Никола ИВАНОВ, литературен критик
Новелата „Люси“ на Валентин Дончевски е преди всичко особена, полифонична творба, която разчита на асоциацията и асоциативните връзки. Те са много важни и основни за всяко литературно произведение и въобще за всяка творба на изкуството.
Макар Дончевски изрично да подчертава: „Това не е провокирано, вдъхновено от творчеството на Димитър Бояджиев и трагичната му съдба, още повече от стихотворението му „Писмо“. Но е налице интуитивната връзка между героя от новелата и героинята Люсиен от изключителното стихотворение на Бояджиев. А и очевидно Димитър Бояджиев е сред любимите поети на Дончевски. Писателят споделя: „Той е едновременно измислен и реален. Може да съм аз, да си ти, може да е някой друг… Така и никой не може да отгатне кой е Люси, ако не се опита да разбере себе си дори и в тягостните минути пред очния кабинет за проверка на зрението.“ Всъщност Люси е обобщен образ, в който Дончевски търси да открие частица от всеки човек, защото хуманизмът е сред най-важните черти на човека.
Докато четях новелата не ме напускаше мисълта на знаменития Иван Динков от „Почит към литературата“, че мъртвите са по-дейни от живите. Неслучайно авторът дава за пример Индия, защото тя може да се приеме като еталон за хуманистично отношение към животните и природата, към флората и фауната. Главният герой иска „Да се радва на животните, на свещените крави, които навсякъде другаде по света се изтребват за ядене, за облекла и козметика.“ Такъв иска да види целия свят, това е неговият мечтан хуманистичен свят. Същевременно авторът разбира, че духовното начало е най-важното за човека, защото само духовността е в състояние да промени човека, да го направи по-хуманен. За съжаление „всички са слепи за истина и истинско знание“, горчиво споделя Дончевски. Затова в процепа от светлина той вижда книгите на Кенет Уайт. Неслучайно децата махат с радост на слънцето, което носи топлина.
В новелата става дума и за особено актуалният изкуствен интелект, който навлиза все по-дълбоко в живота на човеците. Болезнени са мислите и констатациите на Дончевски за човеците: „Овъртяни, намотани една в друга, без да знаят накъде летят, надъхани само да създават себеподобни. Всъщност себеподобни ли са хората? Гръбнакът на човека е змия, вкаран в тялото му. Кой ни създаде такива?! В чия лаборатория беше това?“
Хуманистично послание Дончевски отправя и чрез мравките: „Понякога имаше и мравешки войни, в които винаги имаше победени. А когато нямаше победител, двете групи се разделяха, вадеха на показ убитите и ранените. Командите от санитари излизаха и почваха да ги съживяват. Защо при хората не е така?!“ И по-нататък: „Единственият критерий за доказване на смисъла е липсата на всякакви излишни доводи, които биха могли да разсеят ситуацията, да привнесат малко човечност, малко спокойствие, малка пауза, в която тийнейджърите както се целуват седнали един до друг отнесени, да седнеш като тях млад да съпреживееш младостта…“ И препоръчва като спасение смяна на местата между хората и животните, защото животните в много отношения са по-хуманни от хората и човеците могат да се поучат от тях.
Като символен образ може да се приеме Орелът. Орелът съжалява за това, че не се е родил човек, за да може да облагородява човешкия свят. Той напомня за жестокостите на инквизицията и горчиво и с упрек споделя: „Стига вече демагогия, вие, хората, сте животни… страданието изчиства и молитвите изгарят вирусите.“ Орелът е смутен от деградацията на човека, която наблюдава. „Светът е нещастен, парадоксално луд и жесток“ – е болезненото заключение на Орела. Някога Николай Хайтов казваше, че оставя света по-лош, отколкото го е заварил. Спасението е в Синия път, който трябва да измине човекът, за да се възземе духовно.
