85 години от рождението на Никола Радев
Елена АЛЕКОВА
Никола Радев е сред най-изявените и талантливи представители на българската словесност от втората половина на ХХ век. Писател мъдър и човечен, прекрачил прозорливо и дръзко онези бездни на съществуването и човешката душа, в които не всекиму е дадено дори да надзърне. Честен, неподкупен, безкомпромисен. Журналист и издател, благодарение на когото през годините преди и след (10 ноември 1989 г.) излизат редица стойностни книги, недолюбвани от властта: „Геният и неговият наставник“ на Цветан Стоянов през 1978 година например или „Хайка за вълци“ на Ивайло Петров през 1985 година; „Майстора и Маргарита“ на Михаил Булгаков през 1989 година, първото издание в България на „Задочни репортажи“ на Георги Марков през 1990 година, но подписани за печат година преди това, и много други. (Впрочем, в „Майстора и Маргарита“ и „Задочни репортажи“ възстановява десетки страници, орязани в предишните издания.) Дългогодишен директор на „Профиздат“ и издателство „Земя“. Председател на Съюза на българските писатели (1999-2003) в едно немилостиво за писателите време. Носител на множество престижни литературни награди, сред които Голямата литературна награда „Варна“ (за романа „Седем ключа на вода“), националните литературни награди „Академик Людмил Стоянов“ и „Станислав Сивриев“, Международната награда „Атлант на славянството“ и Международната литературна награда „Михаил Шолохов“ – на страните от Общността на независимите държави. Впрочем, той е първият й носител извън ОНД. Четиринадесетте му белетристични и документални книги са претърпели през годините 29 издания.
* * *
Когато Никола Радев ходеше по земята, земята беше по-добро и уютно място за битуване. При всичките подлости и низости, които ни досягаха, при всичкия позор, на който станахме свидетели, при всичката чернота, която ни обграждаше, при все че на Благовещение през 2014 година той изповяда (относно псалмите, които тогава пишех): „Този свят, населен от богоподобния човек, уж е все по-удобен и практично по-лесен, а всъщност става все по-лош, по-несигурен и духовно безцелен, изпълнен с алчност и демагогия, със завист и омраза. Мечтаните въжделения за свобода, братство и равенство, в името на които са умирали милиони, от ден на ден изглеждат все по-непостижими. Защото тези, които са призвани и имат власт да ги проповядват и налагат в живота, ги затлачват с привилегии и израждат с идеологии, без морал и обреченост, в угодна полза…“ (трябва ли и днес да ходим надалече, за да се убедим колко правдиви са думите му!)… при все това – ние имахме неговия неподражаем пример, неговия чист морал, неговата добродушна усмивка, неговата надежда, че „вдъхновената човешка душа е ненаситна за хубост и доброта, за справедливост, смирено печална и състрадателна“ (Елена Алекова, „Псалтир за всеки ден“, 2017) и все някога ще надделее над онова, което я погубва. После всичко се обърка. Онези, които уж трябваше да облагородяват човека, да възвърнат загубената човечност и красота, тръгнаха срещу човека и неговата природа, задавиха се с награди и награбено, потънаха в тщеславие, себелюбието ги обсеби…
Когато Никола Радев ходеше по земята, всички работи по земята си вървяха, както си вървяха. После всичко се преобърна. И работите тръгнаха наопаки. Бялото стана черно, черното – бяло. Високото се сниши. Ниското се разду и задмина облаците. Който разбира – ще разбере. Който не е съгласен – Бог с него. Мерзавци и лицемери на тоя свят – с лопата да ги ринеш!
Когато Никола Радев ходеше по земята, мерзавците и лицемерите в средите ни се спотайваха по сенките и зад ъглите. Не смееха да се вясват на видело. Беше ги страх от всевиждащото му око. Защото той провиждаше човека – там, където другите са безсилни. После… После мерзавците и лицемерите изпълзяха от сенките. И няма спасение.
* * *
Никола Радев.
