ЕДИННА СЛОВЕСНОСТ И СЪВЕСТ ЕДИННА
Никола ИВАНОВ
Преводът на поезия е равностойна художествена дейност на сътворяването на поезия. Той е и най-труден, изисква оригинална дарба и усет. Преводът е сътворчество. За това говорят всички, занимаващи се с преводи. Ще цитирам споделеното за преводаческото изкуство от известни и утвърдени водещи български преводачи. Иван Теофилов: „Не всеки, дори и да е добър поет, може да бъде преводач. Нужен е друг тип дар, ще го нарека – на превъплъщението.“ Любомир Николов: „Преводът дава с една ръка, а взема и с двете. В крайна сметка както оригиналът, сътворен на един език, така и преводът, пресъздаден на друг, са едно и също – безкрайна и изнурителна игра с езика. Не познавам по-голяма наслада. Но и по-голяма мъка не познавам.“ Аксиния Михайлова: „ Когато превеждам поезия ми трябва десеторно повече концентрираност, време, творческа енергия, отколкото когато пиша. Да вляза в чуждия текст, да го усетя, да намеря точните думи, за да предам силата на чуждата поезия на български език и колебанията дали наистина съм успяла, дали не съм „предала“ автора и текста. Това е сериозен проблем. И колебанията, които ме следват непрекъснато и ме карат да променям отново и отново една дума.“ Никола Радев: „Да преведеш един голям поет и да го поднесеш на своите сънародници, е дело благородно и достойно. За това се иска не само познаване на съответния език, не само преводаческа дарба, много труд и търпение, но и съпреживяване на болка и възторзи, на пориви и погроми, земетръсно откърмени от слънчевия сплит на душата. Иска се щедър характер.“ Георги Борисов: Към преводната поезия се отнасям с благоговението, което изпитвам към словото. За мен тя е част от оригиналното лично творчество и националното ни богатство. Дори съм на мнение, че докато тълкува и съпреживява посланието, преводачът нерядко може да го направи по-поетично, пълно и смислено от оригинала. За книгата ми „Какво ми каза свободата“, издадена в Москва на български и руски език, преводите си на руски поети подбирах не толкова според качеството им, а според поетите и стихотворенията, които трябваше да съжителстват с моите. Превеждал съм Велимир Хлебников, Блок, Бродски, Юрий Кузнецов, Юз Фу, което ще рече – Юз Алешковски…
Стоян Бакърджиев, един от най-големите и доказани български преводачи в историята на превода: „Майсторският превод на майсторска поетическа творба е изкуство, докато посредственият поетически „уникат“ не е. Преводът на поезия е изкуство, когато звучи неповторимо, поради което оригиналът трябва да притежава изключителни достойнства (например „Камбаните“ на Едгар По в превод на Георги Михайлов или Едисон от Витезслав Незвал в превод на Григор Ленков). Мисълта, „че поезията е тъкмо това, което е непреводимо на чужд език“ е ефектна, но претенциозна и по същество невярна. Една поетическа творба се състои, най-общо казано, от съдържание, форма, стил и… поетическа температура. Всичко това трябва да бъде пресъздадено от преводача, за да се превърне неговият превод в постижение, в изкуство.
Необходими са непрекъснати доказателства, че нашият език е чудесен и на него великите чужди поетични творби могат да звучат със силата на оригинала; че той не е по-лош от нито един измежду езиците на великите народи и великите култури.
Познаването на чуждия език е едно от условията за получаването на добър превод. Останалите условия са много! Все пак е по-добре и това условие да бъде налице.
Моят преводачески идеал е преведената творба да звучи като оригинал и да бъде конкурентноспособна спрямо българската поезия. Читателят на превода трябва да изпита същото удоволствие, каквото изпитва читателят на оригинала. Трябва да се превърне в пълноценна поезия на български, без да бъде свободна вариация на чужда тема.
Освен „художествен“ и „точен“, преводът трябва да бъде направен на чист и жив език, лишен от паразитизми и сух академизъм.“ Самият Стоян Бакърджиев на въпроса колко езика знае и владее, отговаряше, че все още учи български език, с което подчертаваше, че за преводача много по-важно е да знае на високо ниво езика, на когото превежда.
Припомням споделеното от изтъкнатите преводачи, за да подчертая, че преводът на Мариана Ганчева на знаменитата поезия на Белла Ахмадулина притежава всички тези характеристики.
