Никола ИВАНОВ, литературен критик
От прочита на поезията на Таня Тодорова се убеждаваме, че това е поетеса с характер. Зад привидния хъс и лиричен непукизъм тя прикрива дълбоко чувствителните си и раними сърце и душа. Понякога стихът й е остър като бръснарско ножче, но това е форма на самозащита. Неслучайно една от нейните любими поетеси е Миряна Башева. В стиховете на Таня Тодорова откриваме специфична индивидуална болезнена чувствителност и рецептори, усещане за собствена първородност, без да игнорира големите си предходници в поезията.
Лирическата героиня на поетесата не иска да пропилява безцелно живота си, а да живее смислено, пълноценно, с духовни пориви, не желае около нея да е „празно и пусто“, да преминават в сиво еднообразие дните й, а ключовата дума в „Съботно“ е „непокорно“ и неговите производни, тя мечтае жилищните тераси „да докоснат небето“. Самата лирическа героиня е непокорна, защото е личност, Унилото битово живуркане не я задоволява, не е за нея. Тя не може да е щастлива в един неуютен бездуховен материален свят. Тази поетеса одухотворява предметите, битът в нейната лирика преминава в Битие. Несъгласието, съпротивата раждат стиховете:
Не мога от оголените нерви
да изплета чорап или въже.
В трънливите полета на очите си
не мога да посея цветове.
(„На разсъмване едно премигване“)
Стиховете на Таня Тодорова се раждат от болката, затова нервите на нейната лирическа героиня са „оголени“, думите й са „подострени“, а покривът на света е „прокапал“ и неуютен, защото светът е враждебен, нехуманен. В „Уморих се…“ споделя:
Уморих се да се запълвам,
отегчих се от празнотата
нощем вия от самота
(като вятъра пред вратата).
Нощем майка й „закърпва душата“ й. Хуманистичната болка в „Защо не направих черешово сладко“ е силна, защото “И твърде често не достигат само/ две рамена, с които да запушим/ пробойните от дъждове. Понякога/ е толкова солено, че сами/ се давим в себе си минути,/ преди да станем по-добри.“ В стихотворението, посветено на тежко болното дете Марти, за което събират благотворително средства за лечението му поетесата споделя:
Да не забравяме, че можем,
да бъдем мост, да бъдем рамо.
………………………….
Надеждата е черна птица,
гнездяща върху съвестта.
Подайте, моля ви, трошици,
с добра, чемширена ръка.
Съчувствието и съпричастието към съдбата на болното момче са покоряващи. Социалната чувствителност на Таня Тодорова е несъмнена. Във „Фолклор“ тя съчувства на цигуларите в подлезите на гарите.
От стиховете на Таня Тодорова се убеждаваме, че тя е поетеса с биография, носи в душата и сърцето си дълбока чувствителност. „Спъват ме, свикнах да падам“, болезнено говори поетесата в „На върха на тополата“. В „Той плаче“ се обръща с упрек към Създателя: „Защо заключваш светлите си порти?/ Баща ми плаче, Господи жесток…“. В „Прошка“ се чувства изоставена „… като копче/ откъснато от ризата на Бог.“ Въпреки нерадостната съдба тя не се пречупва и отчайва, не се предава. В „Черни котки…“ се самохарактеризира:
Едно черно и сухо дърво
има вътре във мен,
вместо брадва да грабна
поливам го ден подир ден.
Непримирима е лирическата героиня на Таня Тодорова. За нея в едноименното стихотворение „Търпение е най-далечната държава“, просто търпението и покорството не са й присъщи, така е устроена душевно – да се бори с живота и съдбата, срещу житейското статукво. Непримирима е в „Мастилено:
Омастилих заучените фрази
превърнали се в бели знамена,
да пиеме за мирното решение,
което ни спасява от борба.
Петимна е за обич и ласка. В „На върха на тополата“ лирическата героиня на Таня Тодорова споделя: “Аз обичам тихо и просто./ И беззащитно и голо.“ Няма пози, преиграване, просто обич. Чувства се като таралеж в „Таралежно“. Затова се обръща към любимия: „…сънувай как ще съблечеш/ бодлите ми със устни.“ Любимият трябва да намери пътя към сърцето и душата й. Любовта в стиховете й е по-скоро само загатната, еротичното чувство е фино, защото за нея любовта е съкровена интимност:
Докато спях на гърдите ти,
никак не вярвах в смъртта.
Ти ще напишеш песен,
аз ще я измълча.
В „Сутрин“ любовно споделя:
По цяла нощ бродирам слънчогледи
по устните му и съм изтощена
да гледам как до голото му рамо
светът пулсира синкав като вена.
Лирическата героиня на поетесата не иска да сподели съдбата на Пенелопа от едноименното стихотворение, защото желае пълноценен живот с любимия, с който да не са разделени и далече един от друг, дните и нощите им да са споделени.
Много самота и тъга откриваме в лириката на Таня Тодорова. „Небето беше пусто и студено“, споделя с болка поетесата в „Под пръстите…“. В „Разплитайки овързаните мисли“ лирическата героиня се чувства като „празен плик“, небето е „натрошено“. „Нощно и мокро събирам тъгите си/ в очните кухини“ и „Всички дървета мечтаят гнезда,/ за да не бъдат сами“, горчиво споделя лирическата героиня във „В чужда градина“. Като вопъл звучат стиховете от „Пролетно“: „Толкова пелинови, горчиви/ думи под езика са се свили.“ Таня Тодорова изкачва своята Голгота в едноименното стихотворение, посветено на Миряна Башева: „Охлювно, голо и самодостатъчно,/ тръгва сърцето ми сутрин по стръмното .“ В „Лазаровден“ отправя посланието, че всеки има своята Голгота, изкачва я и достига до нея по собствен път. Това са дълбоки душевни настроения и състояния, които тя тревожно споделя.