Роден е на 23 декември 1940 г. в село Левски, Варненска област. Като човек и като писател расте и възмъжава във Варна. Какво се е случило по онова време и как се е случило можем да научим от „Литературна анкета с Никола Радев“ (2020) на литературния критик и историк Никола Иванов. Пред него писателят, с неподражаемото си чувство за хумор и самоирония, отбелязва:
„Във Варна съм живял в седемнайсет квартири. На седемнайсет различни места съм живял. Представяш ли си какви проблеми ще има Варна! Не завиждам на бъдещите кметове. Седемнайсет улици ще претендират да носят моето име. На седемнайсет места – паметни плочи, където е била къщата. И на всяка плоча трябва да пише: „Тук живя и пи Никола Радев!“. Представяш ли си колко масраф…“.
Вероятно затова във Варна все още няма улица, носеща неговото име, нито на някоя от къщите, където е живял, има паметна плоча. Варна още не е готова да приеме своя син, както му приляга – никой не е пророк в собствената си родина, нали. Но се надявам администрацията му все някога да узрее.
Във Варна Никола Радев става матрос. Във Варна пише първите си стихове и разкази. Да, да… грешка няма! Стихове и разкази…
Впрочем, за превратностите на съдбата и причудите в разгръщането на писателската дарба, предизвиквани най-често от нищожни житейски обстоятелства, разказва самия писател в последния си разговор с белетриста Деян Енев:
„…нейде през 1958 година, лежах дълго с воден плеврит в противотуберкулозни болници и изтърпях осем пункции. От самотата на физическото страдание човек съзрява бързо, помъдрява – жалко че не съм го казал аз, но затова пък го опровергах. Вечерта, преди да си пререже вените, съседът ми по легло ми подари едно томче. В него прочетох писмата на Димчо Дебелянов до Иванка Дерменджийска, прописах стихове. След две години, когато пристъпих прага на Варненското военно окръжие, сякаш пристъпвах към сцена на литературно четене – до повиквателната в джоба си стисках бележник със стихове. Но още същия ден ни остригаха, старшината на ротата ни прибра дрехите, вкара ни в банята на флотската база и оттам излязохме матроси новобранци. След това започна строевата подготовка на плаца, тактическите занятия с противогази и карабини по баирите на Аспарухово, отвори ни се апетит – дори макароните ядяхме с хляб. Все още тайно пописвах, но в представата ми поетите бяха все с буйни коси – категоричен признак за наличие на талант, а аз – стриган нула номер… Тогава реших да премина към прозата. Това решение ще да е било дълбоко обмислено, защото и до днес продължавам да се занимавам с белетристика и бавно да лисея…
В школата за корабни радисти някой от матросите бе получил колет: курабии, наредени в кутия за обувки. След като изядохме курабиите, взех кутията, инсталирах в нея електрическа крушка с фасунга и шнур, пробих дупчица с молив. През нощта, когато другите заспаха, сложих кутията до възглавницата си, включих щепсела в близкия контакт – от дупчицата бликна снопче светлина, колкото да освети половин страничка, и ето – писателското бюро бе готово!…
Така за около две седмици върху коравата възглавница изписах със ситен почерк една тетрадка и я изпратих в „Български воин“. Попаднала на писателя Станислав Сивриев…
Минаха се няколко месеца, бях забравил за тетрадката и мукавената кутия. Но неочаквано ме извикаха в комендантството. Когато ме събуди матросът, почивах след нощна вахта – станах и мърморейки, тръгнах след него. Щом влязохме в комендантството, почнах да се разсънвам – в стаята, в която влязохме, освен дежурния офицер, имаше и един цивилен. „Цивилният“ ме огледа хитро-хитро, засмя се, стана, прегърна ме и извади от джоба си малка спретната книжка, подаде ми я. На бялата корица бе нарисувано момиче, а в нозете му, като разпиляна синя слама – море. Прочетох си името отгоре, заглавието „Матроска обич“, усетих как за миг кръвта се оцеди от главата ми, а после нахлу с топъл шум в слепоочията…“.
