И цигуларят пръв се окопитва.
След миг, след два се чува вече песента.
И литва.
Получава се пълно сливане между цигуларя и цигулката, тържество на духовността. „Акордеонът на душата“ говори със заглавието си. Голяма е болката на лирическия Аз от съдбата на акордеона, защото:
От безразборното разтягане
са се разбягали
най-съкровените мелодии.
А радостта – отвсякъде е секнала.
И само някакви остатъци от тягата
едва-едва отекват.
Страшно е за човека, когато си отива духовността.
Поезията на Анго Боянов е дълбоко хуманистична. Той има очи да види нещастията на бедните и онеправданите от съдбата и живота, както в „Силует“:
Накрая го познах –
бе ланският клошар –
за кой ли път посегнал да се храни
от звуците на шадравана…
Там, в Морската градина на Бургас.
Много силна е социалната болка. В „Помирение“ лирическият Аз е потресен, защото „И няма край, и няма край това човешко/ обезчовечаване.“ Човекът постоянно се дехуманизира, става все по-лош, поддава се на Дявола, на Сатаната, на Злото, а това не вещае нищо добро за човеците. Постепенно сме се превърнали в „Човеци на поредното падение…“ („Дали“) и в „роби на нестихващата похот“ („Знак“). „Грехове“ говори със заглавието си, живеем в греховност, загърбили сме Истината и ще трябва „лицето й да мием“ отново. Спасението за хората е в общия им устрем към доброто, в заедността:
Настъпил е часът да знаем
и за последно да избираме:
ще го играем ли, или послушни,
бездушни ще го имитираме.
(„Хорото“)
В лириката си Анго Боянов размишлява върху най-сложните екзистенциални въпроси на Битието. Затова стиховете му са изпълнени с тъга, болка и самота. В „Рибар“ поетът напомня за безпощадно изтичащото Време, за мига, който ни е отреден да бъдем на земята. Времето е еднолинейно и не можем да го връщаме назад. „Животът тук“… „е само временно свърталище“ (“Разходка“). Аналогична е човешката съдба с тази на реката в едноименното стихотворение:
И в този дълъг кръговрат –
следи от сън и… капки от тъга.
Но няма връщане назад. Ни път обратен.
…Непредвидима е съдбата на реката.
Много силно е усещането за изтичащото време в „Листопад“, затова лирическият герой се обръща към Живота:
И ми дай – за изпът – на прощаване,
от оная неземна любов,
от която все нещо остава!
В „Пресен кръст“ поетът горещо се моли на Бог да се погрижи за душата на починалата сестра. В „Нежност“ лирическият Аз споделя: „Дошъл съм тук да съществувам. И да бъда.“ Обръща се към Живота:
Бъди си все такъв, какъвто си,
без капчица натрупана омраза.
Веднъж роден – разбрах:
по мое си подобие ще те превръщам в радост.
Лирическият герой се зарича да изживее живота си пълноценно и достойно. Забележителна екзистенция откриваме в „Корен“:
Сега е май.
Отдавна са тревясали
безлюдните пътеки на безкрая.
И ми е жал да стъпвам върху тях…
Подобно къртица
да будя и разсейвам
дълбоката и чудодейна тишина
на всеки корен.
Аз чувам –
там са всички начала
и пориви за съществуване.
Не се срамувам, че и аз съм корен…
Отгоре ми – димящата земя
напира с вдъхновената си сянка.
Ослушвам се и я разбирам.
А няма как да я възпея,
ако не пусна корен в нея.
Поетът мечтае да е в основата, в темелите на живота, да е негова същност, защото животът се крепи на корена. Вярата в новия по-добър свят и човек поетът изразява в „Спомен от мечта“. Лирическият Аз иска да узнае най-съкровените тайни на Живота, да се домогне до тях, за да избягва и се предпазва от капаните на живота. Иска да узнае бъдещето, какво го очаква след земния му край – Ада или Рая („Вкусът на залеза“), да предвиди непредвидимото, да познае непознаваемото приживе. Сходно е посланието и в „Молитвеният глас“.
За Анго Боянов Свободата е висша ценност. За него морето е свобода. В „История за вятър“ поетът споделя:
За мене няма спирка.
Неукротим и непонятен съм.
Докрай развявам плаща си
над този скръбен свят.
