ИЗ КНИГАТА „ПАЗАРДЖИК В БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА“
Никола ИВАНОВ, литературен критик
Константин Величков е един от първите и най-видни интелектуалци на следосвобожденска България. Той е книжовник, писател, поет, драматург и литературен критик. Възпитаник е на лицея в Цариград, след което става учител по български и френски език, история и география в родния си град Пазарджик. Председател е на читалище „Възраждане“ в града. Взема активно участие в подготовката на Априлското въстание. След Освобождението следва живопис във Флоренция, преподава български и френски език в българската гимназия в Солун и Цариград. От 1894 до 1897 година е Министър на просвещението. Под негово ръководство през 1896 година е основано Рисувалното училище в София, днес Национална художествена академия.
Особено активна и плодотворна е литературната му дейност в Пловдив, където твори в различни литературни жанрове. Заедно с Иван Вазов съставят „Българска христоматия“ в два тома.
Константин Величков започва своята литературна дейност в началото на 70-те години на ХІХ век. Първите му текстове са преводи: през 1872 заедно с Георги Николов превежда драмата „Лукреция Борджия“ на В. Юго, а през следващата година – „Русалка“ на Пушкин. По-късно превежда „Божествена комедия“ на Данте Алигиери, превежда Софокъл, Теокрит, Хораций, Петрарка, Т. Тасо, Шекспир, Молиер, Хайне, Пушкин, Некрасов и други. И до днес учениците у нас четат и изучават „Ад“ на Данте Алигиери в отличния превод на Константин Величков, защото все още неговият превод е актуален.
Първото авторско произведение, с което Константин Величков постига успех, е драмата „Невянка и Светослав“, поставена в театър „Османие“ през 1872 и публикувана през 1874 година.
Най-голямо литературноисторическо значение от творчеството на Константин Величков освен преводите му имат мемоарната му книга „В тъмница“ и стихосбирките му „Цариградски сонети“ и „Италиански сонети“.
След кървавото потушаване на Априлското въстание бащата на Константин Величков е задържан от турските власти по подозрение за съпричастност и за помагачество на бунтовниците. Величко Попов престоява в арест, където е зверски бит, почти до смърт. Два дни след бащата задържат и сина. Къщата им е претършувана от заптиета, като се предполага, че тя е била склад за оръжие на въстаниците. Всички книжа, намерени вътре, са конфискувани. По този повод в мемоарната си книга „В тъмница“ К. Величков пише: „Турците не можаха да разберат, че сме мислили с голи ръце да правим въстание, и мяркаха им се скривалища от пушки и военни припаси във всяка къща на по-първите граждани.“ („В тъмница“)
Спомените от времето, прекарано „в тъмницата“, са наистина покъртителни. Величков става свидетел на сцени от издевателства и мъчения, които не го напускат през целия му живот. Те го провокират да напише мемоарната книга. „В тъмницата“ побира неизвестността и страха от смъртта на клетите български въстаници, осмелили се да воюват за свобода, за себе си и за народа си.
„В положението, в което бяхме, изложени на постоянен страх да оставим тука здравето си, ако не и живота си, от заразата, в която ни бяха живи заровили, или под немилостивите удари на арнаутските сопи, оставени само с един хляб, който ни се даваше от властите и вън, от който не допущаха да се внася нищо, тая мисъл, макар и лъжлива, че съдбата може да ни се усмихне, беше извор на сладка утеха, която топлеше сърцата и ободряваше и крепеше духа ни.“, споделя авторът във „В тъмница“.