(Деян Енев, „В памет на Никола Радев“, „Портал Култура“, 17.06.2016)
* * *
Когато Никола Радев ходеше по земята, му се случваше понякога да ходи и по… морето (има се предвид тук „по вода“, а не „по водка“, макар и „по водка“ да не е далече от реалността!). За него морето не беше просто част от пейзажа или някакъв необикновен фон за селфи. За него морето беше съдба. И много повече… Живот…
„Първото изправяне пред морето ме порази – споделя той пред Никола Иванов за анкетата – и досега изпитвам смут пред него. Морето е за тези, които имат душа и младост за него, които обичат брега. Годините, прекарани на море, са нещо, което никой никога не може да ми отнеме. То ми остава за цял живот. Още сънувам кораби, моето море“.
(Никола Иванов, „Литературна анкета с Никола Радев“, 2020)
За седем години, в качеството си на първи помощник капитан във Военноморския флот и Параходство „Български морски флот“, е обиколил всички морета и океани по света:
„Проплавах стотици хиляди мили: – уточнява в разговорите с Никола Иванов, – от Бахамските острови и Антилите до нос Добра надежда, Малайския архипелаг и Япония; от Южна Бразилия до Норкап, че и отвъд него – седемдесет и петия паралел в Баренцово море. С всяко плаване е започвал и е завършвал по един отрязък от моя живот… Понякога нощем ме будеше тропическа буря, която кърши мачти, гласове на безмълвие, на солената синева…“.
(Никола Иванов, „Литературна анкета с Никола Радев“, 2020)
Варна е пристанището, в което той, служейки на корабите „Люлин“, „Васил Друмев“, „Вежен“ и „Христо Ботев“, хвърля котва, устоял на съблазните, предлагани от чужди земи, шеметящи пространства и омайни сирени.
Затова вреоятно на Варна и Варненския край, на морето и неговите уроци, на моряците и сирените той посвещава голяма част от своето творчество. Белетристичните му книги, издавани и преиздавани през годините, са блестящ атестат, че се е справил и с ходенето по море: сборниците с новели „Матроска обич“ (1964) и „Не се сбогувай“ (1969); повестите „Маримани“ (1971), „Море на вторите бащи“ (1975), „Солена синева“ (1980), „Залезът на морските вълци“ (1987) и „Седмото весло“ (1992); сборникът с разкази „Седем ключа на вода“ (1979), както и романът в две повести „Спасете нашите души“ (1990) – са категорично за това свидетелство.
Неслучайно Никола Радев е изтъкван най-вече като писател маринист. Бих допълнила: най-добрият писател маринист у нас. И вероятно по света. Писател, който познава морските вълци не по чужди думи и празни приказки, а отвътре. Той самият в същността си бе морски вълк. И на сушата. До последно. Кой не знае, че една от стаите в къщата му в махала Койчовци в Тревненския балкан бе обзаведена като каюта? Който не е бил там, разбира се.
Морето бе с него навсякъде, наистина, ако и всичките останали години – освен ония седем – той да бе ходил по земята.
А как му отиваше костюмът в стил капитанска униформа, който от време на време обличаше!…
* * *
Когато Никола Радев ходеше по земята… За малко да напиша „по бездната“… Ама като се замислиш, и то ще е правилно. Защото Никола Радев, освен по земя и вода, ходеше и по бездни. Дори не „по“, а направо в бездните!
От една страна, като истински морски вълк, като уникален повествовател, като неподкупен и честен човек, той през глава се хвърля в бездната на историята. И така, през 1971 година се появява документалната му повест „Няма мъртва земя“ за моряка ремсист Димитър Савов – Такича, а по-късно – през 1982 година – вижда бял свят и потресаващата му книга „Истина без давност“ (Епизоди от антифашистката борба във Варненския край през 1941-1944 година).
Самото жанрово определение „документална повест“, поставено от Никола Радев към книгата „Няма мъртва земя“, е достатъчно красноречиво: в нея липсват художествени измислици и всякакви други измишльотини, всичко е построено въз основа на документи и свидетелства. Така и в „Епилог“ към книгата „Истина без давност“ писателят уточнява, че е създадена по материали от Централния военен архив във Велико Търново, архивите на Народния съд и полицейските архиви от Варна, Варненския окръжен партиен архив, вестниците „Зора“, „Черно море“ и „Варненска поща“, както и по спомени на десетки очевидци на събитията и съратници на загиналите антифашисти…
„Като автор твърдя – пише в уводните думи той, – че бях добросъвестен в издирването на фактите и истината. Тази истина няма давност“.
