Никола ИВАНОВ, литературен критик
От новата стихосбирка на Илко Славчев „Вълчи празници“ се убеждаваме, че главният топос в неговата поезия е ПРИРОДАТА. Той пречупва мотивите, темите и проблемите, които поставя в поезията си през прамайката природа, земната флора и фауна, защото се чувства частица от нея. Това е естествено за него, защото той е запален планинар, който при всяка възможност общува с природата не само на България.
Стихосбирката „Вълчи празници се състои от 5 цикъла, които са обединени от личното пристрастие и преклонението на Илко Славчев към природата. Неслучайно един от циклите е озаглавен „О, планина!“. Това преклонение се чувства особено силно в стихотворения с подчертан патриотичен заряд. Патриотичното чувство е дълбоко и автентично, то извира от душата и сърцето на лирическия Аз. В „Да бъдеш българин“ поетът споделя: „Да бъдеш българин е отговорност“, за него България е „и земен и небесен рай!“ Илко Славчев приема България като неотделима част от Балканите и средищно място за полуострова. Стихотворенията „Българските чудеса“, „Празници и делници в България“, „Насред Балканите“, „Шрети март“ говорят със заглавията, в тях патриотичните чувства са много силни.
Април е любимият месец за Илко Славчев, защото той идва след зимата, това е месецът на пролетта, на пробуждането, на възродените надежди за по-добър живот. В четири от стихотворенията става дума за този месец.
Лирическият Аз напълно се слива с тревата в едноименното стихотворение. Същите чувства и настроение откриваме и в „По царски“:
Лежа на планината – връх изгризан от
светкавици.
отляво раница захвърлил, вдясно – щеки
и очила от слънце ослепели, каска смачкана,
в шишето – живата вода – по глътка всекиму.
Лирическият субект в единението си с природата забравя за цивилизацията, за шума в големия град, за отчуждението между хората и съзерцава в унес заобикалящата го красота. В раницата си в планината той носи „любов, небе и Бог“, природата го пречиства („В раницата ми любов, небе и Бог“). Тя прогонва „демоните“ от душата му, Злото („О, планина!“). В „Някакъв дъжд“ лирическият Аз споделя желанието си: „да съм сянка от цветове и гнезда/ и приятел с безпътните ветрове“.
Хуманизмът се откроява в лириката на Илко Славчев. „Да си човек и времето да те остави!“ е поантата в „Каквото те пресрещне“- „Семка да посееш“ говори със заглавието си, важното е човек да стори и остави нещо добро след себе си. „Светът лисица ли е или вълк?“ – пита лирическият Аз в „Кривото дърво“, цялата природа се е впрегнала да прави добро. В „Любимият ноември“ поетът мечтае да се случи очакваното Добро. Всички сезони са красиви, стига да имаме очи и уши да виждаме и чуваме красотата – това е главното послание в „Когато имам две реки“. Финалът на стихотворението впечатлява със своя хуманизъм: „Когато имам две реки, ще подаря/ една на моя враг – дано не се удави.“
Тоя поет притежава социални сетива, с които откликва на несъвършенствата в живота и винаги е на страната на страдащи и унизени от съдбата. В това ни убеждават стихотворения като „Излъсквам живота“, „Талантът да си жив“, „Разшива се животът“, „В задния двор на живота“, „Пада от небето“. В „До сърцето лирическият субект горчиво и с болка споделя: „На живота си износен вече нямам вяра.“
Любовта ще открием в няколко стихотворения от цикъла „Излъсквам живота“. Любовта в „Език на любовта“ е „тайна ненаситна“, „вихрушка“, „стихия“, любовта е химия между двама, която се явява ненадейно и обсебва сърцата и душите на влюбените. Това стихотворение говори за умението на Илко Славчев да постига полифонизъм на внушенията и посланията, използвайки оксиморона. Любовта е стихия и в „Любовта е навсякъде“ – „ на улицата, у дома, сред планината“ и трябва да я открием, за да я изживеем. Влюбеният трябва да се стреми и бори за любовта, да не се страхува от обсебилото го интимно чувство. За лирическия герой любимата е „храм“ в едноименното стихотворение. „Ти си извор, който утолява.“ – обръща се към любимата лирическият говорител в едноименното стихотворение. Прочувствено и нежно стихотворение е „Ще се любим“:
Ще се любим за последен път, в невидим час.
В сънено начало, в овъглената стихия,
ще жадуваме ли друг единствен покрай нас?
Недочетени, смалени как ще се изтрием?
Любовта е и Свобода. В интимните стихотворения на Илко Славчев няма да срещнем похот и сексуална вакханалия, защото любовното чувство е чисто и дълбоко, извира от дълбините на сърцето и душата на поета.
Поезията на Илко Славчев крие в себе си достатъчна екзистенция. „Всяка смърт е тъга“ и „Най-самотният миг е/ без любов, без смърт, без мечта“ – споделя поетът в „Най-самотният миг“. „Животът кратък е“, казва в „О, планина!“. За живота и смъртта става дума в „На пръсти“ :
На пръсти аз смъртта заобикалям и не дишам,
красавица, грозница ли е – нямам капка вяра.
Аз зная, че билетът ми четливо е разписан –
единствена е тя и срещата не се повтаря.
Неизбежна е срещата със смъртта, защото така е разпоредил Създателят. У нас, човеците, битуват Добро и Зло, те са във вечна противоборство за сърцата и душите ни („Летят към теб“). „Кой накъде се спасява?“ от „опропастения“ свят – пита екзистенциално лирическият Аз в „След полунощ“. За живота, който „Не може да се пренапише./ Не може да е вечен, само весел, тъжен.“ Размишлява лирическият говорител в „Живота – вечно любопитен“. „Мнозина времето изтрило е без вик“. – горчиво и с болка споделя поетът в „Стих от края на света“, поставяйки въпроса за Смисъла.
Свободата е основна ценност за Илко Славчев. Достатъчни са само „Няколко хапки претоплена свобода“, за да се промени животът към добро, защото настъпва разведряване. А „Свободата без приятели, с изтрити подметки по урвите се търкала“ – горчиво и тъжно споделя лирическият Аз в „Дали ще е друго?“. „Глупавата свобода“ не е пълноценна, истинска, защото е „подлепена“ („Примката“). Само в поезията, творчеството, изкуството, в мислите си човекът може да е свободен, настоява поетът в „Земята“. С думите поетът „над бездната се извисява“. С думите той се възвисява все „Нагоре и Нагоре“ в едноименното стихотворение
Към възвисяване се стреми чрез поезията си и Илко Славчев.
