От петък до 10 юли изложбата „Асимилация и съпротива на жените мюсюлманки“ е предоставена на вниманието на жителите на гр. Сърница и околните села, съобщи кметът Неби Бозов.
„Каним всички, проявяващи интерес към историята на насилствената асимилация през 70-те години, да се запознаят с борбата на някои жени срещу комунистическото насилие и произвол. Изложбата се намира в Културен дом гр. Сърница.“ – каза Бозов.
Изложбата е част от проекта „Политически репресии на жени мюсюлманки по време на комунистическия режим: женски мрежи на съпротива и гражданска реабилитация„, разработен от гражданското сдружение „Балканистичен форум – международен университетски семинар за проучвания и специализации“.
Изложбата се състои от 17 табла. Представени са политиките на асимилация и забрана на мюсюлманските имена и облекло, на мюсюлманските ритуали, каквото е обрязването на момчетата, както и различните форми, които жените намират, за да се противопоставят на тези политики, за да запазят своята идентичност, колективна памет и индивидуално достойнство. Няколко табла представят жените, които с поведението си са пример на забележителен кураж: жени, които са преследвани и изпратени в затвора ‒ от селата Корница, Рибново и Барутин, както и личности като Зейнеп Зафер и Емине Кунгьова.
За да може да се чуят гласовете на жените мюсюлманки, изложбата включва не само снимки от семейни архиви, но и множество откъси от лични спомени и разкази.
Преди това тя бе експонирана със същата продължителност в Рибново, Корница и Лъжница, като експозето е пътуващо и първата спирка на снимките бе в „Клуб на архитекта“ в столицата, в Библиотека „Филибели Ахмед Хилми“, Пловдив, а след това в Национален етнографски музей (БАН) /, Столична библиотека, София, Нов български университет (НБУ) София и Брезница в общ. Гоце Делчев.
В подготовката на изложбата са използвани документи основно от Централния държавен архив и от Държавен архив – Благоевград, където са запазени свидетелства за следствия, съдебни процеси и присъди на лишените от свобода мюсюлманки от Пиринско; за „разфереджаването“, паспортизацията (1953), смяната на имената (1964, 1972), обрязванията и др. ‒ институциите и асимилацията.
За концепцията на изложбата обаче само документи от държавните архиви не са достатъчни, доколкото те представят по-скоро хронологията на държавното насилие и неговите обекти ‒ като репресия или като мълчание.
Идеята е по-скоро да се съберат и да популяризират индивидуални разкази (устни и публикувани) на преживяванията на жени мюсюлманки от няколко поколения, особено на такива, които те самите (или техни близки) са били репресирани ‒ съдени и лишавани от свобода.
За да може да се „чуят“ гласовете на жените мюсюлманки, изложбата включва не само снимки от семейни архиви, но и множество откъси от спомени и разкази, лични документи – присъди, снимки, писма и др.
Целта е да се изведе на преден план женската памет за насилието, както и мрежите на солидарност (роднински, съседски и други), които са подкрепяли съпротивата.