Ще цитирам и Георги Рупчев: „Премахването на руския език от училище е много сериозен гаф. Това не е езикът на Ленин, Сталин и световния пролетариат, а на световна литература и култура.“
След Анна Ахматова и Марина Цветаева Белла Ахмадулина е третата велика поетеса в историята на руската литература. Ахмадулина е смятана и определяна като най-ярката, именита, убедителна и достойна наследница и продължителка на Ахматовото начало в поезията. Самата Белла Ахмадулина се смята за тяхна наследница и продължителка в поетичен смисъл, без да го заявява пряко. В нейните вени се смесват италианската кръв по майчина линия с татарската кръв на бащата. Ахмадулина усеща с цялото си сърце и душа това родство с Ахматова и Цветаева и категорично заявява: „Аз съм рускиня по чувство и устройство.“ От нейната поезия ще се убедим в това, защото присъствието на двете й гениални предходнички в нейната лирика е повече от осезаемо. Също като тях Ахмадулина е символ на руската поезия през ХХ век.
Пръв неин учител в поезията и литературата е Евгений Винокуров, който я поощрява и с негово съдействие се появяват първите й публикации във вестник „Комсомоская правда“. Той я защитава всеотдайно от нападките на недоброжелателите, които я обвиняват, че нейната поезия е изостанала и не е съответна на духа на новата съветска епоха, защото в лириката й няма кух оптимизъм и патос.
Приета е в Литературния институт „Максим Горки“ и там среща първия си обожател и съпруг Евгений Евтушенко. Бракът им обаче продължава само три години, придружен с драматично до трагизъм лично събитие. Белла е разтърсена от случилото се и търси в алкохола утеха и спасение, за да продължи да пише.
Ахмадулина е наричана „глас на епохата” не само заради творчеството си, но и за житейското поведение и биография. Отказва да се включи в обругаването на Пастернак, когато му е присъдена Нобелова награда за литература за романа „Доктор Живаго”, поради което я изключват от Литературния институт „Максим Горки”. По съветско време бе защитница на дисидентите – пише писма в подкрепа на Андрей Сахаров, Александър Солженицин, Владимир Войнович, Лев Копелев и другите. Защитава ги с публикации в „Ню-Йорк Таймс” и в ефира на „Радио Свобода” и „Гласът на Америка”. В „Ню-Йорк Таймс“ тя се застъпва за академик Андрей Сахаров с думите: „Страхувам се за този човек. И, разбира се, за човечеството.“ В годините на Перестройката тя написа в „Литературная газета“: „Писатеят не вика, той пише.“ Белла Ахадулина участва в създаването на алманаха „Метропол“, който се появява през 1979 година като „самиздат“ в 12 екземпляра. В алманаха участват писатели, недопускани до официалния печат. Дисидентският „Метропол“ мълниеносно се разпространява сред съветската интелигенция, веднага е препечатан и на Запад.
През 1962 година излиза първата й стихосбирка „Струна“. Втората й стихосбирка не е публикувана в Съветския съюз, а в някогашната Германска федерална република, във Франкфурт. Белла Ахмадулина е от поколението на „шестдесятниите“ и е считана за един от най-ярките представители на това поколение в руската литература. Популярността й става забележителна. Заедно с Андрей Вознесенски, Евгений Евтушенко, Йосиф Бродски, Роберт Рождественски, Владимир Висоцки и Булат Окуджава пълнят цели стадиони при своите публични четения. Но това не я спасява от личните драми. Омъжва се за Юрий Нагибин и за да спаси брака си осиновява дете Анна, но се развежда и с него. Съжителсвото й с режисьора и сценарист Едуард Кулиев, макар и кратко, е спасително за нея, ражда им се дъщерята Елизавета. Докато през 1974 година се омъжва за театралния художник, сценограф и скулптор Борис Месерер. В него Белла Ахмадулина най-сетне намира истинската си любов и опора и бракът им продължава повече от 30 години. Той я приема всеотдайно и безрезервно дори с алкохолната й зависимост, защото разбира, че без алкохол тя просто не може да пише, а писането е нейният живот. Обстановката в Съветския съюз е просто нетърпима, непоносима и несъвместима за Белла Ахмадулина. Като всеки велик талант и при Белла Ахмадулина трагедията е във вътрешната й борба, а не в личните житейски скандали и неуспехи. Тя пише стиховете си на салфетки или върху листа от тетрадки, които съпругът Месерер грижливо събира и по-късно издава в 4 тома.
