Никола ИВАНОВ, литературен критик
Ана Боянова е автор на 11 поетични книги, последната от които е „Върху сърцето на стиха“. Четиристишието от вътрешната страна на първата корица носи обобщението и главното послание за същността на книгата, защото основната тема е любовта:
По стърнищата разбирам
къде е имало любов.
…И по бодежа –
върху сърцето на стиха.
Става дума за автентичното изживяване на чувството, за автентичното изразяване на любовта, която е обсебила сърцето и душата на лирическата героиня и намира израз в стиха, в поезията.
В „Повдигни ме до слънцето“ Ана Боянова се обръща към любимия:
Вдигни ме,
вдигни ме до слънцето!
Да ме жарне по миглите,
да затвори зениците,
да усетя, че огъня има много лица
и безброй намерения.
Лирическата героиня мечтае за любовен унес и пълно духовно сливане. В „Пълнолуние“ любимата се появява в образа на Луната: „Тя е Луната от пяна изпредена,/ тя е безсмъртният дъх на жените.“ Любимият в „Подарък“ подарява на любимата „гердан от светулки“, но под гердана се появяват „рани от обгаряне“, защото истинската любов е и болка. С годините сексуалните желания стихват, защото „времето старателно е преброило часовете за летене“ („Между двама“). Сходно е посланието и в „Невинност“. Но копнежът и споменът в сърцата и душите си остават все така живи („Рано в петък, на съмване“). Поетесата се възхищава на любовта при младите, които мислят като сина „цял живот любовта да подклажда“ („Битие“). Аналогично е посланието в „Марта – моята племенница“, която „просто обича с момичешки плам“:
Да можех така безгрижна и млада
с прокъсани дънки, без никакъв грим
да хукна подпалена през площада
към моя пръв и единствен любим.
Затова лирическата героиня с болка споделя: „Но всичко бих дала за кратка, греховна/ възбуда в гласа ми – отдавна заспал.“ Подобно е посланието и във „Вървят в маранята на юни…“. Силен е поривът към любимия в „Рано в петък, на съмване“. Времевият диапазон в любовта в стиховете на Ана Боянова се движи от младежката пламенна любов до умъдреното чувство на зрелите години, това говори за умението на поетесата да се превъплъщава.
Темата за родината откриваме във „Виа Понтика“, в което става дума за прелитането на щъркелите, които имат две родини. Родината за Ана Боянова е неразривно свързана с Бургас и морето. Рефренът в „Улично стихотворение“ е „все не омръзва“. Лирическата героиня е съдбовно привързана към любимия град и неговата главна улица „Богориди“, не омръзва и „морското огледало“, морето:
Да, не омръзва –
то се възражда
във всеки изгрев оранжев
и всяка трескава жажда;
нагоре-надолу
по шумната „Богориди“.
Как ми се свиди този Бургас,
Боже, как ми се свиди!
Ана Боянова умее да рисува въздействащи природни картини със слово. В това се убеждаваме не само от „Зимно“:
Валеше сняг от бяло злато,
Валеше като в сън студен.
Не зная кой го беше пратил,
но помня как затвори в плен
и стълбището, и паважа,
и стъпките ни без следа.
Макар рисуваната картина да е зимна, не потръпваме от студ, защото е стоплена от човешко присъствие.
Много хуманистична болка усещаме в „За да не чувам болката“. За приятелството, което е крайно необходимо на всеки от нас става дума в „На проф. д-р Георги Байчев“:
Далечината нищо не значи,
когато имаш приятел.
Ще мине през всички пазачи
и вест ще ти прати.
Приятелството е опора и надежда за човека, то е особено необходимо в тежки моменти от живота ни, приятелството е истински благодат, Божи дар. Тъжна е лирическата героиня в едноименното стихотворение, защото „Все по-диво става навън“ и все по-тясно за сърцето и душата на поетесата, печална е тя от случващото се в живота на хората. За универсалната обич тъгува лирическата героиня в „Неделя…“ и горчиво споделя:
Неделя. И една камбана тежка –
камбана, като камък воденичен.
До болка мели всички наши грешки –
най-страшната, че спряхме да обичаме.
Това са стихотворения с впечатляващ хуманистичен заряд, затова болката е толкова силна. „Плета плитка на болката“ – горчиво споделя поетесата в едноименното стихотворение. Може да изглежда парадоксално, но болката ни прави по-живи. В това ни убеждава финалът на стихотворението:
Бъди ми, болко, икона!
И светица бъди ми!
Дано двете измолим
великата Божия милост.
„За да не чувам болката,/ садя цветя в ушите си“, споделя поетесата в едноименното стихотворение. „Трябва да си страдал до побъркване,/ за да разчиташ знаците небесни…“ четем в друго стихотворение. Болката може да усетят само страдалците, защото е преминала през тях, през сърцата и душите им. В едноименното стихотворение лирическата героиня се моли:
Господарю на съня,
не ме люлей в блаженство –
прати ми истината
в дреха от коприва –
да ме опари, да ме заболи…
Само изпитанията в живота го правят пълноценен и чрез тях човекът умъдрява и достига до съчувствието, състраданието и обичта към страдащите, унизените и ощетените от съдбата.