(Никола Радев, „Истина без давност“, 2006)
Да, Никола Радев не се страхуваше от истината – такава, каквато е. Наипаче истината за миналото. Оповестяваше я без завъртулки-заврънкулки. Опираше се единствено върху фактите и свидетелствата на виделите и чулите.
Някой днес би казал, че във времето преди 10 ноември 1989 г. е било лесно да се пишат и издават подобни книги, доколкото тогавашната власт ги приветствала. А виж, след 10 ноември… Но, работата е там, че аз съм представяла „Истина без давност“ в новото време, по-точно – писала съм за нейното четвърто издание, появило се на бял свят през 2006 година, когато не беше „полезно“ да се издават подобни книги, а той я преиздаде, въпреки че можеше – удобно! – и да не го направи. И от това, че в началото на нашето XXI столетие темата вече не беше нито „полезна“, нито модна и модерна, книгата не загуби стойността си. Напротив! Това я остойности още повече! Защото стойността на дадена книга не се измерва с аршина на епохите, които я оценяват през призмата на своите конюнктури, а още по-малко с мерките на някакви административни смешници, самопровъзгласили се временно за литературни или научни авторитети. Епохата (ведно със смешниците!) може да направи съдбата на книгата (и на нейния автор) по-лесна или по-трудна, по-лека или по-тежка, да й отреди популярност или да я забута в ъгъла – за други времена и хора. И толкоз…
Стойността на дадена книга се измерва с други неща, доколкото книгата е мост между времената и епохите. За едно от тези неща писателят загатва (донякъде!) в уводните думи на книгата:
„Тази книга не е история на антифашистката борба във Варненско. Тя е лична книга за недоживелите победата. Писах я със съзнанието, че зрелостта на поколенията се измерва по опазената памет и по високата почит, която отдават на своите загинали братя“.
(Никола Радев, „Истина без давност“, 2006)
* * *
От друга страна, през 1968 година Никола Радев през глава се хвърля в бездната на литературата, като постъпва не къде да е, а в Литературния институт „А. М. Горки“ в Москва. В Литинститута, както уточнява пред Никола Иванов, „за пет години смлях цялата световна класика“ (Никола Иванов, „Литературна анкета с Никола Радев“, 2020). Но там, освен че изучава тънкостите на творчеството, освен че предусеща главозамайващата прелест на литературата, попада и във водовъртежа на живота, на истинския живот, който тъкмо патронът на кандидат гениите Максим Горки нарича „моите университети“. Истинските университети на живота.
Впоследствие става ясно, че Никола Радев се справя отлично и с кръстосването из бездните на литературата (и на живота), придобивайки онова знание за литературата и литературните процеси, което така липсва и се усеща, че липсва, у доста негови и наши съвременници писатели. Свидетелство за духовния му ръст (и във височина, и в дълбочина) е знаменитата му, бих казала и уникална, но Никола Иванов вече ме е изпреварил, книга „Когато Господ ходеше по земята“ (1999). В нея писателят също тъй се опира на документи, на свидетелства на очевидци, на чужди и лични спомени и автентични преживелици, но най-вече на пребогатата литературна подготовка, мляна и премилана през озарената му от Господнето сияние душа, което обикновено наричаме дарба.
Как само започва тази книга (нямам предвид уводните думи от автора, а собствено текста)! Вълшебно! Мащабно! Безмилостно! Безпрекословно! С гения Иван Динков. Портретът на поета тук е изграден дотолкова правдиво (както, впрочем, следва да се пише за писателите и за литературата), че когато четеш, целият настръхваш:
„Българин до мозъка на костите. Нетърпим. Ужасен. Непрощаващ. И в същото време добър и милостив.
Не само шарениите на живота, а мъзгата, възторжената сласт и мрачната мъст на живота са му ясни. Той ги докосва с оголените нерви на безпощадната си дарба.
Болката е неистова.
Той мълчи. Стиска и троши зъби. Пали цигара от цигара. Думите, които изрича опушената му уста, трополят, сякаш хвърля на масата шепа орехи: „Я се усмихни! Я по-весело!“.