Белла Ахмадулина е най-значимият рускоезичен поет от втората половина на ХХ век. Тя е просто „инструмент за поезия”. Нобелистът Йосиф Бродски определя Ахмадулина като „несъмнена наследница на лермонтовско-пастернаковата линия в руската поезия”. Стотици са нейните стихотворения, поеми, преводи. И нито едно незначително! Просто невероятно, но факт! Тя притежава неуморно и нестихващо въображение, чрез което постоянно пресъздава и пресътворява света. В състояние е от всичко да сътвори и извлече висока поезия. Изумителното й въображение по парадоксален начин прави от наглед баналното и незначителното важно и значително. Тази поетеса е винаги в трептящите зони на изкуството, словото в стиховете й вибрира неуловимо и трагично красиво. В поезията на Белла Ахмадулина предметите са одушевени, пулсират, мислят, чувстват, изживяват. Тя одухотворява материята, вещите, в лириката й всичко носи дух и е живо, подвижно, трудно уловимо, почти неуловимо. Интересува се от небитието на предметите, от високия свят на нетленното, което всъщност е истинската Поезия. Думите мърдат, шават, играят, движат се, в нейните стихове няма статика, всичко е динамично. Словото й се изплъзва, защото е полифонично. Класическият й стих е безупречен, виртуозен, филигранен, ювелирен, изящен, почти перфектен, граничи със съвършенството.. Четейки стиховете й, не ни напуска усещането, че когато пише, изпада в образен и метафоричен унес и транс. При такива поети сякаш Бог диктува, а те само записват.
Популярността на Белла Ахмадулина излиза далеч извън границите на Съветския съюз. Многократно посещава Англия, Щатите, Франция, Италия, Финландия и други страни. Два пъти гостува и България.
Белла Ахмадулина превежда от грузински, арменски, абхазки, балхарски, английски, френски, италиански и други езици.
По повод кончината на великата поетеса на 29 ноември 2010 година за нея и поезията й споделят редица от най-известните руски и съветски поети и техни близки. Съпругата на Андрей Вознесенски Зоя Богуславская: „Обляна съм в сълзи. Твърде кратко е времето, отминало след смъртта на Андрей Андреевич (Вознесенски). Те си посвещаваха един на друг много стихове… В определен период бяха близки приятели. Тя беше човек, който не се вписваше нито в съветското общество, нито в каквото и да е друго. Божествен талант, въплъщение на изяществото. Сила и беззащитност в една личност. Тя не отстъпи от нито един свой пори, от нито един свой каприз. Мъчително беше да се наблюдава как губи своето зрение, колко трудно преодолява стъпалата, за да се качи на естрадата, опирайки се на ръката на Борис (съпругът й Месерер). Ако не беше той, тя щеше да ни напусне много по-рано.“
Евгений Евтушенко: „Ще ви разкажа за нея не само като поет, антологист, но и като човек, за когото тя беше първата любов, което е много важно. Това не е толкова просто – да си мъж на поет, който понякога пише по-добри стихове от теб. Никой не успя да ни скара. Поезията развод няма. Тя си остава една от най-забележителните жени, които съм среща, един от най-забележителните поети, съществували в цялата история на руската поезия. Вече не зная как Бог е разположи местата, но тя ще бъде някъде редом с Цветаева и Ахматова, това е безусловно. Тя беше изтънчен майстор, пишеше такива нежни стихове, че те се топяха като скреж върху човешката длан. Тя притежаваше лирическа дарба, без онази публицистичност, която се появяваше и у Вознесенски, и у мен. Тя не би могла да напише такава поема като „Бабий Яр“. Но нейният пример показва, че е невъзможно до бъдеш руски поет и да не изразяваш гражданската си позиция. Нейното стихотворение „Елабуга“ е много силно в граждански смисъл. Нейната нежна ръчичка е подписа десетки, а може би и стотици писма в защита на дисиденти, правозащитници, на онези, които са били преследвани от властта. Спомнете си: “Меж тем, как человек великий, как мальчик, попадал в беду…“ Когато изобщо не ми беше весело – вече бяхме разделени, тя написа забележителното си стихотворение „Сън“ – когато вижда в съня си, че мен вече ме няма. С това стихотворение тя ми подаде ръка и ме спаси. Тя беше единственият писател, когото допуснаха до Сахаров. В нея имаше сливане на благородство и съвест, в това число и по отношение на собственото си творчество.“