В стиховете на Таня Тодорова често е дъждовно и снежно, това е нейната чувствителност, такива са сърцето и душата й. В „Пролетно II“ поетесата горчиво споделя: „Пролетта е само илюзия./ Тя изобщо не ми се е случвала…“; „… лед по китките, лед по скулите,/а отвън зеленеят дървета“. Отвън е пролет, но не е така в душата и сърцето на лирическата героиня. „Невъзможно е да разцъфтя“, е драматичната й изповед.
В „От пода до тавана…“ Таня Тодорова мечтае за ново начало, за нов живот, за един по-хуманен свят, а в „Напролет от отдел „Озеленяване“ очаква пролетта с надеждата за промяна. Не я напуска Надеждата, че „Някой ден с пролетта ще престанем/ упорито да се подминаваме…“.
За Таня Тодорова Свободата е фундаментално условие за пълноценен живот. Чувството за несвобода у лирическата героиня е отчетливо в „Нарисувах лампа…“, където „стаите са тесни“. Печална е картината, която рисува художникът с прекрасните си ръце, защото той е нарисувал „по стълбите тела на птици“ (Ръцете му красиви…“). Лирическата героиня се заканва да „прокълне“ всички затворени врати, а любимият трябва да отвори „сто врати и стълби към небето“, по които двамата да се изкачат при Свободата. Чувството за свобода е много силно в „Проста песничка“, лирическата героиня помни „много въжета прегризани“. Най-свободни, чисти и необременени са децата, без мечти просто няма детство, посланието е съчетано с мотива за завръщането. Красива и поетична е представата за свобода в „Прошка“:
Не се сърди на моите мълчания,
по-дълги и от стълба към звездите,
която можеш да изкачиш само,
ако говориш на езика на тревите.
Истинската свобода е свобода педи всичко на духа. В „Капани“ става дума за свободата в клетка, свободата в кафез, която няма нищо общо с истинската пълноценна Свобода. Стихът „Посаждат цвете, а пониква трън“ асоциативно напомня за стих на Константин Павлов, но сходството е резултат от аналогични душевни състояния и преживявания, а „Вратите скърцат тежко върху пантите“ асоциативно напомнят за знаменития стих „Върху панти скърцаха пространствата“ на Иван Динков. Очевидно те са сред любимите й поети. В посветеното на Иван Динков стихотворение „Честване“ Таня Тодорова споделя:
Липсата на срам расте
заедно с липсата на достойнство.
Важно е – лягайте чисти!
Това е един от уроците на големия поет, с когото очевидно Таня Тодорова се чувства от една и съща поетична кръвна група. Поезията на Иван Динков е Чистота и Съвест! В поантата на „Опитах се да пиша“ четем: „Поставям и троша окови/ и бягам.“
Като всеки талантлив поет и Таня Тодорова се вълнува от същността на поезията и творчеството. В „Лазаровден“ за нея Поезията е безсмъртие:
За да повярва цялата Витания,
във словото, по-силно от смъртта.
Единствено с косите на Мария
ще можем да изкупим вечността.
Единствено чрез Вярата, можем да възкресим Лазар.
Таня Тодорова се стреми да е автентична в поезията си:
Много посредствено спънах куплета
в някакви храсти бодливи.
„Спри да живееш под чужди небета!“
-креснаха гневни коприви.
Това е и творческа автохарактеристика на поетесата. Таня Тодорова съзнава, че поетичният път е дълъг, но тя ще върви неотклонно по него: „Още съм семе, още съм семе -/ жертва на гладните птички.“, заявява поетесата във „В чужда градина“. Невесели са размишленията и посланието от „Диагноза“, но е така. Маяковски и Лиля Брик са доказателство за съдбата на талантите.
Таня Тодорова пише емоционално, с цялата си сърдечна и душевна ангажираност, разголва душата си достатъчно, за да й вярваме. Във формално отношение предпочита модерния класически стих с непълни рими.
Ще завърша с великолепното прочувствено стихотворение, посветено на майката:
Изгубени са всички сетива –
зелено, по-зелено, изумрудено.
Неведоми са пътищата на дъжда,
кал – глина – дупки за запълване.
Да бъде вече златната вода,
за да запълни тихо всички язове,
жълт кантарион и кехлибар, пчела –
мед от глухарче, жило за изваждане.
Черешово, рубин, око на мак –
под сянката на старата камбана.
В листата на смокинята видях
два ангела, единият е мама.
Прекрасно стихотворение, от което се убеждаваме в дарбата на Таня Тодорова да рисува със слово. Думите и стиховете са фини, нежни, съкровени, Творбата покорява, защото е дълбоко изживяна и преживяна.
В „Наздраве“ Таня Тодорова споделя:
Словоплетството се наказва
с плюене или подминаване.
Това е нейното верую за поезията. До сега тя не е допуснала словоплетството да замени поезията в нейните стихове. Сигурен съм, че няма да го допусне, няма да изневери на истинската поезия. Увереност ми дава досегашното й творчество.