Обичам този поет. Много време сме изседели двамата в кръчма.
Да мълчим с часове.
Да пием, не да се наливаме. Ракия, бяла като гибел, както е казал друг поет от неговия край. На голо, без мезе.
Огънят на ракията да опалва и да гори душата. Накрая да ровим из празните си вече джобове за последно сто грама. И щом няма, да се надигнем и да отблъснем. Като кораби, които на котва няма да могат да удържат напъните на бурята и тръгват срещу нея.
В открито море. Срещу коравите буци на океана“.
(Никола Радев, „Когато Господ ходеше по земята“, 1999)
Тъкмо в „Когато Господ ходеше по земята“, покрай ровенето в живота на Херцен, Никола Радев е прозрял истината, че историята е „скърцаща врата“ (вж. едноименната глава в книгата!). По-късно, в разговорите си с Никола Иванов, ще обобщи:
„Колкото до историческите истини, почти винаги животът ги допуска, но поуките са нищожни. Затова са виновни и историците, които слугуват на политиците, но най-вече политиците, които „подреждат“ историята. А тя е скърцаща врата, пъхат си пръста в нея и често им го откъсва…“.
(Никола Иванов, „Литературна анкета с Никола Радев“, 2020)
С други думи, всяко непочтено деяние спрямо историята или писание, склонило се конюнктурно към „нов прочит“ на миналото, рано или късно носи възмездие на създателя си. И е по-здравословно човек да е коректен към миналото, да е верен на отживяното, каквито и моди, каквито и „новочетения“ да му предлага изкусителната съвременност.
* * *
На 23 декември се навършват 85 години от рождението на Никола Радев. По този повод всъщност сме се събрали тази вечер, но, за съжаление, без него. Защото на 17 юни 2016 г., той напусна земята, за да си наобиколи Райската градина вероятно. И ни остави да митарстваме по земята сами, очи в очи със страшните неща и хора в живота – без неговата съпричастна подкрепа (неведнъж, когато ми са потъвали гемиите, той бе повдигал духа ми: „Сега е твоето време! Бори се! Не се предавай!“). Остави ни без неговата пословична човещина, която освен човечност включваше и проникновено разбиране на човека.
Оттук – и неизбежната му прошка. В края на живота си той прости на всички, които го бяха угнетявали с поведение, с постъпки, с мисли, с бездарие. Имам чувството, че прости и на онези, които в бъдеще щяха да го подведат, които щяха да злоупотребяват с доверието му, да пренебрегват думите му, желанията му, заветите му (и бъдещето ги разкри, но по-добре е да не споменавам имена и случки!).
Никола Радев вече обикаля небесните селения. И не му е до нас. Остави ни да се лутаме и справяме сами. Но е толкова трудно! И не знаем как. Как наистина? Това е въпросът (досущ като оня, неразрешимия, отпреди два века: „Какво да се прави?“).
Може би отговора ще намерим в книгите му – от първата („Матроска обич“, 1964), „изстреляла“ го директно в единственото на света висше учелно заведение за писатели в Москва, та до последната („Когато Господ ходеше по земята“, 1999), преиздавана няколко пъти и донесла му през 2005 година международно признание. И ще намерим отговор в безупречния пример за почтеност и скромност, който писателят ни завеща.
* * *
Всеки от приятелите му има своите съкровени спомени за него. Така и аз. Ще споделя история, която извежда на преден план високия му морал и в литературния, и в обикновения живот.
Приятелствата, разбрала съм го от личен опит, се зараждат по два начина – естествено, от само себе си, по стечение на обстоятелствата или през бурно премеждие, нелепо недоразумение, епохален сблъсък. Моето приятелство с Никола Радев тръгна по трудния начин.
Беше краят на миналия век. Тогава излезе първото издание на знаменитата му книга „Когато Господ ходеше по земята“. С Никола Радев не се познавахме отблизо и дори не помнех, че именно той преди десетина години е върнал от „Профиздат“ първата ми стихосбирка. Е, ръкописът и без туй не беше готов за печат – бях го дала на поета Кирил Гончев, колкото, както той ме навиваше, „да си пази реда“.