Юз Алешковский: „Познавах Бела Ахатовна, Бела Белочка повече от половин век. Познавах нейната необичайна певческа дарба, наистина поетична, наистина божествена: да придаде на думите такова звучене, което не прилича на нищо подобно. Тя пееше като птица, когато имаше възможност, мислейки си само за насъщния, но никога не лакействаше като някои свои връстници нито на царете, нито на императорския двор. Тя беше истинска лъвица, но не в светския, а най-изящния смисъл на тази дума, умееше да покорява мъжете и да им се наслаждава И най-накрая бе намерила своя ангел-хранител – Борис. Съчувствам му от цялата си душа. Убеден съм, че скърбейки, той трябва да се радва. Нейната словесност, нейните книги ще живеят, докато са живи и руската, и световната култура. Царство й небесно!“
Андрей Битов: „Изминаха два часа, откакто научих за нейната смърт, но аз продължавам да ридая и да пия. Затова не очаквайте нищо смислено от мен. Само ще кажа, че моят живот вече е разделен на „преди Белла“, „при Белла“ и „след Белла“. Тя наруши клетвата, с която двамата се заклехме един пред друг – никой да не умира по-рано от другия. Не зная кой кого предаде! Това е всичко! Няма да кажа нищо повече!“
Белла Ахмадулина си отива полусляпа, а с нея си отива и една цяла епоха. За огромната й популярност, явна и „подземна“, и любовта към великата й поезия говори най-убедително фактът, че в деня на нейното погребение в московското метро хората от сутринта до вечерта слушат нейни стихове, незабравимия й глас. По този начин Русия отдава дълбоката си почит към великата Белла Ахмадулина.
Старинният руски град Таруса е любим на Белла Ахмадулина, тя често го посещава, защото той я вдъхновява и стимулира да пише. В Таруса нейният гроб с паметника се намира близо до този на любимата й гениална Марина Цветаева. Автор на паметника на Белла Ахмадулина е нейният любим Борис Месерер.
В настоящето издание преводачката Мариана Ганчева ни поднася своя подбор и превод на стихотворения на знаменитата поетеса. Подбор и превод колкото труден, толкова и естетически защитим. Без притеснение можем да споделим, че това са най-успешните, адекватни и прецизни преводи на поезията на Белла Ахмадулина на български език. За да се убедят в това предлагаме на читателите преводът на стихотворението „Август“ и те могат да сравняват оригинала с пресъздаването му на български език:
А В Г У С Т
Так щедро август звезды расточал.
Он так бездумно приступал к владенью,
и обращались лица ростовчан
и всех южан – навстречу их паденью.
Я добрую благодарю судьбу.
Так падали мне на плечи созвездья,
как падают в заброшенном саду
сирени неопрятные соцветья.
Подолгу наблюдали мы закат,
соседей наших клавиши сердили,
к старинному роялю музикант
склонял свои печальные седины.
Мы были звуки музыки одной.
О, можно было инструмент расстроить,
но твоего созвучия со мной
нельзя было нарушить и расторгнуть.
В ту осень так горели маяки,
так недалеко звезды пролегали,
бульварами шагали моряки,
и девушки в косынках пробегали.
Все то же там паденье звезд и зной,
все так же побережье неизменно.
Лишь выпали из музыки одной
две ноты, взятые одновременно.
АВГУСТ
Как щедро август разпиля звезди
и в своите владения навлезе.
Щом си южняк и ростовчанин, ти
обичаш по звезди да се заглеждаш.
Съдбата ме опази от беда.
Съзвездия над мен валяха, както
в запусната градина без вода
на люляк съцветията капят.
До късна нощ старинният роял
съседите докарваше до лудост.
А музикантът с кичура си бял
внезапна скръб в клавишите събуди.
Звучахме с теб в красивия рефрен.
О, инструмента можеш да разстроиш,
ала съзвучието, живо в мен,
не се руши, не можеш да разтрогнеш.
Просветваше в нощта далечен фар.
Звездите бяха нереално ярки.
Днес виждам пак: моряци, булевард,
момичета, притичващи напряко.
Пак същите звезди и фар пред нас,
и същата мелодия позната.
Ала звучат в ужасен дисонанс
две ноти, едновременно изпяти.
