Никола ИВАНОВ, литературен критик
Сборникът „Муска от небе“ съдържа 33 къси разказа на Стоян Чобанов. Това, което ги обединява, е мястото на действието – районът на Странджа-Сакар, Бакъджиците. В разказите е силен автобиографичният елемент. Предания, легенди, приказки, народни песни са в основата на част от творбите, които говорят със заглавията си: „Змейова невеста“, „Самодива“ „Неволята“, „Дядовата приказка“… Числото 33 говори за сакралност, защото е свързано с Христовата възраст. Самото заглавие на сборника подсказва за превеса на духовното, защото „муска“ означава амулет, талисман, който предпазва притежателя, а небето е свързано с Бог, Космос, Вселена, безкрайност.
Вълнуващ е разказът „Муска от небе“, който е избран за заглавие на сборника и е по мотиви на народна песен. Това е една покъртителна, но светла история, в която превес има духовното. Сюжетът съществува като предание, но в него съжителстват реализъм и въображение. Драматична до трагизъм е съдбата на българите от Тракия, които след неуспеха на Априлското въстание са подложени на истински геноцид. Шефкет паша „нахлул с конницата си в селото и започнал да бастисва де когото свари, като не пожалил ни деца, ни жени, ни старци. Видяла тя отдалече как турците хванали баща й, турили му нажежена пиростия на главата и чорбаджи Панайот предал Богу дух… Палели къщите и изкарвали хората навън, за да ги съсичат и обезглавяват. Всичко било дим, ужас и писъци. И когато жаждата им за кръв достигнала върха, турците изкарали селяните горе, на Кабата, и ги накарали да играят хоро. Това ще влезе в историята под наименованието „Кървавото хоро“. Пределният патриотизъм е проявен във философията на свекървата и думите й към снахата: „Семето трябва да се запази.“ В името на запазването на българското семе, народност и нация се проявява народната мъдрост да се спаси възможното, за да дойде възраждането и освобождението, свободата. В разказа откриваме и добротата на българките, на способността им да се обединяват пред общата опасност. Както и вярата, че Бог е милостив и ще помогне, когато и сами си помогнат.
„Джинс“ е с автобиографичен сюжет, но по сходен начин са се създавали новите български села. Това е част от универсалността на творбата. Както и с посланието за престъплението и наказанието. Силна е родовата гордост на Стоян Чобанов.
Разказите на Стоян Чобанов вълнуват със своя хуманизъм „Разказвачът и историята“ е антивоенен разказ, в който главният герой говори: „На бойното поле, гледам, само трупове – начи, на едно място, колкото таз стая, пет, шест, до десет трупа. Викам си, еййй, кой ни докара тука и защо е тази пуста война? Не може ли хората да си стоят по къщята, да си гледат работата и семействата, земята, добитъка, ами…“. Подчертана е добротата и честността на поручика, на когото дава петте хиляди лева, а той като благодарност му спасява живота. „Хапка“ също е антивоенен разказ, но с посланието, че на фронта също има място за човещина, която се помни за цял живот. Много болка и разочарование има в думите на бащата: „Ако сега плащаха за човещина, сине, много хора щяха да измрат от глад.“ В „Кърсердарина“ хуманистичното послание се осъществява в предупреждението, че престъплението в последна сметка получава равносилно наказание, както се случва с Димитър Кърсердарина, жесток и комплексиран мъж. Универсалността в „Мантаря“ откриваме в думите: „Престъпници и властници са приятели, да не кажем – едно и също.“ Които се допълват от думите на бабата от „Срамниче“: „Нямат срама от нищо… Развалата винаги започва отгоре. И после се предава и на другите… Както е тръгнало вече… връщане няма… А и човекът накъде е тръгнал, хич не знам… Ама нали ти казах, лъжлив е тоя свят, чедо, лъжлив и греховен…“ И в „Мантаря“ Стоян Чобанов отправя посланието за престъплението и неминуемото възмездие. В този разказ авторът настоява, че изкуството е по-силно от оръжието: „От баба знам, че песента и свирнята са по-силни от силяха…“ И още едно силно хуманистично послание в края на творбата: „Може ли един човек, дето има сърце колкото шикалка, и друг с двойно сърце, чаталото, да са на един и същи кантар?… Де е справедливостта, кажи? Ама… нали ти казах, няма справедливост ни на небето, ни на земята… Затуй е тоз свят пълен със сълзи“. За благодарността става дума в „Златното прасенце“. Силно съчувствие и състрадание изпитваме към мизерстващите Дана и майка й от „Капитан Тенкеш“, авторът зове към човещина и човечност към бедните и унизените от живота и съдбата. Болка предизвиква съдбата на циганката Захарина от „Циганска зима“. Всеотдайна е родителската обич към дъщери, синове, внуци. Дори преселили се на Оня свят, на небето, те продължават да помагат, както Василица от „Жената гълъб“ и Стоян от „Щъркелска джерка“, където има и мистика. „Неволята“ е вариант на известната народна приказка, а посланието е сходно.
Стоян Чобанов тъжи за отминалото, споделя с дълбока съкровена болка: „Сега е тъжно. Защото селото пак си е там, пак са се запазили някои миризми. Обаче я няма хубостта на църковния двор. Реката, която беше пълна с риба, я отровиха с тор… Тополите отдавна ги изкорениха. И уж всичко е наред наглед, ама сякаш не чак толкоз. Детството си отиде, а с него и голяма част от красотата. И ако с всяко детство, като нашето, си отива толкова много красота, представяте ли си какъв ще стане този свят…“ За свобода и духовност става дума в разказа „Небе“.