Една сутрин телефонът вкъщи звъни (мобилните телефони тепърва щяха да навлизат в живота и да побъркват човечеството). От слушалката ласкаво прозвуча мъжки глас, леко напевен: „Аз съм Никола Радев…“. Изненадата ми бе безгранична: защо да ме търси! Поиска да се срещнем. На срещата ми подари току-що излязлата му книга „Когато Господ ходеше по земята“ (автографът му е от 7 септември 1999 г.) и в разговора, между другото, като на шега подхвърли, че очаква рецензия от мен. На шега, на шега, ама насериозно. Не крия, че останах поласкана: такава чест! Чак не ми се вярваше…
Започвам да чета. А книгата такава една – силна, дълбока, мъдра, някак неуловима. Извива се като мряна рибка в съзнанието ми, изплъзва се. Каква рецензия се очаква от мен, мили боже! Та то няма как да пиша! Думите ми се разбягват, мислите – и те нанякъде. Остава само едната жажда да чета… Още… И още… И книгата да не свършва! Но свърши. Ами сега? В чудо се видях…
Какъв страх съм брала – само аз си знам. А съм обещала. И няма измъкване. Сядам да пиша. Думите – не идват! И ако въобще се весне някоя, мъкна я с ченгел. А тъй, а иначе… Много се озорих. А времето лети – дните, седмиците и месеците – ей тъй, като сиви гълъби (досущ като в песента)…
През декември 1999-а, Николай Хайтов предложи Никола Радев за председател на СБП. И така писателят, освен че оглави Писателския съюз, стана и мой шеф, доколкото бях редактор във вестник „Български писател“, негов печатен орган. Надявах се Никола Радев да е забравил уговорката (тогава не знаех, че той никога нищо не забравя!). Но не би! Още на събранието, когато случайно ме мерна, отсече: „Рецензията ти умря!“.
Те това „Рецензията ти умря!“ най-много ме заболя. Как така – „умря“? Затова ли се бях мъчила месеци наред! Дори вече не можех да спя. И на крачка от края на мъките ми – „умря“! „Сега ще ти кажа аз на теб!“ – заканих се мислено като истински Овен, без да мисля за последствията. И така подпалена, за нула време я довърших! Сложих й заглавие „Рецензията ти умря“. И без да го питам, защото знаех какъв ще е отговорът, я публикувах. Не в писателския вестник, не, разбира се. В друг. И слава богу! Мислех, че съм се застраховала, доколкото накрая, в специален „Послеслов“, уточних:
„Мнозина ще си зададат въпроса: Що за заглавие е „Рецензията ти умря“? Всъщност това са думи на Никола Радев, които ми каза веднага след избирането му за председател на СБП. Той знаеше, че пиша рецензия за книгата далеч преди да бъде предложен за този пост… Какво пък. Може и да „умря“. Но я предлагам с надежда непреднамереният читател да й вдъхне живот. Останалите не ме интересуват“.
(Елена Алекова, „Рецензията ти умря!“, в. „Дума“, 29.12.1999)
Написах този „Послеслов“ за да избегна злословия на „преднамерени“ читатели по мой адрес, каквито край мен винаги с лопата да ги ринеш, готови да опошлят, да принизят до собствените си разбирания дори най-добрите ми намерения! Но най-вече – за да покажа, което беше повече от задължително, респектиращата реакция на писателя в новата му битност на новоизбран председател на СБП. Така, без да искам, зафиксирах, че публикувам рецензията въпреки волята му, въпреки желанието му (тогава това, в известна степен, ми изглеждаше дори героично!). А то… с моята малка правда „Как така рецензията ми умря!“, някак без да се усетя, бях стъпила накриво. Сама се натиках между шамарите. Дори не шамари! Водена за носа от овнешкия си инат, се бях пъхнала в „скърцаща врата“ и едва не ми отиде дори не пръста, а главата.
Никола Иванов след години се смееше на глупостта ми, защото по онова време той не е написал и ред за Никола Радев. Да, но той бе един от най-добрите му приятели и много добре го познаваше. А аз нямах никаква представа какъв точно е Никола Радев, за да знам колко държи на своите принципи и държи н а и с т и н а, а не за пред хората. Е, научих го.