Дългогодишният труд на Мариана Ганчева е дал пребогати плодове.
Никола ИВАНОВ
ЕДИННА СЛОВЕСНОСТ И СЪВЕСТ ЕДИННА
Преводът на поезия е равностойна художествена дейност на сътворяването на поезия. Той е и най-труден, изисква оригинална дарба и усет. Преводът е сътворчество. За това говорят всички, занимаващи се с преводи. Ще цитирам споделеното за преводаческото изкуство от известни и утвърдени водещи български преводачи. Иван Теофилов: „Не всеки, дори и да е добър поет, може да бъде преводач. Нужен е друг тип дар, ще го нарека – на превъплъщението.“ Любомир Николов: „Преводът дава с една ръка, а взема и с двете. В крайна сметка както оригиналът, сътворен на един език, така и преводът, пресъздаден на друг, са едно и също – безкрайна и изнурителна игра с езика. Не познавам по-голяма наслада. Но и по-голяма мъка не познавам.“ Аксиния Михайлова: „ Когато превеждам поезия ми трябва десеторно повече концентрираност, време, творческа енергия, отколкото когато пиша. Да вляза в чуждия текст, да го усетя, да намеря точните думи, за да предам силата на чуждата поезия на български език и колебанията дали наистина съм успяла, дали не съм „предала“ автора и текста. Това е сериозен проблем. И колебанията, които ме следват непрекъснато и ме карат да променям отново и отново една дума.“ Никола Радев: „Да преведеш един голям поет и да го поднесеш на своите сънародници, е дело благородно и достойно. За това се иска не само познаване на съответния език, не само преводаческа дарба, много труд и търпение, но и съпреживяване на болка и възторзи, на пориви и погроми, земетръсно откърмени от слънчевия сплит на душата. Иска се щедър характер.“
Георги Борисов: Към преводната поезия се отнасям с благоговението, което изпитвам към словото. За мен тя е част от оригиналното лично творчество и националното ни богатство. Дори съм на мнение, че докато тълкува и съпреживява посланието, преводачът нерядко може да го направи по-поетично, пълно и смислено от оригинала. За книгата ми „Какво ми каза свободата“, издадена в Москва на български и руски език, преводите си на руски поети подбирах не толкова според качеството им, а според поетите и стихотворенията, които трябваше да съжителстват с моите. Превеждал съм Велимир Хлебников, Блок, Бродски, Юрий Кузнецов, Юз Фу, което ще рече – Юз Алешковски…
Стоян Бакърджиев, един от най-големите и доказани български преводачи в историята на превода: „Майсторският превод на майсторска поетическа творба е изкуство, докато посредственият поетически „уникат“ не е. Преводът на поезия е изкуство, когато звучи неповторимо, поради което оригиналът трябва да притежава изключителни достойнства (например „Камбаните“ на Едгар По в превод на Георги Михайлов или Едисон от Витезслав Незвал в превод на Григор Ленков). Мисълта, „че поезията е тъкмо това, което е непреводимо на чужд език“ е ефектна, но претенциозна и по същество невярна. Една поетическа творба се състои, най-общо казано, от съдържание, форма, стил и… поетическа температура. Всичко това трябва да бъде пресъздадено от преводача, за да се превърне неговият превод в постижение, в изкуство.
Необходими са непрекъснати доказателства, че нашият език е чудесен и на него великите чужди поетични творби могат да звучат със силата на оригинала; че той не е по-лош от нито един измежду езиците на великите народи и великите култури.
Познаването на чуждия език е едно от условията за получаването на добър превод. Останалите условия са много! Все пак е по-добре и това условие да бъде налице.
Моят преводачески идеал е преведената творба да звучи като оригинал и да бъде конкурентноспособна спрямо българската поезия. Читателят на превода трябва да изпита същото удоволствие, каквото изпитва читателят на оригинала. Трябва да се превърне в пълноценна поезия на български, без да бъде свободна вариация на чужда тема.
Освен „художествен“ и „точен“, преводът трябва да бъде направен на чист и жив език, лишен от паразитизми и сух академизъм.“ Самият Стоян Бакърджиев на въпроса колко езика знае и владее, отговаряше, че все още учи български език, с което подчертаваше, че за преводача много по-важно е да знае на високо ниво езика, на когото превежда.
Припомням споделеното от изтъкнатите преводачи, за да подчертая, че преводът на Мариана Ганчева на знаменитата поезия на Белла Ахмадулина притежава всички тези характеристики.