Едно от най-трагичните описания в книгата е на окованите във вериги въстаници, сред които е и Величков. Повече от седемстотин души, оковани по четирима, вървящи, влачейки окови и охранявани от биещи ги по пътя войници:
В творбата четем: „Няколко души за съпротивлението си на солдатите платиха с живота. Между първите жертви беше един млад момък, Наум Кундурджията, когото всички оплакаха със сълзи. Здрав, хубавец, на около двайсет и пет години, с малки черни мустачки, напето засукани нагоре, той беше възбудил може би още повече с тия си вънкашни качества озлоблението на войниците. Още при излизането от града бяха го ударили на няколко места със сюнгии и той е бил длъжен да върви с тия, зеющи рани, от които е текла кръв. Няколко време бяха го влекли вързаните с него другари, додето най-сетне, омаломощен от болки и многото кръв, която беше загубил, беше капнал и беше се прострял на земята. Джелатите му го довършиха с няколко удара. Така свършиха живота си и други. Някои останаха само с раните си, които бяха получили. Другарите им ги бяха влекли насила със себе си дълго време, а някои бяха носили на гърбовете си.“
След описаното „В тъмница“ премеждие К. Величков за известно време работи като писар на Българската Екзархия, заедно с това помага в списването на вестник „Стара планина“. Участва със съставянето на карта на земите с преобладаващо българско население, която се ползва от граф Н. Игнатиев при очертаването на границите на Санстефанска България – българският национален идеал. Помага като преводач на руските войски по време на Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.). След Освобождението е председател на Окръжния съд в родния си град Пазарджик. Развива и активна политическа дейност. Депутат е в Областното събрание на Източна Румелия, където се отличава като един от най-красноречивите оратори. Иван Вазов казва по негов адрес: „Един от най-добрите оратори в Областното събрание, обайваше винаги с възторжената си и пламенна реч, която се лееше от устата му плавна, убеждена, чарающа. Когато поискаше думата, в камарата се възцаряваше тишина и гласът му ехтеше, пленяваше слушателите и почти винаги ги присъединяваше към неговото мнение.“
Става много близък със съпартийците си Иван Вазов, Михаил Маджаров, Стефан Бобчев (с него още по време на работата си във вестник „Стара планина“). През 1884 г. е назначен за директор на Народното просвещение и редовен член на Българското книжовно дружество (БАН). През цялото това време не престава да твори и да се занимава с книжовна дейност. В смутните времена около Съединението е принуден да емигрира. Участието в партийния живот струва скъпо за идеалист като него. Партийните борби, боричкания и нагласите според „международната обстановка“ Величков приема особено тежко. По този повод се е запазил един добил известност негов коментар, направен с горчивина: „Живее се в поробена страна. Не се живее в опозорена страна, особено кога си се родил в нея и си носил вериги зарад нея. България обаче навсякъде ще нося в сърцето си и ней ще бъдат всички мои мисли и чувства.“ Константин Величков в буквалния смисъл е „носил вериги“ в името на Родината (нещо особено срамно в очите на някои от днешните коментатори на проблема с робството). Затова е логично да се чувства огорчен от противопоставянията на едни българи срещу други.
През 1887-1889 г. учи живопис във Флоренция. По този начин развива голямата си дарба, която е забелязана още от детските му години. От 1890 г. става учител в Българската гимназия в Солун (по френски и български). За него Христо Силянов пише в спомените си: „Без да е македонски революционер, К. Величков допринесе най-много за революционизирането на учащата се македонска младеж в Солун.“ Връща се към политиката след 1894 г. Близо три години е министър на народното просвещение (декември 1894 г. – септември 1897 г.), на която служба е изключително полезен. Големият Кръстьо Сарафов споделя: „Ако не беше Величков, едва ли някога би се говорило за мен. На него аз дължа много. За жалост участта на такива идеалисти у нас е много печална… Колко хубаво би било, ако в България имахме повече Величковци, които с идеализъм, достигащ до себеотрицание, биха служили на своя народ до последния си час.“