Неудържим е поривът на вятъра към волност и свобода. Вятърът е метафора и символ на свободата и в „Пешеходец“: „По него до последно мога/ да си измервам Свободата“ – категоричен е лирическият Аз. Свободата е сравнена с „вихрогон“, тя е „устремът от бистри мисли.“ Свободата първо покълва в човешките мисли и мечти, а после в живота. Символ на Свободата е Островът в едноименното стихотворение, който се чувства като „Избраник пъстроок, прелял от Свобода,/ и пръв довереник на Бога…“ В „Зов“ поетът се обръща към Свободата и споделя болката и огорчението си, че я занемаряваме: „Ти бе най-святата сред вси Светих/ но оредяха стъпките ти – все по-тихи са…“ Във финала на стихотворението се обръща към Свободата:
Ако наистина си Свобода – не позволявай
да се топим пред теб
в обилно безразличие.
За Свободата трябва да се борим постоянно, ежедневно, за да я имаме, защото властниците никак не обичат Свободата. Трябва да се стремим „другата свобода“ да я превръщаме и правим и своя („Другост“). Лирическият герой в едноименното стихотворение е изкачил върха, домогнал се е до Свободата:
Над теб небе и необят.
Под теб – върхът.
В далечината – птиче ято.
И ти се иска раменете ти да са криле.
Но още ти е рано за разпятие.
Можем да достигнем до посланието, че пълната, абсолютната Свобода е постижима и идва след Смъртта.
Няма как поет като Анго Боянов да не размишлява върху Словото, Думите, Поезията. В „Ръкопис“ поетът съкровено споделя:
Неземна радост е да сееш думи,
в благодатна нива.
За жътва не мисли. На други тя е отредена.
Друг ще отделя плявата от зърното.
И други сили ще въртят небесното вретено.
А ако свърнеш да прегърнеш самодивата
ще кипнат нощни вдъхновения,
сред недопито вино.
Тя вече е захласната – таи надежда.
И се оглежда да надзърне в правописа
на душата ти.
Там думите – орисани – сами си търсят мястото.
И щом се забележат – бързо ще се окопитят,
и бавно ще се заподреждат.
Анго Боянов прави асоциативна връзка с Ботевото „Хаджи Димитър“. А в „Съдби“ е по-конкретен:
А помниш ли онези редове –
и вечни, и недостижими?
Ужилват ни със… Жив е той,
омайват ни с настане вечер…
И се заселват в звездния покой
самотни и обречени.
Поетът ни напомня за великите и безсмъртни стихове на Гения и се прекланя пред тях. Стиховете са ценни преди всичко със заключените в тях мълчания, които трябва да прочетем и разкрием, това са „стихове без давност“, те винаги „са малко недохранени“, но са вечни, защото са съдбовни. А ето каква е съдбата на Поета в „Белязан“:
Не чакайте Поета
да ви дари покой и равновесие.
Поетът е махалото, което мери лукса
на превъзбудената светлина.
Просмуква я
и – сам изгаря в нея.
Поетът е мушицата, която всеки ден облита
ръката и писалката на Бога.
Така живее…
Истинският Поет постоянно е надвесен и размишлява „над Божиите кръстословици“. Поетът е „…познал и Дявола и Бога…“, той е „дежурен ясновидец“, постоянно е заровен в „съкровените тайни“ на Битието, защото иска да ги разгадае, като Фауст мечтае да спре върховния миг на сътворението. Думите за поета са „плитчини без дъно“ („Речник“), те са „началото на Словото“. В „Душа“ поетът с гордост споделя:
И овладях Свещеното четмо,
на всички букви се научих –
да ги подреждам и да ги чета
във вярната посока.
Това са знаците, които ме спасяват
да не оставам едноок.
Чрез тях и на мълчание се уча.
От него – и на Божия смиреност.
Молитвите ми спряха да са скучни.
Не се съмнявам, че и Бог е в мене…
Останалото е… спасение.
Думите, Езикът са спасение за човека. Да живее и пребъде свещеното Слово!
На каквато и тема да пише Анго Боянов, каквито и теми и мотиви да интерпретира в лириката си, той винаги успява да вплете и изрази своята лична индивидуална чувствителност, сетивност и идентичност. Винаги е далече от примитивното, елементарното, еклектичното изразяване. Анго Боянов е интелигентен поет, но никога не допуска филологията да надделее над Поезията, затова той е разпознаваем и автентичен лирик.
Анго БОЯНОВ, „От нищото заченати“, лирика, Издателско ателие Аб, 2024 година.