Ще цитирам и Георги Рупчев: „Премахването на руския език от училище е много сериозен гаф. Това не е езикът на Ленин, Сталин и световния пролетариат, а на световна литература и култура.“
След Анна Ахматова и Марина Цветаева Белла Ахмадулина е третата велика поетеса в историята на руската литература. Ахмадулина е смятана и определяна като най-ярката, именита, убедителна и достойна наследница и продължителка на Ахматовото начало в поезията. Самата Белла Ахмадулина се смята за тяхна наследница и продължителка в поетичен смисъл, без да го заявява пряко. В нейните вени се смесват италианската кръв по майчина линия с татарската кръв на бащата. Ахмадулина усеща с цялото си сърце и душа това родство с Ахматова и Цветаева и категорично заявява: „Аз съм рускиня по чувство и устройство.“ От нейната поезия ще се убедим в това, защото присъствието на двете й гениални предходнички в нейната лирика е повече от осезаемо. Също като тях Ахмадулина е символ на руската поезия през ХХ век.
Пръв неин учител в поезията и литературата е Евгений Винокуров, който я поощрява и с негово съдействие се появяват първите й публикации във вестник „Комсомоская правда“. Той я защитава всеотдайно от нападките на недоброжелателите, които я обвиняват, че нейната поезия е изостанала и не е съответна на духа на новата съветска епоха, защото в лириката й няма кух оптимизъм и патос.
Приета е в Литературния институт „Максим Горки“ и там среща първия си обожател и съпруг Евгений Евтушенко. Бракът им обаче продължава само три години, придружен с драматично до трагизъм лично събитие. Белла е разтърсена от случилото се и търси в алкохола утеха и спасение, за да продължи да пише.
Ахмадулина е наричана „глас на епохата” не само заради творчеството си, но и за житейското поведение и биография. Отказва да се включи в обругаването на Пастернак, когато му е присъдена Нобелова награда за литература за романа „Доктор Живаго”, поради което я изключват от Литературния институт „Максим Горки”. По съветско време бе защитница на дисидентите – пише писма в подкрепа на Андрей Сахаров, Александър Солженицин, Владимир Войнович, Лев Копелев и другите. Защитава ги с публикации в „Ню-Йорк Таймс” и в ефира на „Радио Свобода” и „Гласът на Америка”. В „Ню-Йорк Таймс“ тя се застъпва за академик Андрей Сахаров с думите: „Страхувам се за този човек. И, разбира се, за човечеството.“ В годините на Перестройката тя написа в „Литературная газета“: „Писатеят не вика, той пише.“ Белла Ахадулина участва в създаването на алманаха „Метропол“, който се появява през 1979 година като „самиздат“ в 12 екземпляра. В алманаха участват писатели, недопускани до официалния печат. Дисидентският „Метропол“ мълниеносно се разпространява сред съветската интелигенция, веднага е препечатан и на Запад.
През 1962 година излиза първата й стихосбирка „Струна“. Втората й стихосбирка не е публикувана в Съветския съюз, а в някогашната Германска федерална република, във Франкфурт. Белла Ахмадулина е от поколението на „шестдесятниите“ и е считана за един от най-ярките представители на това поколение в руската литература. Популярността й става забележителна. Заедно с Андрей Вознесенски, Евгений Евтушенко, Йосиф Бродски, Роберт Рождественски, Владимир Висоцки и Булат Окуджава пълнят цели стадиони при своите публични четения. Но това не я спасява от личните драми. Омъжва се за Юрий Нагибин и за да спаси брака си осиновява дете Анна, но се развежда и с него. Съжителсвото й с режисьора и сценарист Едуард Кулиев, макар и кратко, е спасително за нея, ражда им се дъщерята Елизавета. Докато през 1974 година се омъжва за театралния художник, сценограф и скулптор Борис Месерер. В него Белла Ахмадулина най-сетне намира истинската си любов и опора и бракът им продължава повече от 30 години. Той я приема всеотдайно и безрезервно дори с алкохолната й зависимост, защото разбира, че без алкохол тя просто не може да пише, а писането е нейният живот. Обстановката в Съветския съюз е просто нетърпима, непоносима и несъвместима за Белла Ахмадулина. Като всеки велик талант и при Белла Ахмадулина трагедията е във вътрешната й борба, а не в личните житейски скандали и неуспехи. Тя пише стиховете си на салфетки или върху листа от тетрадки, които съпругът Месерер грижливо събира и по-късно издава в 4 тома.