Величков се е учил сам. Имал е още в Истанбул добри преподаватели, но в Италия и Франция, освен самообразоването, е развивал и собствените си таланти. И всичко това – с един много силен дух, с един идеализъм, който сега е трудно да бъде разбран. Данте е сложен, защото цялата „Божествена комедия“ е една метафора, текстът е труден и пълен с алегории. Това разкрива качествата на Величков като преводач, но говори за него и като за човек с огромна култура. Нека не забравяме, че той пише поезия, научни трудове, мемоарна проза, но в същото време е и художник. Познавал е и най-светлите умове на науката, големите музиканти, опитал се е да разкрие Европа за българите и България за европейците. И тук не говорим за буквален превод на „Ад“, а за пълнокръвен и добър превод, истински, който е уловил всички тънкости на метафоричното. Всъщност, с това Константин Величков има огромна заслуга – той полага основите на преводачеството в България интелектуалци история
лед кървавото потушаване на въстанието баща му е задържан от турските власти по подозрение за съпричастност и за помагачество на бунтовниците. Величко Попов престоява в арест, където е зверски бит, почти до смърт. Два дни след бащата задържат и сина. Къщата им е претършувана от заптиета, като се предполага, че тя е била склад за оръжие на въстаниците. Всички книжа, намерени вътре, са конфискувани. По този повод в мемоарната си книга „В тъмница“ К. Величков пише: „Турците не можаха да разберат, че сме мислили с голи ръце да правим въстание, и мяркаха им се скривалища от пушки и военни припаси във всяка къща на по-първите граждани.“ („В тъмница“)
Основното му поетично творчество е събрано в двете му стихосбирки със сонети под заглавия „Цариградски сонети“ и „Италиански сонети“. Заглавията на сборниците говорят за жанровите му поетични предпочитания към сонетната форма. В своите сонети Константин Величков разработва познати теми и мотиви – за родината, детството, любовта, хуманизма, природата, вярата, духовността и т.н. Те са пропити с истински и чисти чувства, с дълбоки преживявания и изживявания, което ни кара безрезервно да му вярваме, защото в поезията му няма никакво преиграване и съчинителство. Ще цитирам сонетът „Обичам те, обичам те…“, който е посветен на родината, за да се убедите в твърденията ми:
Обичам те, обичам те, родино мила,
за всички мечти, от които съм се пенил,
за всички радости, кои си ми дарила,
за всички горести, кои съм с тебе делил.
Обичам те, обичам те, родино мила,
за хубостите дивни, кои щедрий бог
обсипал е във теб, за страшните патила,
кои пет века бяха твой удел жесток.
Обичам те, обичам те, родино свята,
за теб, кои съня си вечний в тебе спят,
със силата неудържима, с чистотата
на сълзите, що от очите ми текат,
с горещий порив, който носи ми душата
към гробовете скъпи, кои в теб стърчат!
Рефренът „Обичам те, обичам те родно мила“ (свята) е съкровен, защото думите са откъртени от сърцето и душата на поета. Лирическият Аз говори за радостите, които е получил като дар от родината, за красотата на родната природа, но и за жертвите на българите през петте века робство. Творбата е много въздействаща, защото в сонета много силен е автбоиографизмът. Настроението продължава и в „О, клети пилци…“, където поетът споделя: „Любов към родната страна,/ ти вливаш тая мощ в гърдите/ дори на птичките, малките -/ без страх да срещат и смъртта!“ България е не само родното място на българите и тяхна майка-закрилница, но в родната земя ще бъде и техният гроб. В „Пред моите очи“ Константин Величков припомня подвизите на българите по времето на хан Крум, но и в битките тогава носталгията по родния край не ги е напускала. Затова мотивът за завръщането е силен в сонети като „Сънувам сън блажен…“:
Сънувам сън блажен. Съм в родний край:
с вид радостен се всичко мен усмива,
небето с чудна синева сияй
и светлина в сърцето ми прелива.
Баща и майка нежно ме прегръщат,
грей бедний дом, облях в зари,
и срамежливо, като се заслъщат,
изкос ме гледат братя и сестри.
Настроението продължава и в „Далече планината…“, където отново поетът бленува по завръщането в родния край и дом, защото там ще срещне любимия баща, брат, сестри, роднини. В „Кога от своето уединенье….“ Лирическият Аз спонтанно и с болка възкликва: „О, дайте ми родината ми свята!“
Любовта към родината се формира още в детството и е за цял живот „Дете, дете, на слънцето…“ покорява с чистота и хуманизъм:
Невинността ти врагове не знай:
дано и нивга не ти чуй душата
до теб сърце човешко да ридай.
Но и детството на лирическия герой също е свързано с нелеки преживявания („Днес изново аз виждам…).
Красивата родна природа е неразделна от красотата на целия безкраен космос и част от вселенската красота. Съзерцавайки я лирическият герой изпада „в нирвана някаква блажена“ и се пренася с „цялата вселена“. В „Светлей морето…“ унесът по красивата природа е съчетан с екзистенциалната мисъл за краткостта на земния живот и смъртта, контрастни са картините и чувствата в сонета. Прекрасна е рисуваната картина:
Светлей морето, гладко кат стъкло,
и тихо в чудний блясък на зарите
кат лебед бял с разтворено крило
се лъзга ладията на вълните.
