Над 200 души се събраха в ХГ „Станислав Доспевски“ за среща с Георги Милков
За Пазарджик и книгите
Радвам се, че „Носорог в банята“ и „Истории от ръчния багаж“ ме доведоха в Пазарджик, защото трябва да си призная, че съм за пръв път в Пазарджик. Не съм идвал тук, но двете ми книги са щастлив повод да се срещна с хората от града, с хубавата пазарджишка публика, сред която имам и приятели като адвокат Хари Хараламбиев, с когото изкарахме доста време в Либия, преди години. Заради случая с нашите медицински сестри и когото не съм виждал от тогава, почти.
Защо „Истории от ръчния багаж“?
Случи се така, че когато най-накрая реших да събера малка част от историите, които съм писал преди време или продължавам да пиша, трябва да бъдат събрани в книга, си мислех какво заглавие да носи тя и от едно от нещата, коит обях писал си изскочи името. През годините съм пътувал къде ли не, само с ръчен багаж. Това е и метафора, но и практическа истина. През тия дълги години на моите митарства, тъй като мразя да ми губят багажите, защото съм пътувал навремето и аз с голям багаж и са ми го губели и в един момент установих, че мога да събера всичко в една ръчна чанта или раница и когато установих това започнах да пътувам само с ръчен багаж. Без значение дали ще е наблизо или на края на света. И в момента, в който го осъзнах, някак си свободата да пътувам стана още по-голяма, защото когато човек няма багаж, който да тътри след себе си и да се притеснява за него, всичко това, че ние сме свикнали да се притесняваме за вещите си, за тези неща, които не ни трябват , тогава човек разбира колко по – удобно е да не се притеснява за вещи и някакви сови неща, това те прави свободен да ходиш и да правиш това, което си искаш. Паралелно с това престанах да нося разни неща за близките си. Едно време пътувах до места от които ми се искаше да взема нещо за спомен, подаръци на приятели и роднини. И в един момент установих, че съм се затрупал с вещи от пътувания, което също беше отрезвяващо по някакъв начин. И вместо вещи предпочетох да нося спомени от местата, до които пътувам. Така с натрупване и самоусъвършеснтване на начина, по който пътувам се стигна до заглавието на първата ми книга – „Истории от ръчния багаж“.
Тази книга е за света такъв какъвто съм го видял през собствените си очи, защото различните хора пътуват на различни места и виждат различни неща. И Слава Богу, защото ако виждахме само едни и същи неща това би било доста скучно. Но както аз съм го видял през годините, и в първата и втората книга, която е своеобразно продължение на първата, с по-дълги истории. В двете книги се съдържа един диапазон от поне двадесет и пет години, може и повече да са. т.е. за този четвърт век, светът се промени драматично. В същност се промених и аз, променихме се и всички ние. Когато се четат тези истории, които са от различно време и от различни места, човек може да се съизмери с това, какво е видял, какво се е случило със света, който го заобикаля и с него самия. Много хора, които са ги чели, споделят свои собствени истории, които са съизмерени с тези мои пътеписи, които в много отношения даже не са и мои, а наши общи истории от времето, в което живяхме и продължаваме да живеем.
Историята, която ви промени
Не мога да кажа само една история, защото човек се променя бавно, но сигурно. Понякога драматично, дори и когато пътува от къщата си до съседното село. Пътуването е нещо, което епроцес, често пъти вътрешен, пътувайки ние със сигурност се променяме и това няма как да не ме е променило. Това ме е променило изцяло, надявам се за добро. Но със сигурност ме енаучило да бъда по-отворен, да оставя най-много от предразсъдъците си вкъщи или там откъдето тръгвам за някъде, защото винаги когато съм тръгвал с предварително начертана рамка в главата съм се оказвал много драматично опровергаван от събитията, от обстоятелствата, от мястото, от хората, от всичко. Поради тази причина съм се научил и това е част от промяната, разбира се, да оставям страховете и предразсъдъците си вкъщи, когато пътувам и това ме прави по- схватлив и за красотата на света, който ни заобикаля и за проблемите на хората, които неминуемо срещам и за това, колко е очарователен живота. Можеш да си останеш самотен и тъжен човек, заради прангата, която сам си си наложил и тя те обуздава. Виждаш само това, което си си начертал. Ако излезеш от това ще видиш, че нещата са доста по-различни и доста по-красиви, често пъти.
Как избирате дестинациите, какво ги определя
Понякога работата, много сериозен момент от пътуванията, които съм имал са пътуванията по работа. И в двете книги. Аз съм благословен да имам и да споделяме една професия, която колкото и да не е шикарна, колкото беше едно време, но в същност е професия, която ми дала страшно много и съм благодарен на всеки един човек или обстоятелство в живота ми, които са ме довели до това, че да направя този избор в живота си, защото бих могъл да съм архитект или художник, тъй като сме на това прекрасно място се сещам да го кажа, макар че в детството си рисувах и това изглеждаше тогава да предопредели пътят ми на развитие, но не се случи… Щастлив съм, че съм направил този много точен избор тогава, сам за себе си и че съм послушал повика на сърцето и не съм последвал нечии други пътища или виждания за себе си и съм избрал тази професия, която да ме формира като човек. Пътуването е било заради работа, след което се превърна в страст, в ежедневие, в стремление, в неотменим ритъм в живота ми. Когато не пътувам по работа, макар че когато си журналист винаги е по работа. Можеш да отидеш и на почивка даже, но да се окаже, че си в центъра на невероятна история. Затова посочих работата на първо място, но това се превърна и в част от живота ми.