Белла Ахмадулина е най-значимият рускоезичен поет от втората половина на ХХ век. Тя е просто „инструмент за поезия”. Нобелистът Йосиф Бродски определя Ахмадулина като „несъмнена наследница на лермонтовско-пастернаковата линия в руската поезия”. Стотици са нейните стихотворения, поеми, преводи. И нито едно незначително! Просто невероятно, но факт! Тя притежава неуморно и нестихващо въображение, чрез което постоянно пресъздава и пресътворява света. В състояние е от всичко да сътвори и извлече висока поезия. Изумителното й въображение по парадоксален начин прави от наглед баналното и незначителното важно и значително. Тази поетеса е винаги в трептящите зони на изкуството, словото в стиховете й вибрира неуловимо и трагично красиво. В поезията на Белла Ахмадулина предметите са одушевени, пулсират, мислят, чувстват, изживяват. Тя одухотворява материята, вещите, в лириката й всичко носи дух и е живо, подвижно, трудно уловимо, почти неуловимо. Интересува се от небитието на предметите, от високия свят на нетленното, което всъщност е истинската Поезия. Думите мърдат, шават, играят, движат се, в нейните стихове няма статика, всичко е динамично. Словото й се изплъзва, защото е полифонично. Четейки стиховете й, не ни напуска усещането, че когато пише, изпада в образен и метафоричен унес и транс. При такива поети сякаш Бог диктува, а те само записват.
Популярността на Белла Ахмадулина излиза далеч извън границите на Съветския съюз. Многократно посещава Англия, Щатите, Франция, Италия, Финландия и други страни. Два пъти гостува и България.
Белла Ахмадулина превежда от грузински, арменски, абхазки, балхарски, английски, френски, италиански и други езици.
По повод кончината на великата поетеса на 29 ноември 2010 година за нея и поезията й споделят редица от най-известните руски и съветски поети и техни близки. Съпругата на Андрей Вознесенски Зоя Богуславская: „Обляна съм в сълзи. Твърде кратко е времето, отминало след смъртта на Андрей Андреевич (Вознесенски). Те си посвещаваха един на друг много стихове… В определен период бяха близки приятели. Тя беше човек, който не се вписваше нито в съветското общество, нито в каквото и да е друго. Божествен талант, въплъщение на изяществото. Сила и беззащитност в една личност. Тя не отстъпи от нито един свой пори, от нито един свой каприз. Мъчително беше да се наблюдава как губи своето зрение, колко трудно преодолява стъпалата, за да се качи на естрадата, опирайки се на ръката на Борис (съпругът й Месерер). Ако не беше той, тя щеше да ни напусне много по-рано.“
Евгений Евтушенко: „Ще ви разкажа за нея не само като поет, антологист, но и като човек, за когото тя беше първата любов, което е много важно. Това не е толкова просто – да си мъж на поет, който понякога пише по-добри стихове от теб. Никой не успя да ни скара. Поезията развод няма. Тя си остава една от най-забележителните жени, които съм среща, един от най-забележителните поети, съществували в цялата история на руската поезия. Вече не зная как Бог е разположи местата, но тя ще бъде някъде редом с Цветаева и Ахматова, това е безусловно. Тя беше изтънчен майстор, пишеше такива нежни стихове, че те се топяха като скреж върху човешката длан. Тя притежаваше лирическа дарба, без онази публицистичност, която се появяваше и у Вознесенски, и у мен. Тя не би могла да напише такава поема като „Бабий Яр“. Но нейният пример показва, че е невъзможно до бъдеш руски поет и да не изразяваш гражданската си позиция. Нейното стихотворение „Елабуга“ е много силно в граждански смисъл. Нейната нежна ръчичка е подписа десетки, а може би и стотици писма в защита на дисиденти, правозащитници, на онези, които са били преследвани от властта. Спомнете си: “Меж тем, как человек великий, как мальчик, попадал в беду…“ Когато изобщо не ми беше весело – вече бяхме разделени, тя написа забележителното си стихотворение „Сън“ – когато вижда в съня си, че мен вече ме няма. С това стихотворение тя ми подаде ръка и ме спаси. Тя беше единственият писател, когото допуснаха до Сахаров. В нея имаше сливане на благородство и съвест, в това число и по отношение на собственото си творчество.“
