Никола ИВАНОВ, литературен критик
Дебютната стихосбирка на Диана Балабанова „Опитах се да бъда черна точка“ излиза през 2000 година, когато тя е на седемнадесет години. Тийнейджърската възраст на нейното поколение съвпада с обществено-политическите промени от края на 1989 година, когато започва промяна и на ценностната система в обществото. От стиховете й се убеждаваме, че тя е поетеса с драматична нагласа и характер и това се усеща от всяка нейна поетична творба от сборника. Това е поетеса с биография, макар и твърде млада и крехка, тя преминава през нелеки житейски изпитания, това калява характера й:
Баща ми ме научи да съм камък.
Баща ми ме научи да мълча.
Да бъда в центъра на всеки адски пламък,
да ме боли и никого да не зова.
Животът ми отне безброй усмивки,
животът ми отне безброй мечти,
счупи крилата на красивите ми птици
и никоя от тях не ще лети.
(„Баща ми ме научи…“)
Житейските изпитания каляват, когато има силен характер, но могат да съкрушат при по-слаба психологическа устойчивост. През страданието и болките в душата лирическата героиня достига до радостта:
Не искам да плачеш, небе,
със мойте сълзи непролети!
Кога ме усети, къде
видя, че ми плаче душата?
(„Не искам да плачеш“)
Няма как младостта да не се вълнува от интимните чувства, от любовните трепети. Но тъжна и самотна е нейната лирическа героиня в интимните си преживявания, защото не са й присъщи елементарните, еклектични повърхностни чувства. В „Можех…“ лирическата героиня а поетесата споделя:
Можех тайно в сърце да те скрия
Как го исках, но мисля, че щом
ме погледна, в мен сладка магия
озвучи и най-тихия стон.
От стиховете струи нежност, съкровеност, дълбоки и фини сърдечни и душевни трепети, свързани с усещането за любимия. Не светло, а дъждовно е в душата на поетесата, защото притежава дълбока чувствителност. Тя мечтае любовта й да е свързана с духовност, затова се чувства като звезда сред звездите („Звездите в очите ти…“). Погледът е светъл, който заслепява с чистотата на чувството., дори светлината на звездите става по-ярка, за да освети мрака, защото любовта е и светлина. Любовта окриля, дава простор и криле на лирическата героиня:
А ти, любов, ме учиш да съм птица,
А ти, любов, ми даваш светлина.
А ти, любов, си нажежена жица,
която ме научи да летя.
Лирическата героиня на Диана Балабанова не моли за любов, защото е горда („Била съм греховна“). Рефренът в едноименното стихотворение говори категорично: „Не ме обичай!“ Нейната любов не е бурна, а свенлива, еротиката е по-скоро загатната, отколкото пламенна:
Аз шепнех плахо твойто име
и сякаш тихо, във съня,
ти казвах нежно: „Прегърни ме!
недей да чакаш трепетно деня.“
(„Аз шепнех“)
Сходни са чувствата и настроенията и в „Мога да забравя“,
В „Тази нощ“ става дума за раздялата, но лирическата героиня не хленчи, не се „глези“, не преиграва, няма захаросани думи и стихове, сълзи и т.н., защото е „мъжко момиче“, каквато е Миряна Башева. В любовта на лирическата героиня на Диана Балабанова няма ревност, защото в интимните чувствата при нея наблюдаваме ранна зрелост („Отричам те!“). Тя е много зряла душевно за възрастта си. За нея важи стихът на Иван Динков „Дете без детство“. Нейната лирическа героиня търси трескаво любовта не само в интимен, но и в универсален смисъл, мечтае да срещне състраданието, съчувствието, чувства се „пропъдена…, избягала,…“, за да обича. Не желае да бъде заключена „при кучетата на квартала“, животът й да бъде безлюбовен („Пък мене ме заключиха отвън“). Болезнена е раздялата с любовта в „Тази вечер празнувам разлъка“, което асоциативно напомня за един шлагер.