Подобно на Йордан Йовков и Стоян Чобанов в разказите си се прекланя пред красотата, особено пред женската красота. Бабата в „Мамницата говори на свекървата: „Нали знаеш, хубавите жени имат друга съдба. Тя не зависи от тях. Красотата им води живота, защото тя е силата. Мало и голямо, женско и мъжко се подчиняват на хубостта.“ Сходно е посланието и в „Там край реката“, където красивата циганка Зюмбюла с красотата си кара и жените, и мажете да са по-щедри към нея и катуна.
Любовта е сред основните теми в разказите от сборника. Любовта е способна да преодолява всякакви предразсъдъци били те верски, религиозни, икономически, родови или всякакви други. Особено когато е съпроводена с красотата. Султан Мурад бей се влюбва в красивата българка Ружа. За да заслужи любовта й е готов на всичко, което тя пожелае. Но Ружа се влюбва в лечителя българин и за да запази уважението си към съпруга бей се самоубива. Благородство проявява и Султан Мурад, защото изпълнява желанията й, оставени в предсмъртното й писмо. Хумористичен разказ с намигване е „Птици“. Желанията и нуждата от мъжки ласки и любов на жените са естествени и нищо не е в състояние да ги отмени, защото така са създадени от Бог. На всички жени им се привиждат мъжките атрибути и стигат до единодушното мнение, че това е най-важното за мъжа. Никой не може да върви срещу природата си. Сходно, внушено с усмивка е посланието в разказа „Жътва“, в който младата Катя обича мъжките ласки и при секса е много гласовита, не се срамува и притеснява да придава „музикален“, вокален израз от изпитваното удоволствието и на страстта си. Бай Стефан това го устройва, защото се запазва славата му на голям мъж в най-важната „мъжка работа“. „Френски мурафети“ говори със заглавието си и в разказа става дума за френската любов. Всички в селото опитват от разкрепостената в секса Здравка и им остават спомени за цял живот, а тя се омъжва щастливо за богат възрастен французин. В разказа „Мъжки ми ти работи“ Стоян Чобанов се присмива на пуританите, които не са искрени, защото мъжете си мислят за срамните устни на жените, а пък жените за „онуй нещо“ в мъжките гащи. Защо трябва да се преструваме и преиграваме, трябва да бъдем естествени – това е посланието в разказа. Възрастните трябва да вземаме пример от децата, които още от малки се интересуват от „ония“ женски и мъжки работи, интуитивното любопитство ги интригува, докато възрастните преиграват („Детска история“).
За пагубната морална роля на атеизма, за антихуманното безбожие става дума в „Самодива“, защото това е един от най-големите грехове на комунизма. Страхът от Него е най-ефикасната спирачка пред злото у човека. Неслучайно сборникът завършва с „Молитва към… Оня, Босия“, към Иисус Христос: „Дай ми вяра, Господи, която да свети в мрака на моя несретен живот, за да го виждам в истинска, а не в лъжлива светлина и да помня всякога, че преди всичко трябва да търся Твоето царство и Твоята правда, а останалото ще ми се придаде. Господи, Исусе Христе, Боже мой, облекчи, отпусни, очисти и прости на мене грешника, негоден и недостоен Твой раб моите прегрешения, съгрешения и грехопадения, с които от младини до настоящия ден и час Ти съгреших, било с думи, дела, помисли и чувства.“ И ние всички трябва да си повтаряме молитвата.
Художественото майсторство на Стоя Чобанов усещаме в природните описания. Той има усет за природа и умее да я описва автентично. Ето как започва разказът „Циганска зима“: „Природната картина беше достатъчно бяла и достатъчно студена за зимна. Селото ни е разположено от двете страни на реката. Селяните я наричаха дере. И така, дерето разделяше селото на две нееднакви половини. Къщичките бяха малки и пухкави като къдели на мързеливи баби. Миришеше на дим, на кошари, на добитък и най-важното на студ. Миришеше на село. Агънцата и козичките блееха от кошарите, а почти във всеки двор лаеха кучета. Кучетата май бяха повече. Реката беше замръзнала и приличаше на женско огледало, в което се ограждаха замръзналите клони на плачещи върби. Всичко това допълваше миризмата на село. Защото за едно село миризмите са много важни.“ Това е автентична словесна идилична картина, в която усещаме родното с очите, слуха и обонянието си, напомня ни за миналото, вълнува ни със своята интимност и съкровеност, защото извира от сърцето и душата на автора. Всеки разказ завършва с някаква поука, която го осмисля. Но поуката не „затваря“ творбата, защото финалите на разказите все пак остават „отворени“ и всеки читател може да ги продължи и завърши според собственото си въображение, разбиране и позиция. Словото в разказите е „шарено“, многоцветно и свежо, в някои разкази ще открием и вицов привкус. Героите не си служат с евфемизми, а наричат женските и мъжките генитали и полови органи с истинските, натурални и познати от ежедневния бит и разговори утвърдени и познати названия. В разказите си Стоян Чобанов не разчита на сложни сюжети и фабули, наративът е естествен и затова вълнува.
Стоян ЧОБАНОВ, „Муска от небе“, разкази, Изд. „ИСПОР“, редактор Елена Алекова.
