Никола ИВАНОВQ литературен критик
Първият етап на българския модерна литература от кая на 19 и началото на 20 век е индивидуализмът на Пенчо Славейков, вторият етап е символизмът, а третият е експресионизмът и авангардизмът на Гео Милев. В основата им е естетическата програма на кръга „Мисъл“. Модернистите отричат „старите“ и смятат, че българската литература трябва да преодолее националната и социална проблематика и да се обърне към универсалните общочовешки идеи, към „вечните въпроси“ за човека и битието и Смисъла на човешкия живот. Българската литература трябва да преодолее „тълпата“ и евтината посредствена популярност.
Макар че списание „Мисъл“ е наречено от литературния критик Георги Цанев „родилен дом на българския символизъм“, младите български символисти вече са преодолели „модерните“ си предходници. Втората модерна генерация в българската литература е генерацията на символистите начело с Теодор Траянов и неговата стихосбирка „Regina mortua“ (1908). Техен художествен предшественик е П. К. Яворов със стихосбирката си „Безсъници“ (1907). Литературен критик на символистите става Иван Радославов, който заедно с Траянов започват да издават списание „Хиперион“. Траянов се превръща във водещия български символист. В списанието символистите публикуват своите манифести (Антон Страшимиров, Иван Ст. Андрейчин, Димо Кьорчев, Иван Радославов). По-късно в център на символизма се превръща кръгът около списание „Звено“.
Борис Георгиев, Портрет на Теодор Траянов, 1922
Българските символисти абсолютизират идеята за „чистото изкуство“, привърженици са на идеята „изкуство за изкуството“. За тях човекът е висша и самостойна ценност. Те разглеждат словото като посредник между човека и висшите сфери на духа, словото трябва да свързва човека с Бог. В центъра трябва да бъдат съкровеното, тайната, мистичното, скритото, невидимото, което трябва да се разгадава. В творчеството си символистите използват културно-ерудитски символи, библейско-християнски мотиви и образи, българска фолклорна традиция, философски и мистични източни учения. Символът е загадъчен и има за задача да свърже реалното с абстракцията, търси се въздействие отвъд думите. Характерни особености на символизма са отчуждението, бягството от действителността, в поезията им властват меланхолия, песимизъм, тъга, самота, отчаяние, но те съхраняват чувството си за принадлежност към родината, обаче патриотизмът им е без капка патриотарство. Поезията им има песенно-мелодично звучене.
Българските символисти включват едни от най-големите поети на нацията (Димитър Подвързачов, Димчо Дебелянов, Димитър Бояджиев, Лилиев, Николай Райнов, Людмил Стоянов, Емануил Попдимитров,, Христо Ясенов, Константин Константинов, Гео Милев, Георги Райчев). Чрез тях българският поетичен език и стих става филигранен, перфектен, виртуозен, достига своето съвършенство. За символистите водеща става индивидуалистичната нагласа за сметка на реализма. Разбира се, водещите български символисти изпитват влиянието на Бодлер, Ф. Жам, Верлен, Рилке, Верхарн и то е благотворно.
Гео Милев пише: „Символизмът не е школа, той е Изкуството. А защо това изкуство да не се нарече романтизъм?“ Интуитивно Гео Милев вижда приликата и сходствата между символизма и романтизма, те са сродни по душевност. Водещо място за символистите заема интуицията, която търси идеите отвъд сетивната реалност. Символистите разчитат на ритмическото и метафорическо внушение, а не на описанието. Свързват поезията преди всичко с музиката.
Българската лирика се изпълва от символистите с рицарски замъци, чертози, черна скръб, огнен кръст, вечния закон, златен прах, плащ на зората, железни двери, скръб неукротима, умиращи цветя, бледи луни, екзотични воали и т.н., и т. н., и въобще с характерната символистична образност, тропи и метафори, с един мистичен книжовно-литературен дъх. Безспорно символистите обогатяват българската поетична лексика.
Теодор Траянов е творецът, който в най-голяма степен въплъщава българската символистична школа. Той е фундаменталният български символист. Апологетите на символизма поставят Теодор Траянов непосредствено до Ботев, даже твърдят, че в определено отношение той превъзхожда Ботев като поет. Те създават истинска митология около неговото име и творчество. Всъщност с това навреждат на Траянов, което се чувства до днешно време. Но Траянов наистина е най-видният и последователен представител на символизма в българската поезия. Той обаче няма поетичното разнообразие на Яворов и Дебелянов. Дори Лилиев го превъзхожда в това отношение.
Траянов е верен до край на разбирането си за надмогване на духа над живота. В тази си позиция той е непроменим през целия си творчески път. Неговият творчески стоицизъм граничи с фанатизъм, но именно тая вярност превръща поезията му във важно и ценно достояние на националната ни литература.
Съществува спор кое е първото символистично стихотворение в българската поезия: „Песен на песента ми“ на Пейо Яворов, публикувано през 1906 година в списание „Мисъл“, или „Нов ден“ на Теодор Траянов, което излиза в сп. „Художник“ през 1905 година. Критикът на символизма Иван Радославов настоява, че това е творбата на Траянов, други смятат, че е Яворовото стихотворение. Но не това е най-важното, по-същественото е, че символизмът заявява своето присъствие и заема важното си място в българската лирика и литература.