Въобще маринистичните сонети на Константин Величков подчертават умението му да рисува прекрасни картини със слово и въобще художническата му дарба. Това доказват и творби като „Блести небето…“, „Стоя на стръмний бряг…“ и другите. „Пролет“ е тържество на природата, тя събужда и любовните чувства в сърцето и душата на лирическия герой. На фона на възкресеното любовно чувство в поантата на творбата поетът възкликва с болка: „о, пролет, колко скръб ми носиш ти!“ Въобще подобни финали са характерни за поетиката на Константин Величков. Природата може да бъде разрушителна, страшна и безмилостна към човека както се случва във „Вечерна сцена“, в което става дума за убийствената лава на вулкана Везувий, който изпепелява Помпей.
Любовта е сред водещите теми в сонетите на Константин Величков. В „Жалба“ поетът отправя посланието, че който има любов е честит, любовта е най-голямото богатство за човека, защото го прави щастлив В Любов“ лирическият Аз споделя искрените и нежни чувства към любимата, изразява съчувствие към нещастието на мечтаната жена, това е част от любовта. В сонета се прокрадва и ревността, защото желаната жена принадлежи на друг. Любовта е душевен полет, в „Час чародеен…“ поетът спонтанно възкликва: „Летете, дорде трае нощний мрак,/ дорде любовний плам гори в очите…“. Когато любовта е отминала и си е отишла, дори песента на славея не може да потуши скръбта в сърцето и душата на лирическия Аз („О, славей мили, престани…). В сонета „В небето чисто ясно грей…“ лирическият герой на фона на прекрасната картина се обръща към любимата: „За теб трепти ми кат вълна душата/ и в нея вечно твоя лик ще грей.“
Лириката на Константин Величков е забележителна със своя хуманизъм. В „С омая чудна грей нощта…“ поетът се обръща с упрек към Създателя:
О, боже мой, защо си обещал
човека на страдания? Тъгата
защо спътница си нему дал?
Защо с горчилка трови се душата?
В човешкия житейски кораб човекът плува „в море от сълзи, горести, беди“. В едноименното стихотворение поетът скърби за трагичната съдба на Помпей и неговите жители, защото градът е изгорен от лавата на Везувий и се е превърнал в мъртъв град, в който не е останал жив човек .“ Защо човеку трябва да умира?“ е спазматичният хуманистичен въпрос в „Цецилия метала“. В „След победата“ поетът е обрисувал разрушителната стихия при опиянението от победата над врага. Тълпите ликуват, но вождът оъзнава резултата и горчива ридае за стореното. В „Колосея“ поетът сравнява войната с варварството, тя само разрушава и убива, пролива невинна човешка кръв:
… и хуни и херули, и готи и вандали
пред моя дух възнегодуван се вестят –
всред грозний вид на храмове, дворци пламнали,
кои на цял народ над гроба се рушат –
оръдия за мщение разсвирепяли
на божията висша правда на светът.
Категорично отрицание на войната е сонетът „На Капитолий“. Лирическият Аз отрича насилието и диктаторите като Нерон.
Социалната чувствителност е важна част от хуманизма. Във финала на „И расъл бях…“ Константин Величков споделя:
На всички, кои пъшкат под гнетът
на нуждата жестока, на теглата,
о, пролет, мир, надежда дай в душата!
Лирическият Аз се моли за по-добър живот и съдба на всички страдащи, обидени и унизени от съдбата. Същите чувства и послание откриваме и в „Днес светъл е Байрям…“:
Изсред тълпата, няма от тревога,
отстъпи просяк един, гол почти,
но тук дервишът с ръце го обви:
-Не е за теб заповедта ми строга,
виновните мълчат… Блажен си ти,
защото не посмя да лъжеш бога!
Друго важно послание в сонета е верската търпимост, която трябва да съществува между изповядващите различни религии. Същото послание откриваме и във „Внезапно, на мечета до вратата…“:
От мен благословия приеми!
Узна, Аллах, ръбът ти най-последний,
че може и богатия на бедний
за залъка да се полакоми!
Във „В катакомбите“ вярата е съчетана със социалното чувство. За вярата и религията става дума в „На Рождество“. Тържественият тон е съответен на преживяването:
Камбаните звънят и възвещават
великото Христово рождество;
тълпи народ из улиците шават
и честитят си светло тържество.