В новелата става дума за чистотата на детството, за първите сърдечни трепети. Въобще новелата дъхти на чистота, спасителното е „в ръцете, които дават, алегорията на Божествените ръце, горе до едно от Рилските езера“, в „най-чистата вода на едно от най-чистите места.“ Някога Емилиян Станев, перифразирайки древния философ споделяше, че един от най-големите парадокси при човека е, че ние, омърсените и захабени възрастни учим чистите деца.
Валентин Дончевски в последна сметка търси Познанието, мъдростта от човешкия опит, неговата Надежда е в планината между Индия и Тибет в посока към Арафат. Неговият герой Люси се домогва мъчително към Смисъла, за да не мине животът му безцелно и напразно.
Всъщност Смисълът Дончевски вижда в Изкуството, то е „реки от чувства, превърнати в образи.“ Той споделя: „Младостта, зарядът, който всеки трябва да запази в себе си, за да го движи през целия живот и накрая с усмивка да си иде от света.“ Апотеоз на изкуството е споделеното от Люси: „Да рисуваш със затворени очи е новооткрито от мен, си мислеше Люсиен. Щом могат да свирят слепи музиканти, трябва да може и да се рисува. Да бъдеш слепец временно, колкото да се домогнеш до истината.. Слепият самурай Затоичи – легендарен като Мусаши. Редица прорицатели и пророци. Кайсе – пророкуващ насън. Има истинско виждане – прилича на летеж, когато рисувам. Неограничен и свободен, всичко зависи само от Създателя и от мен. Линията е в полет, особено ако смениш дясната с лявата ръка. В съзнанието се редуват чудновати експлозии с части от цветове, пейзажи, хора, кадри от живота. Аз летя, аз съм създател на нещото, което чрез мен от чувство и възприятие става изображение в повече от трето измерение. Еманирала същност, квинтесенция. Променя уханието на тялото като на малко дете, ухание на мускус и канела. Линията – абстракция, носител на енергията на душевните трепети, жица с накацали врабчета-идеи… Аз се сливам с всичко и създавам смисъл в идеите, които извират от подсъзнанието.“ Сещам се за великия Златю Бояджиев, който по силата на стеклите се обстоятелства смени ръката за рисуване и потвърди размислите на Дончевски за Дарбата и Таланта. Личният си опит Дончевски продължава да споделя в частта „Въведение към рисуването със затворени очи.“ В новелата срещаме Рембранд, Едгар Алън По, Оруел и други гениални творци.
Главното хуманистично послание откриваме в края на предпоследната част: „Протуберансите на цивилизациите, започващи и завършващи с война равнозначно ли е на цивилизация, почваща с мир и завършваща с мир. Кой определя не е ли по-добре мирът да е повсеместен и в тъмнината, и в мрака, а борбата да е за прогрес и растеж на човешкия дух, на прага да стане ангелоподобен. 144 000 фанфари тръбят. 144 000 йерихонски тръби са срещу него. Едните и другите имат силата и тогава идва Третият, наречен Белия гълъб с лаврова клонка в човката, възвещаващ: Мир ви давам, моят мир ви давам!“
Новелата е сплав от реализъм и фикция, където писателското въображение е водещо. Валентин Дончевски се вълнува от най-важните екзистенциални, философски и метафизически въпроси за човека, за неговата поява, еволюция и развитие във Времето. Стара Загора с Аязмото са част от топосите в новелата. Това е метафорична творба, в която става дума за живота и смъртта и провокира към дълбок размисъл за човека, човечеството и неговата съдба. Космичното и земното са преплетени, писателят се стреми да обясни необяснимото, интуитивното. И от тази новела на Валентин Дончевски се убеждаваме, че той е полифоничен творец, автор на поезия, проза, художник, музикант, композитор. Макар новелата „Люси“ да изглежда мрачна книга, в началото да преобладава черното с неговите нюанси, то в края на творбата превес взема бялото и цветното, символи на духовност. Дончевски не ни отнема илюзиите, че в последна сметка човекът е поправим. Той споделя: „Надеждата ми е сизифово усилие да разтегна щастливите мигове до вечност и въпреки загубените сражения да спечеля войната за свободата…“