След публикацията Никола Радев се разлюти. Само дето не изхвърчах от вестника. Но останах. Много по-късно ми каза, че ме оставил, защото знаел колко Хайтов ме цени. Само това ме спасило. Иначе дълго време не ми говори, а ако се случеше да разговаряме, ме гледаше с подозрение. До края на председателството си ме държеше под око. Едва когато вече не бе председател на СБП, спря да ме държи. И станахме приятели.
Било каквото било… Сега си мисля, че ако по някакъв чудодеен начин времето би могло да се върне и ме пренесе в миналото със сегашното ми виждане, бих променила от живота си единствено историята с „Рецензията ти умря!“ – бих отложила публикуването на отзива за друго време. Но нито времето се връща назад, нито някой може да промени миналото с късна дата…
* * *
Спрямо днешните нрави и порядки в СБП Никола Радев изглежда някакво невероятно изключение, неразбираем чудак… При това той още на самото общо събрание, когато бе избран за председател, бе мълниеносно решил да следва нравствения кодекс на рицаря в литературата (дано „рицаря в литературата“ не звучи помпозно, но другояче не мога да го кажа и на него изцяло му приляга!). Бе избрал да бъде почтен, да бъде скромен до себеотричане, да бъде аскет, надмогнал съблазните, които го заобикаляха и примамваха отвсякъде, да стои далече от светлината на прожекторите, каквото и да става…
„Когато ме избраха за председател на СБП – споделя той пред Никола Иванов, – от почти всички телевизии се натискаха да мина при тях, при Албена Димитрова. Тя поиска да й дам интервю, но аз отказах. Казах й, че не ми е интересно да давам интервю. Тя не можеше да повярва, че й отказвам“.
(Никола Иванов, „Литературна анкета с Никола Радев“, 2020)
Колко негови приятели журналисти му се разсърдиха тогава, задето не удовлетворяваше исканията им за „поне едно интервю“… Нещо повече! Той не просто се беше отказал от интервюта и телевизии, от хвалебствия по свой адрес, от това да се печатат негови текстове и текстове за него в съюзния вестник, но и от всички останали „председателски“ привилегии и благинки, най-вече от всякакви литературни награди и отличия! Категорично! При него това не беше поза, не беше „Вижте ме колко съм скромен, колко съм почтен!“. При него това беше въпрос на чест! Въпрос на живот и смърт! И никъде и никога, разбира се, не изтъкна това свое решение. Не се удряше в гърдите по сборове и по седенки, нито тръбеше под път и над път колко е принципен! Не съм срещала друг като него. Другите са различни. Уж принципни, ама без принципи. Уж награди и отличия не искат, ама защо не, като тъй и тъй им ги дават. И непрекъснато се перчат с някаква своя принципност, която само те си виждат. Някъде номерата им минават. Но бог с тях…
Не е излишно да се подчертае, че в цялата история на Съюза на българските писатели от 1913 година насам единствени Никола Радев и Димитър Димов сред председателите са заявявали категорично, че докато управляват СБП, се отказват от всякакви писателски награди и прочее привилегии!
По време на своето управление Никола Радев се опита да наложи и в СБП почтените нрави и порядки, но не успя. Не смогна да ги утвърди като основополагащи за писателската организация и за времето по-нататък. Това по принцип е и невъзможно. Следването на каквито и да е неписани морални правила е въпрос на лично решение, на собствена воля, на вътрешна чистота и почтеност. Никола Радев притежаваше изумителна вътрешна чистота, а също и почтеност, благодарение на които избираше да бъде морален спонтанно, разбиращо се от само себе си, а силната воля му помагаше да бъде морален докрай с лекота и без никакво колебание.