Сияе ширният лазур небесен,
усмивка в всички погледи блести,
в въздуха ясний някаква си песен
чудесна, мила лей се и трепти.
Лирическият герой не може да изживее пълноценно радостта, защото в този момент у него надделява скръбта. Силен е драматизмът в сонета, който е резултат на противоположните чувства, които бушуват в сърцето и душата му.. Вярата е крепителка на духа („Топорът дебне…“). Свобода и духовност изпълват „Летете, птици…“.
Лириката на Константин Величков е силно екзистенциална. Във „В църква“ поетът настоява, че без вяра животът се обезсмисля, защото злото побеждава доброто. В „Данте“ става дума за смъртта. Вярно психологически са предадени преживяванията на Данте в последните мигове педи смъртта, преди да издъхне съзнанието, тогава през паметта протичат най-важните събития от живота на лирическия герой. Сходни са настроенията и преживяванията на лирическия Аз и в „Тъга“. За края на земния живот размишлява поетът и в „Кога внезапно…“.Сходно е посланието и от „Пред сякой зеющ гроб…“. Печален е краят на човека в земния му живот:
… когато всички ще изтлеят там
безследно, кат забравени кандила,
във запустял и изоставен храм?
Въобще в лириката на Константи Величков преобладават тъгата, мъката, болката, самотата, злочестината, мрачните чувства, често отчаянието, защото лирическият му герой не съзира изход.
Човекът е смъртен, безсмъртно е само изкуството и чрез духовните следи, които оставя след себе си, човек може да постигне безсмъртие, защото дълго още или завинаги ще го помнят. Затова Константин Величков в едноименното стихотворение се прекланя пред великия поет Петрарка и неговата любов към Лаура. В „Карл V и Тициано“ поетът е категоричен: Изкуството е по-важно от всякакви победи на бойното пое, защото само то осигурява безсмъртие на Твореца.
Заглавията на сонетите на Константин Величков са обобщаващи, защото фиксират темата и мотивът на съответната творба.
В няколко сонета Константин Величков пророкува своята съдба:
Кой знае къде ще си свърша дните:
ще умра може би в чужбина аз,
но вярата, що сгрява ми гърдите,
не ще угасне до последний час:
на смъртний одър ще я викам с глас
и тя ще ми склопи очите…
(„О, нека ме преследова…“)
В „Минаха вече дните топли“ четем:
Кат тях за милата, далечната родина
случайните другари готвят се на път;
изгнаникът остава само на чужбина
и сълзи горки от очите му текат.
За да завърши в сонета „Мечтаех аз…“:
Сърцето ми затупа с радост свята:
вести се родний бряг край сенчест лес
и полетях да стъпя на земята;
но прозвуча към мен жестока вест:
назад! И там изохка ми душата:
о, горко на изгнаника злочест!
В поезията на Константин Величков няма да срещнем сложни и дълбоки образи и метафори, което не значи, че лириката му е директна или по-слаба в художествено отношение. Той не разчита на интелигентна словесна игра или на богата цветова палитра и колорит на словото, защото в това отношение в словото си е график. Стихове му въздействат със своята искреност и чистота на чувствата и авентичност.
Константин Величков два пъти е емигрант. От 1886 до 1894 година е изгнаник във Флоренция, Солун и Цариград. Във Флоренция учи живопис и пише вълнуващите „Писма от Рим“, които са с важно културно-познавателно значение.
Величков заболява сериозно и през зимата на 1906 година заминава за лечение в Мантон, Франция. В средата на април се връща в София. Обиден и разочарован е от политическата обстановка и от отношението на обществото към него. Емигрира във Франция, установява се в Гренобъл, където на 3 ноември 1907 година умира.
Константин Величков е почти връстник на Вазов. През 1872 година двамата се срещат в Цариград и до смъртта на Величков ги свързва непомрачена от обстоятелствата дълбока дружба. Като поет и писател Константин Величков няма класическото значение на Вазов, но е най-значимия писател от Вазовия кръг. Но той има категорично литературноисторическо значение за родната литература. Като поет Величков допуска формални несъвършенства в сонетите си, стихът му е малко тромав, но заслугата му за развитието на българската литература е несъмнена. А в интелектуално и общокултурно отношение той е най-изявената личност за периода с безспорен принос за развитието на българската култура. Несъмнено Константин Величков е сред най-забележителните строители на съвременна България.