Екзисенцията е художественият критерий, който прави поезията трайна във времето. За смъртта става дума в „Личен таласъм“. За да ни забележи Бог, трябва да имаме широко сърце („И да нямаш други богове“). За да имаме шанс да станем безсмъртни „Нужна е чепка небесна любов/ чаша с вяра в небето огромно“ („Провиждане“). За безвъзвратно изтичащото Време става дума в „Екзистенциално“, „Вървят в маранята на юни…“, както и в „От Витоша надникна есен“:
Сега посрещаш тази есен
като последно приключение.
След нея ангелът небесен
ще слезе на самотно бдение.
За безвъзвратно изтичащото време става дума и в „Песимистично“, също и във „Фрида Кало“:
Отива си Фрида,
в небеса от любов си отива.
След нея – разплакани ветрове
и смълчани огньове…
Животът е „Едно голямо междуметие,/ превърнало се в Божие дихание“ („И хлябът беше нафора тогава“). „Урок по мимолетност“ говори със заглавието си. Щастлива е дъщерята, още дете, защото не стоят пред нея тежките проклети екзистенциални въпроси на битието, преди всичко за Смисъла. Вярата в прераждането и в по-честития живот след земната смърт е централното послание в “Живея и умирам – все по равно“:
А после ще преда безкрайна нишка –
прозрачна пъпна връв на битието.
Кой казва, че оттатък няма нищо?
По-бързичко вретено си купете!
Отиват си близките и роднините на лирическата героиня и тя остава самотна („Лично“). В „Колко много неща вече“ поетесата се чувства „Като камбана – прегракнала“, но самотата не може да сломи нейният дух, защото въпреки всички изпитания тя стъпва „и мъничко над земята“.
В лириката на Ана Боянова силно се усеща поривът й към Свобода. В едноименното стихотворение поетесата споделя:
Свобода е
да дишаш без ритъм,
да пееш
до спяща горгона,
да носиш
венец от възторзи
…………………..
да си измисляш
крилата…
…………………..
Свобода е
да бъдеш картина,
сътворена
по Божия милост.
Свободата е душевно състояние, когато духът е свободен. „Не искам да притихвам“ е рефренът в едноименното стихотворение:
Не искам да притихвам
никога!
Притихването е предателство,
убийство на живота
и летенето.
Примирението е равносилно на робство. Смирението не е примирение („Зимно“).
Ана Боянова вярва в Поезията, в Изкуството. Поезията е нейното спасение. В „Друго, докторе, кажи ми“ се зарича: „И все по-често небесата ще храня/ с неравноделни стихотворения“. Красивата Витоша подканва поетесата към творчество, подсеща я, „че пак е време за поезия“ („От Витоша надникна есен“). Стиховете ги праща Той в мигове на озарение, те са „ангел-хранител“ за поета („Неволно“). Думите в истинската поезия трябва да са автентични, „тъмни и ръбати“, „Да вият, да крещят, да бъдат точни/ до болка, до убийствена наслада“, да са преминали и издържали проверката на поетовото сърце и душа („Спектакъл“). За трудното раждане на думата, Словото, става дума в „Метаморфоза“:
Странна птица е думата –
викаш я – не отговаря,
търсиш я – крие се.
Затваряш очи –
връхлита те…
…………………….
Накрая пропищява.
Иска да излезе
… като Слово!
Поетите са любимите деца на Бога, макар че не е много ласкав с тях и постоянно им праща изпитания, затова Ана Боянова заключава:
Може само небето
с гръм да ме преповтори.
То обича поетите,
затова е там, горе.
(„Уединение“)
Затова поетесата се обръща с молба към Него: „Докато пея – прати някой ангел/ дует да направи с мене“. Апокалипсисът за Ана Боянова ще настъпи, когато „отива си в забрава/ Божественото Слово“. Когато Словото възкръсне, „Ще има свят отново!“
Ана Боянова предпочита класическия стих, но не я затруднява и свободната поетична форма. Макар да не прибягва към сложна метафоричност, лириката й е достатъчно поетична, на места фина, със своя специфика и образна система. Нейният класически стих е модерен, тя не се придържа стриктно към нивото на куплета с баналните пълни рими, а често прибягва до изненадващите и непредвидими непълни рими. Ще завърша със стихотворението „Притча“:
Върху черупка от празно яйце
ще си тръгне накрая душата –
по-лека от паднало птиче перце
и по-тежка от самотата.
Няма да трябват салюти отвъд,
шпалир от червени килими.
Ще свърши тихо нейният път
при шепа хора любими.
Върху черупка от празно яйце
ще отплава душата накрая.
Ще запази своето земно сърце
да направи по-приказен Рая.
Просто Поезия.
Ана БОЯНОВА, „Върху сърцето на стиха“, лирика, Издателско ателие Аб, 2022 година.
