На 4 април 1886 г. с Приказ №103 на Министъра на отбраната майор Никифоров са създадени 8 военни окръжия, едно от които е Татар Пазарджишкото военно окръжие.
След подписването на Букурещкия договор от 19 февруари (3 март по нов стил) 1886 г., слагащ край на Сръбско-българската война, и последвалия го Топхански акт, де факто се потвърждава Съединението. България предприема конкретни стъпки за пълно административно и военно обединение на Южна и Северна България.
За синхронизиране на отчета и попълването на армията с наборници и запасни, със своя заповед военния министър – майор Никифоров назначава Окръжни воински началници, а със заповед №103/04.04.1886 г. въвежда военно териториално деление във Южна България, състоящо се от осем военни окръжия и съставни околии. Отчитайки изискванията за попълване на пехотните части тези окръжия не съвпадат с административното деление на страната. Организационно окръжията се състоят от Окръжен воински началник, командир на кадрова рота, старши и младши писар и слуга. Пет от тези окръжия са част от съвременната система.
През годините задачите се изменят, но основната цел за попълване на армията на териториален принцип се запазва. Военните окръжия в Пловдив, Пазарджик, Бургас, Сливен, Стара Загора и Хасково провеждат успешни мобилизации преди Освободителната (Първата Балканска) и Голямата (Първата световна) война. Наложените след 1919 г. ограничения трансформират тези окръжия в бюра за доброволци, но задачите остават същите. От 1934 г. започва тяхното възстановяване, като в периода от 1944 г. до 1989 г. са важна част от Българската армия. За повечето от тях са построени нови сгради, оборудвани съгласно специфичните изисквания.
През последните години тези окръжия се превърнаха в истински вдъхновители за младите българи, показвайки, че службата в армията не е само дълг, а и възможност за развитие, призвание и гордост. Окръжията, във взаимодействие с военните формирования, се превърнаха в място за запазване на военната история и патриотизъм — чрез събития, спортни прояви, посещения в училища и дори съвместни проекти с ветерани и ученици.
Военно окръжие ІІ степен-Пазарджик се създава с името Татар-Пазарджишко, включващо Пазарджишка, Панагюрска, Пещерска и Ихтиманска административни околии. За негов първи началник е бил назначен капитан Атила Зафиров – доброволец в Руско-турската война, завършил Втория випуск на Военното училище в София, прочул се с героизма при отблъскването на десанта при Шаркьой (1913 г.) и с. Зафирово (1916 г.) в Добруджа.
През 1898 г. окръжието е преименувано в 5-то Полково военно окръжие, със задача да комплектува части от 2-ра Тракийска дивизия. Любопитен факт е, че от 1903 до 1929 година окръжието носи името „27-мо Чепинско полково окръжие”, а личният му състав придружава полка на фронтовете през войните.
По повод 140-годишнината служителите на окръжието засадиха дърво. Кулминацията на честванията ще бъде тържествената церемония на 23 април пред паметника на 27 пехотен чепински полк.
Кой е генерал Атила Зафиров?
Росен ПЕТРОВ
Роден е на 16 август 1858 г. в Калофер в семейството на видния възрожденски учител Спас Зафиров, чийто род е от Пещера. Като почитател на историята и като част от борбата за църковна независимост Спас кръщава детето си Атила, именно на могъщия хунски владетел, напук на гръцкото духовенство. Другият му син е носел името Фружин. Спас Зафиров завършва гръцка и френска филология в Атина и е даскал на личности като Христо Ботев и Иван Вазов. Израснал под подобна бащина „опека“, Атила сякаш е обречен да стане воин.
Още на 19 години е доброволец в Руско-турската война (1877–1878), а по-късно завършва Военното училище в София и Офицерската пехотна стрелкова школа в Ораниенбаум, Русия. По време на Сръбско-българската война от 1885 г. като млад поручик командва т.нар. Комщицки отряд, който разбива сърбите при селата Ропот и Комщица. Атила получава орден за храброст и кариерата му тръгва нагоре.