За първо стихотворение на българския символизъм се смята „Новият ден“ на Теодор Траянов.
Под глух тътнеж просторът цял трепери,
звезди отскачат в пътя замъглен
и през разтворени железни двери
сред златен прах пристига новий ден.
Подава свойта празна чаша, гледа
дали нектар зората ще налей,
а тя целува го, изчезва бледа,
далеч се само нейний плащ белей.
Самото заглавие на творбата подсказва нагласата на поета за нещо ново, амбициозно като поетика, непознато до тогава. Именно неразбираемата нова поетика на Траянов смущава критиката и тя обявява поезията на Траянов за „тъмна“, „празна“, „неразбираема“. Но преди всичко „тайната“ в поезията и изкуството ги прави Изкуство. Поезията на Траянов разчита преди всичко на асоциацията и асоциативните връзки, на необикновената си образна система, която е със своя вътрешна ритмика и оригинален поетичен израз. Именно това е новата символистична форма на тая поезия.
„Български балади“ са стимулирани от двата трагични български исторически погроми от 1913 и 1918 година. Но в творбите на Траянов няма да открием каквото и да е елементарно патриотарство, с което са пълни стиховете на разни самозванци стихоплетци в тогавашната ни поезия. Траянов изразява в творбите си от стихосбирката чисто българската си душевна чувствителност и потрес от случилото се, стиховете са пропити с неистова болка. Тези балади са доказателство за националния характер на Траяновия символизъм, че неговите балади не са дело на поет, заблуден от западната култура. В творбите от сборника се усеща, че Траянов е син на своя народ, че той живее с народните болки, страдания, отчаяния:
Че чужд съм аз на всичко
и черна скръб ме трови,
кога на юг дълбоко луната засияй –
бълнуващ, аз съзирам
вечерните огньове,
лесът и равнините
на моя роден кай…
И питам се в смущенье:
дали съм аз избраний
сред мойто слабо племе,
понесло огнен кръст –
скръбта му да разкрия,
нанесените рани,
в гърди му да изтръгна
вика на грозна мъст!
В баладите си Траянов напълно се е опазил от политическите навеи на времето.
За нерадостната съдба на изгнаника става дума в „Песен на изгнаника“. Стиховете се изтръгнати от сърцето и душата на поета: „Оплаквайте, дъбрави, смъртта на пилигрима,/ вплетете в песента си безсмъртния му стон,/ да екнат всички струни на скръб неукротима/ пред тайната могъща на вечния закон.“ Съдбата на изгнаника е драматична до трагизъм, няма щастлив изгнаник, защото няма по-скъпо и съкровено място от родината, от родното. Изгнаникът е „ранена чучулига“. „Прощаване“ е асоциативно близко със „Заточеници“ на Яворов, макар че конкретната ситуация със съдбата на героите е различна. Ярост и любов струят от „Среднощно бдение“.
Най-известните поетични творби на Теодор Траянов са „Тайната на Струма“ и „Смърт в равнините“. В „Тайната на Струма“ става дума за драматичната до трагизъм българска история, за избитите, ослепените и опозорените българи във битките в защита на родината през ековете. Макар че събитията не са конкретно назовани, защото става дума за обобщените събития с горчив привкус за българите и България. Цялата природа жали за жертвите, дадени в борбите за национално устояване:
Бърза бързоструйна Струма,
тайна в хладна гръд таи,
бърза, дума не продума,
само в позлатена шума
влачат бързите струи.
Реката и водите й скърбят за убитите и ослепени българи, за измъчваните и безчестени съплеменници по време на робствата. Но всичко е забулено в тайна, характерен художествен похват за символистичната поезия. Реката сякаш бърз, за да забрави спомена за нещастията. Но гласовете на мъчениците не заглъхват, те постоянно напомнят за себе си и своите страдания:
Спомен ли от вековете
спомня новия разгром?
Тук димят се кърви свети,
стон простенва: отмъстете
поругани чест и дом.
Беласица е покрита с гробовете на загиналите българи.
Лирическият Аз в „Смърт в равнините“ лежи ранен, губи сили, кръвта му изтича: „Лежа самотен, неподвижен,/ а раната струи безспир“. Героят е ранен, но няма кой да се погрижи да облекчи болките и страданията му, да превърже раните му, да спре кръвта, да го спаси. Рефренът в стихотворението е „Ах, кой ще ме зарови!“ Той зове „сенките сурови“ на „войнствени деди“. Асоциациите и аналогиите с баладата „Хаджи Димитър“ на Ботев са естествени и логични. Самодивите са заменени с русалки, но тук те отсъстват, не облекчават страданията на героя. Творбата е изповед на ранения войник, в неговия предсмъртен унес се чувства стаен протест срещу безчовечността на войната. В предсмъртния миг воинът търси упование в своите „войнствени деди“, зове ги да го погребат, за да не останат костите му непогребани. В предсмъртните си минути лирическият герой отправя последното си желание:
Довей, о, ветре, пръст свещена,
от севера, от родний кът!