Много тъга, болка, мъка и самота откриваме в лириката на Диана Балабанова. Характерни за чувствата и настроенията в нейната поезия са стихове като „Тази вечер ще пия самотна“, „Сега е зима. С болка./ И с тъга.“. Поезията на Диана Балабанова е със силно хуманистично звучене. Умиление, съчувствие и състрадание изпитваме към циганчето сираче, което „преравя кофите за смет“, към „овдовялата майка“, която живее в мизерия, към разрошеното врабче, което „тършува за троха“ в „Един догарящ фас“, скърбим за умрелия гълъб, Социалната болка е част от хуманизма на поезията.
Разочарованията са част от съдбата на лирическата героиня на Диана Балабанова. Тя не съжалява за розовите очила, с които е гледала на света, защото Надеждата крепи човека в трудния му земен живот:
И в розово искреше всичко,
погледнато през моето око.
Не разпознавах нищо низко
през розовото мое очило.
Разочарованието, розовите очила, са временни, защото животът я сваля на твърдата земя, сблъсъкът с реалната истинска сурова действителност, ранното умъдряване са част от житейския й път. Асоциативно се налага аналогията със Смирненски и неговото стихотворение „Юноша“, чиито лирически герой поздравява пролетта и младостта с възторжени очи, но когато ги отваря, вижда съвсем различна противоположна, отблъскваща недружелюбна, враждебна картина на живота.
За Диана Балабанова Свободата е основна житейска ценност. Нейната лирическа героиня не може да живее, ако не се чувства свободна. В това се убеждаваме не само от „Опитах се да бъда черна точка“, определило и заглавието на стихосбирката. Поривът към свобода среща жестока съпротива:
Опитах се да литна към небето,
но пък таванът само бил е син.
Ударих си криете във решетки,
ударих ги –и много ме боли.
………………………………
Омръзна ми от всичко скучно,
аз искам пак нагоре да летя.
Че във небето съм пробила дупка,
пак ще разтворя своите крила.
Лирическата героиня не желае да бъде „толкова безлична“, не може да понесе свободата в клетка, няма сила, която да я спре в порива към волност. Тя иска да е свободна, да живее без ограничения, да може да лети като птица, мрази шаблоните, не иска да има „скрупули за глупави неща“, желае и мечтае да е различна:
Не мога да живея в чужди рамки,
пречупени през хорското око.
Защо да слагам на устата си презрамки?
Защо да бъда като другите? Защо?
(„Разпусната дори да ме наричат“)
В „Аз оставих…“ се обръща към любимия:
Аз съм птица, високо в небето.
Щом е търсиш, открий ме сред тях.
Ти остави следа във сърцето,
но пътя – сама го избрах.
За лирическата героиня любовта е непълноценна и невъзможна без Свободата – това е главното послание. Неслучайно средищен и любим образ в лириката на Диана Балабанова са птиците. „Аз истината само в птиците видях“ – споделя тя в „Като ненужна…“. Апотеоз на Свободата е „По дяволите, всички шепоти“:
Аз искам пак със вятър да се нося.
Аз искам във небе да полетя,
по утринна роса да тичам боса,
с очи да се опивам от роса.
………………………………..
По дяволите всичките преструвки!
По дяволите, вас, измислени мечти.
Аз искам пак вълшебните обувки,
с които се разхождах по звезди.
И в по-късната си поезия Диана Балабанова защитава същите позиции и отправя сходни послания. Нейната лирическа героиня от „Да, знам, че закъснях“ се зарича:
Да защитя удавената чест
в сълзите на жената на съседа.
Да избода безплодните очи
на хората, които не обичат.
Сред предпочитаните художествени похвати на Диана Балабанова е оксиморонът, който придава обем на стиховете и поетическите послания. Тя предпочита модерен класически стих, който й се отдава и не я затруднява.
Диана Балабанова си остава същата поетеса, не изменя на сърцето и душата си, на чувствителността и хуманизма си. Тя върви по избрания поетичен и творчески път неотклонно, защото е вярна на сее си, на творческата си природа и същност, а единственият път към утвърждаването и успеха е верността към Словото.