И тук следва една от големите перипетии в неговия живот. Той е един от участниците в преврата срещу княз Батенберг и след неуспеха му е уволнен от войската и емигрира в Русия, където 11 години служи в императорската армия.
Завръща се в България през 1898 г. и бързо е произведен в чин полковник, а след това става командир на прочутия със своята суровост 26-ти Пернишки полк.
През Балканската освободителна война Атила се прочува в сражението при Шаркьой, където ръководените от него части отбиват десанта на 10-ти османски армейски корпус, чийто началник-щаб е младият Мустафа Кемал – бъдещият основател на турската република Ататюрк. По-късно биографите на Ататюрк наричат Балканската война „неговия университет“, а българите – „неговите сурови учители“.
За известен период Зафиров е и военен комендант на град Ксанти.
Ето как си го спомня известният учител Коста Николов в своите записки:
„Началник на войската в Ксанти беше полковник Атила Зафиров – корав българин, учтив, справедлив към всички. Той правеше чест на българското офицерство, на българската държава и народа. Когато слизаше в чаршията, турците отдалеч му ставаха на крака.“
През Първата световна война Атила Зафиров отново е на предните редици на битките. На 6 септември 1916 г. при село Сарсънлар (днес Зафирово) командваната от него Трета бригада от 1-ва Софийска дивизия се изправя срещу многочислени румънски войски, отиващи към Тутракан, и ги побеждава с неочаквана и отчаяна атака на нож.
Преди атаката Атила Зафиров заявява: „Ако атаката е неуспешна, обесете ме на една върба“. Атаката е повече от успешна. Атила получава нов орден за храброст, а след година е повишен в чин генерал, защото доблестно воюва не само срещу румънските войски, но и срещу своите учители – руските офицери.
Образно казано обаче, Атила ще бъде „обесен“ не на върба, а от безразличието на нашия елит и от суровата и прагматична българска действителност след войната.
За какво става дума? Докато е на служба, Атила системно дарява почти цялата си офицерска и генералска заплата за издръжка на сираци на загинали български воини и за сиропиталища. Освен това е силно критичен към обкръжението на цар Фердинанд. Приписват му думите: „Тия скакалци около Фердинанд изядоха всичко. Те изядоха България!“.
Той има и още един „грях“ – не обича да се впуска в политически интриги и така не успява да се „адаптира“ към новата „земеделска власт“. Въпреки чина и заслугите си, след уволнението си от армията, той не получил нито пенсия, нито каквато и да е подкрепа. Възникнали административни спорове за „стажа му“ и той прекарал последните си дни в нищета и мизерия.
Заплатата си давал на сираците, а след това пенсия така и не получил. Случаят е описан от генерал Стефан Тошев. Атила умира на 24 януари 1922 г. Семейството му няма пари дори за погребение и набързо се събират средства от негови бойни другари.
Прави чест на цар Борис Трети, че през 1942 година, въпреки критиките на Атила към баща му, с царски указ преименува село Сарсънлар на Генерал Зафирово. За съжаление през 1956 г. от името отпада думичката „генерал“, за да не навява спомени за царската армия и империалистическата война.
Днес
140 години по-късно, настоящите служители на военните окръжия в Пловдив, Пазарджик, Бургас, Сливен, Стара Загора и Хасково се прекланят пред делото на предшествениците, за достойно изпълнените мобилизационни задачи, за професионализма и всеотдайността им при изпълнение на служебните задължения през годините.
Военнослужещите и цивилните служители от Областен военен отдел – Пазарджик, преки наследници на окръжието, отбелязаха 140 год. от тази дата с полагане на цветя на паметника на загиналите воини от 27-ми пехотен Чепински полк. Бяха връчени грамоти от името на началника на Военно окръжие Пловдив и от председателя на Областния съвет на СОСЗР Пазарджик.