Той усеща полъха на смъртта и се прощава с родината.
„Пантеон“ е уникална и последна за Траянов стихосбирка. В нея поетът се е помъчил да изгради общочовешки поетически пантеон на избраниците на духа. С архитектониката си, със сполучливите си лирически портрети той изгражда един одически храм на героите. Стихосбирката е апотеоз на героизма на българите през вековете. В стиховете преобладава духовното начало, защото „… вожд е само, който може/ да служи другиму смирен!“, а „всяка земна красота/ от извор на скръбта извира,/ от всяка болка на света.“. И не са напразни преживените болки от човека на земята, защото в последна сметка ще намерят своята отплата горе, „над битието“. Бог ще въздаде само на този, който искрено вярва в Него и му служи с цялото си сърце и душа, той ще получи своята „Осанна!“
С преклонение и хуманизъм е изпълнено стихотворението „Към поета“. Поетът трябва да е „горд“, трябва да е пропит „със обичта велика“, да изпитва болка и съчувствие към всеки ранен враг, песента му трябва да е „чиста“, да е „победа над злото и смъртта“, да обича „вси измъчени и нищи“, във всеки враг трябва да припознава „изгубен брат“. За безсмъртния дух на Апостола и неговото дело става дума в едноименното стихотворение. Апостолът покорява преди всичко с духа си. „Прокълнатият“ е посветено на Димчо Дебелянов. Универсална е участта на големите творци, защото „не може избраник да бъде щастлив“, такава е неговата орис – постоянно вместо благодарност да среща „не обич, а зло“. Като вопъл към родната майка и майката-родина е поантата на творбата: „О, майко велика, защо ме прокле?“ Апотеоз на свободата е „Сянката на Спартака“, което е посветено на Христо Ботев. Посланието е, че борците за свобода са увенчани с безсмъртие.
Всички творби от „Пантеон“ са от по шест осемстишия във великолепен класически стих. Траянов се справя великолепно и с това творческо изпитание. Стихосбирката е приета с възторг, но някои масони решават, че трябва да се появи и отрицателна рецензия за сборника, и това става. Траянов приема случилото се много тежко, не само като лична обида, но и като обида към българския народ.
За създаването на мита Траянов спомага и това, че с малки прекъсвания в периода 1900-1923 година той живее в чужбина. Тогава се утвърждава като поет. Освен голям ерудит Траянов е бил забележителен шахматист. Познавал се е и е общувал със знаменити поети и творци като Хофманстал, Рилке, Георге. Имал е грамадно творческо самочувствие, но не е влизал в спорове и това му е спестявало спречквания и омрази. Траянов е напълно духовна натура, живял е затворено, което е подхранвало митологията за него. Дистанциран е дори от съмишлениците си около списание „Хиперион“. Той пръв подписва протеста в защита на безследно изчезналите праз 1925 година. Отказва съблазнителни предложения в периода на хитлеризма. Макар че живее в битова мизерия, остава докрай верен на духа на културата и творчеството.
Не може да се твърди, че книгите му са етапни за българската поезия и литература, те не оказват голямо влияние върху развитието на родната лирика. След „Безсъници“ на Яворов „Regina mortua“ е другата важна чисто символистична книга с приносен характер. „Химни и балади“(1912) са продължение на символистичния дух, в нея е съхранен поривът за изхода от слабостта на индивида, който ще победи в последна сметка.
За разлика от Дебелянов и Лилиев Траянов има борчески дух, в поезията му при внимателен прочит можем да открием дори социални моменти.
Наистина в неговата поезия има поетическо ехо от изминалите военни погроми, в баладите си Траянов се стреми да извлече историческите болки от погромите.
Най-популярните и стойностни негови творби като „Тайната на Струма“ и „Смърт в равнините“ отдавна са придобили антологичен статут за българската поезия. Стихът на Траянов е доведен почти до съвършенство. Поезията на Теодор Траянов има своята специфична музикалност, различна от познатите до тогава. Въобще символистите довеждат българския стих до финес и съвършенство, достигат непознати висоти във формата. Разкриват неограничените изразни възможности на българския език, защото на нашия роден български език могат да се изразят и най-фините, дълбоки и сложни психологически сърдечни и душевни състояния и чувствителност. Стихът им е ювелирен, можем да ги определим като бижутерите на стиха. Макар че символизмът просъществува в българската поезия само няколко десетилетия, той оставя незаличима диря в лириката ни, защото е способен на поетически превъплъщения. Символистични елементи продължават да съществуват и до днес в националната ни поезия и се използват от поетите в съвременната ни лирика.
Теодор Траянов живее до края на живота си мизерно, но достойно, така си и отива от този свят. След 9 септември 1944 година е затворен в Дирекция на милицията, макар че е тежко болен от рак. Многократно е пребиван и от побоищата очните му ябълки се пръсват и той ослепява. Захвърлен е в един склад в Александровската болница, където издъхва в мъки.