Оглавил Писателския съюз, Никола Радев не заламтя да го ръководи до края на дните си и на всяка цена! Дори още след първия мандат, с присъщата си почтеност и скромност, бих допълнила и житейска трезвост, той отстъпи председателския пост на друг писател и до края на живота си съжаляваше, че го предаде тъкмо на него. Защото след Никола Радев СБП се затъркаля по нанадолнището. И дали някой ще го спре? Не знам… Може и да е късно… Но винаги ще има мечтатели… В това е моята днес надежда…
* * *
В годините нататък между нас двамата се зароди и заздрави силно и плодотворно творческо и човешко приятелство. Спомням си, някъде през 2005-а го помолих да стане редактор на белетристичната ми книга „Отвъд думите“ (Свидетелства). Той се съгласи и радостта ми бе безмерна. Книгата излезе през 2006 година. Той написа за нея прекрасен отзив и я представи в различно време на няколко места (София, Велико Търново и Смолян). През 2015-а включи този отзив в последното разширено издание на книгата „Когато Господ ходеше по земята“. Това значи много за мен. Да не кажа – всичко!
На Благовещение 2014 година Никола Радев написа заветни думи към псалмите, които бях написала през 2013-а, а впоследствие събрах заедно с по-късни псалми, в книгата „Псалтир за всеки ден“. Тя излезе след смъртта му – през 2017 година – и той не можа да я види в пълнота, да й се наслади като цяло. Но какво да се прави: животът има своя логика, неподвластна на човешката.
Пак през 2014 година, но по-късно, писателят прочете журналистическото ми разследване „Крушението“ (за безобразията в СБП по времето на Николай Петев) и ме посъветва да го издам под формата на брошура. Брошура не излезе. Защото неговата идея ми даде по-голяма идея – да събера в книга под заглавие „Крушението“ всички свои публикации за СБП и писателските работи от 90-те години на миналия век нататък. Тъй и направих. Но, за съжаление, Никола Радев също не успя да й се израдва. Докато я събера, редактирам, обмисля, докато преодолея страховете си, докато се реша да прекрача границите на комфорта си… Замислена през 2014-а, книгата „Крушението“ (Към историята на СБП 1990-2016 г.) излезе едва през 2016 година, месец-два след смъртта му. Смъртта винаги успява да ни изненада.
Най-голямото добро, което Никола Радев ми направи обаче, е това, дето ме повери на един от най-добрите си приятели Никола Иванов – опора моя и щит мой в днешното проветриво, неуютно време.
Николай Хайтов (по рождение Никола), Никола Радев, Никола Иванов… Любопитно…
* * *
Имам към Никола Радев неспазено обещание – да напиша отзив за разширеното издание на „Когато Господ ходеше по земята“ (2015). Той чакаше този отзив. Но така и не го написах. Дали защото все още ме държеше страхът – от книгата, от него; дали заради нещо друго – не знам… Може би е време да го напиша…
Впрочем… десет години след последното издание на тази знаменита книга не е ли време да бъде отново преиздадена? Проникновеното, мъдро слово на Никола Радев и въобще на нашите големи в литературата е до немай къде нужно на хората в нашето днес! За да ни спомня, че литературата е преди всичко красота, величие, човечност, лек за душата, пречистване, покаяние и прошка. Никола Радев магнетично го е казал в разговор с Никола Иванов:
„Винаги ме е поразявало това: четеш книга, писана преди 50-100 години. Преди пет века. Писана на другия край на света, на чужд, рядък език. Тя те разсмива или натъжава, чуждата мъка в нея става и твоя, събужда състрадание, неусетно отронваш сълза, буца засяда в гърлото и гняв се надига в теб, ражда жаждата да се бориш, да защитиш слабия и унизения, да опазиш устоите на собствения си живот. Как става това? Как бариерите на времето и пространството, на езика чрез превод изчезват и през тях се пренася човешкото благородство? Как словото отпреди много-много години ти действа така, че онова, което е описано, като че ли става сега пред теб? В какво е магията: писателят да закодира пред белия празен лист някаква особена енергия и мъртвият лист да я акумулира завинаги – и независимо от времето и пространството при досега с човека тя отново започва да излъчва енергия? Колкото по-слънчева е тя, толкова нейният автор е бил по-талантлив…“.
(Никола Иванов, „Литературна анкета с Никола Радев“, 2020)
Никола Радев е нужен днес. И не само като слово. Но и като компас, като пътеводна звезда в океана от лукави изкушения и брутални предизвикателства на живота.
Национален литературен салон „Старинният файтон“, къща музей „Христо Смирненски“, София, 17 декември 2025 г.