Юз Алешковский: „Познавах Бела Ахатовна, Бела Белочка повече от половин век. Познавах нейната необичайна певческа дарба, наистина поетична, наистина божествена: да придаде на думите такова звучене, което не прилича на нищо подобно. Тя пееше като птица, когато имаше възможност, мислейки си само за насъщния, но никога не лакействаше като някои свои връстници нито на царете, нито на императорския двор. Тя беше истинска лъвица, но не в светския, а най-изящния смисъл на тази дума, умееше да покорява мъжете и да им се наслаждава И най-накрая бе намерила своя ангел-хранител – Борис. Съчувствам му от цялата си душа. Убеден съм, че скърбейки, той трябва да се радва. Нейната словесност, нейните книги ще живеят, докато са живи и руската, и световната култура. Царство й небесно!“
Андрей Битов: „Изминаха два часа, откакто научих за нейната смърт, но аз продължавам да ридая и да пия. Затова не очаквайте нищо смислено от мен. Само ще кажа, че моят живот вече е разделен на „преди Белла“, „при Белла“ и „след Белла“. Тя наруши клетвата, с която двамата се заклехме един пред друг – никой да не умира по-рано от другия. Не зная кой кого предаде! Това е всичко! Няма да кажа нищо повече!“
Белла Ахмадулина си отива полусляпа, а с нея си отива и една цяла епоха. За огромната й популярност, явна и „подземна“, и любовта към великата й поезия говори най-убедително фактът, че в деня на нейното погребение в московското метро хората от сутринта до вечерта слушат нейни стихове, незабравимия й глас. По този начин Русия отдава дълбоката си почит и преклонение към великата Белла Ахмадулина.
Старинният руски град Таруса е любим на Белла Ахмадулина, тя често го посещава, защото той я вдъхновява и стимулира да пише. В Таруса нейният гроб с паметника се намира близо до този на любимата й гениална Марина Цветаева. Автор на паметника на Белла Ахмадулина е нейният любим Борис Месерер.
В настоящето издание преводачката Мариана Ганчева ни поднася своя подбор и превод на стихотворения на знаменитата поетеса. Подбор и превод колкото труден, толкова и естетически защитим. Без притеснение можем да споделим, че това са най-успешните, адекватни и прецизни преводи на поезията на Белла Ахмадулина на български език. За да се убедят в това предлагаме на читателите превода на стихотворението „Август“ и те могат да сравняват оригинала с пресъздаването му на български език:
А В Г У С Т
Так щедро август звезды расточал.
Он так бездумно приступал к владенью,
и обращались лица ростовчан
и всех южан – навстречу их паденью.
Я добрую благодарю судьбу.
Так падали мне на плечи созвездья,
как падают в заброшенном саду
сирени неопрятные соцветья.
Подолгу наблюдали мы закат,
соседей наших клавиши сердили,
к старинному роялю музикант
склонял свои печальные седины.
Мы были звуки музыки одной.
О, можно было инструмент расстроить,
но твоего созвучия со мной
нельзя было нарушить и расторгнуть.
В ту осень так горели маяки,
так недалеко звезды пролегали,
бульварами шагали моряки,
и девушки в косынках пробегали.
Все то же там паденье звезд и зной,
все так же побережье неизменно.
Лишь выпали из музыки одной
две ноты, взятые одновременно.
АВГУСТ
Как щедро август разпиля звезди
и в своите владения навлезе.
Щом си южняк и ростовчанин, ти
обичаш по звезди да се заглеждаш.
Съдбата ме опази от беда.
Съзвездия над мен валяха, както
в запусната градина без вода
на люляк съцветията капят.
До късна нощ старинният роял
съседите докарваше до лудост.
А музикантът с кичура си бял
внезапна скръб в клавишите събуди.
Звучахме с теб в красивия рефрен.
О, инструмента можеш да разстроиш,
ала съзвучието, живо в мен,
не се руши, не можеш да разтрогнеш.
Просветваше в нощта далечен фар.
Звездите бяха нереално ярки.
Днес виждам пак: моряци, булевард,
момичета, притичващи напряко.
Пак същите звезди и фар пред нас,
и същата мелодия позната.
Ала звучат в ужасен дисонанс
две ноти, едновременно изпяти.
Дългогодишният труд на Мариана Ганчева е дал пребогати плодове.