Невероятните текстове
Не съм си давал сметка за това как точно поша, но тъй като това е работата ми в последните тнридесет години, би било самонадеяно да кажа, че съм постигнал някакъв що годе стандарт на писане, но се надявам да си личи, че съм човек, който си изкарва хляба с писане, то не е привилегия само на журналистите или вестникарите, както е в моя случай, макар да имам досег с телевизията аз си оставам вестникар по призвание. Вестникарството е нещо, което ми е дало, със сигурност, умението да боравя с текст и заради това се надявам, че от там идва и някаква школовка. Прекрасните журналисти и автори в „24 часа“, когато започнах през далечната 1994 г. като стажант бледен, пишеха невероятни имена и през годините аз съм се учил от всякакви хора, без да мога да посоча един-единствен ментор но съм се учил на писмовност от брилянтни автори, които боравят със словото. Надявам се да мога да се нарека техен ученик.
Кое е първото място на което ви изпратиха по работа като започнахте работа
Това е история, която мога да разкажа и на срещата с хората. Първото място на което ме изпратиха като стажант беше на летището за парашутни скокове в Божурище. Аз се върнах от мястото с невероятно богат репортаж, единственото, което ми липсваше и за което аз настоявах и не ми позволиха бе да скоча и аз с парашут, за да опиша впечатленията си от това. След като разбраха хората там, че не съм карал курсове, не ми позволиха и слава Богу. Но аз се върнах в редакцията и смятах, че съм написал репортажа на живота си, както и до ден днешен смятам като напиша нещо. Обстоятелствата ме обориха и редакторите на вестника се заеха с моя текст и на другия ден аз видях своя първи труд на страниците на „24 часа“ в рамките на текст под снимка, който гласеше:“Вчера имаше парашутни скокове на летището в Божурище.“ Това е първият ми материал публикуван в „24 часа“ и първият ми урок.
Носорогът като метафора е навсякъде, той дебне не само от баните, а от всякъде, и от холовете ни и от телевизора излиза постоянно и по улицата, невероятно често. Давам си сметка, че тази метафора не е вече толкова оригинална, след като имахме вече едно лято, в което всеки шуменец би казал:“За какъв носорог говориш, ние тук черна пантера си имаме и минава всеки ден край къщите ни.“ Така че невероятностите на живота, особено в България са всекидневни и ако имаш очи за такива неща, можеш да си прекараш времето в пропъждане на такива неща като носорози и хиени, пантери, такива изнуряващи неща, ни и правят живота ни интересен. Като солта на живота, която прави ежедневието ни малко по-вкусно, защото къпалнята на живота е много хладка и нещо трябва да загрее тази вода. Това е собственото ни отношение към живота. Носорогът понякога дреме в самите нас.
Светът и човекът
Хората са така устроени, че бързо забравят. понякога това е за наша услуга, тъй като човечеството е преживяло ужасяващи неща и ако ги помнеше в детайли поуката щеше да я има ден и нощ край нас, но не бихме могли да продължим заради мъката, която сме причинили един на друг и на другите. Понякога това забравяне е за добро. Разбира се мъдростта не бива да бъде забравена, можеш да я събираш като малки зрънца в огромно поле с плява, но светът като многообразие крие какви ли не предизвикателства, но хората като поведение, като отношение, като страсти, не са се променили от пръкването си до днес. Единственото, което се е променило е това, което държим в джобовете си – телефоните, технологиите като цяло. т.е. животът ни е станал много по-лесен от този на нашите предци, отчитайки съществуването на тези „джаджи“, които сме създали в наша полза. Зад технологиите, човекът като такъв е воден от абсолютните чувства, от абсолйтно същите демони и ангели, от абсолютно същите стремления, от каквито и първобитните хора са били водени и по тази причина воюваме като първите хора, избиваме се като първите хора, но и по същата причина прощаваме като първите хора, намираме сили да продължим и това е един безкраен разказ, в който бавно трупаме някакво знание, понякога трупаме за всичко останало, но не и за нас самите и така се загубваме. И после идва момент, в който трябва да се търсим и да се намираме.
Безверници ли сме
Въпросът с вярата винаги много сложен, поради факта, че вярата е нещо изключително лично и съкровено. И когато говорим за вярата на маса от хора или за цялото човечество е много сложен казус, защото бихме изпуснали много важни неща или бихме тръгнали в много грешна посока. тъй като няма как човек дори да дискутира собствената си вяра в рамките на един конструктивен разговор поради това, че вярата повече се гради на чувства и емоции, убеждения отколкото на някакви рационални неща. така че въпросът за вярата трябва да бъде оставен на всеки поединично. Когато говориш за вярата на другите най-често бъркаш, поради тази причина е мое лично кредо, че отношенията с Бог са лични и трябва всеки човек да ги изповяда пред собствения си олтар или там където обръща молитвите си. Иначе дискусиите по тази тема могат да продължат дълго, но в повечето случаи са грешни.
