Никола ИВAНОВ, литературен критик
Валентина Радинска е от националните ни поетеси, които навлизат в българската лирика зрели, сякаш нямат детска и младежка възраст. Макар че при прекалено високи критерии в първата й стихосбирка „Към мен върви човек”(1977) може да се открият известни несъвършенства, пред нас застава поетеса, мъдра и вдълбочена не според възрастта си. Откриваме не според годините ранно узряване, дълбока и дълбаеща в себе си и търсеща самопознанието поетеса. Никаква ученическа лекота и естрадност няма да открием и доловим в дебютната й лирична книга. Това е поезия, присъща за по-зрели години и автори. Валентина Радинска е последователна в своята поезия, в следващите си стихосбирки, последователна е в търсенията си по отношение на творческото си развитие, на словесния си изказ – стиховете й са поетически изчистени, лаконични, пестеливи, а обхватът на визията й се разширява и задълбочава. Гласът на ранната Валентина Радинска е изключително индивидуален. В стиховете няма да открием нищо лековато, непреживяно, съчинено, измислено. В следващите си поетични книги – „Нощна книга”(1983), „Не”(1988), „Чистилище”(1993), „Всичко”(1995), „Поне”(2001), „Дъждовете”(2009), „Уроци по мълчание“ (2016), „Защото е студено“ (2018), „Премълчаване на зимата“ (2020), „Нека бъде любов“ (2023) – тя потвърждава своята зрелост и съдбовност на поетеса. Радинска извървява едно неспирно художествено изследване на живота и смисъла на живеене. Нейната лирика идва от познанието, интуицията, вътрешното самопознание. Болезнената й чувствителност създава у нея известен скепсис, който става важен елемент от нейното светоусещане, в основна умонагласа. Сериозните поети и творци са така устроени като темперамент, че са лесно раними, незащитени от суровите удари на живота. Податливи са повече на страданието, отколкото на възторга. В поантата на стихотворението „Трябвам” поетесата заявява:
Петият: Господ – от мен неотлъчен.
Жива му трябвам, за да ме мъчи.
Диалогът на поетесата със себе си минава през света и се затваря отново в субекта. Есента и зимата властват в лириката й. Предимно реквиемна е нейната поезия.
Валентина Радинска съчетава силния ум, духовния стоицизъм, интелектуалното прозрение с неповторимата женска сетивност и интуиция. В нейната лирика няма да открием декадентско-формалистични капризи, а дълбоки психологически обобщения в екзистенциален смисъл. Талантът й е специфичен индикатор за художествена истинност на нещата, което постоянно я поставя в конфликт с всяка обществена система и време въобще. Поетическият диалог със света, времето и действителността на лирическия Аз на поетесата е драматичен, труден, съдбовен. От една страна е недоволството от нашия свят, а от друга няма различна действителност и единствената възможност и шанс е да я променим. Валентина Радинска е търсеща поетеса и личност, а това е ключово за истинската поезия. В лириката си тя е част от света, макар че се опитва да се разграничи и го пренаписва по своему, като рови и търси в себе си и навън пътя на живота ни, маркиран от въпросителни.
Ако трябва обобщено да характеризираме поетичното творчество на Валентина Радинска, то най-подходяща и сполучлива е отрицателната частица „не”, както е озаглавена една от лиричните й книги: не на ставащото около нас, не на случващото се, не на действителността. И това „не” е силата и творческият импулс при тази поетеса. В едноименното стихотворение лирическата героиня отрича всичко недостойно. Особено силна е поантата на творбата:
На думите – удобни, леки, кръгли,
с които на мнозина им потръгна,
на думите, причакващи по ъглите,
особено на „да” с подвити колене,
особено на „да” –
аз казвам: Не!
Социалната й болка не крещи, но откънтява дълго в душите ни, въздейства ни убедително. Понякога несъгласията са изразени по-притушено, друг път на висок глас, стигащ до вик, но винаги достатъчно категорично и безкомпромисно. Изтънчената чувствителност и болезнената отзивчивост към всяка неправда и чужда болка на тази поетеса е много силна. За поетесата Валентина Радинска като че ли особено подходящо ми се струва определението „дете без детство” от стих на един от учителите й в поезията Иван Динков. В потвърждение ще цитирам началото на стихотворението „Диагноза”:
Пришълка ли съм вече, о, Господи? Нетърпеливи
чужди улици бързат към края на тъмното лято.
Катинари блещукат по всичките порти на Сливен,
и реката от моето детство мирише на блато…
„Просто – в мен боли… И аз треперя.“ – споделя поетесата в едноименното стихотворение. Тази вроденост на поетесата да усеща преди всичко драматичното и трагичното на живота, неговите сенчести страни се проявява още от детството, просто Валентина Радинска така е устроена творчески.
В поезията на Валентина Радинска откриваме откроено присъствие на човешка съдба, на отношението към човешката участ и болка. Заглавията на поетичните книги на Валентина Радинска говорят много и определят атмосферата в нейната лирика, нейните особености и характеристики. Темата за страданието постоянно магически я привлича. Тя търси в раните раждащото се от страданието слово, опитва се да прозре по-абстрактния смисъл на страданието. Поетесата силно усеща вътрешните детонации на човешката душа, екстазите и терзанията. Сянката и нощта властват в стиховете й, но още в първата си стихосбирка Радинска търси човека, съмишленика, приятеля, на когото да се довери и да го чувства като опора. Но… лирическата героиня не съзира човека, когото търси и това я прави самотна до екзистенциалност. Това настроение и състояние усещаме още в стихотворението й „Предисловие”, което можем да приемем като предисловие въобще към цялата й лирика:
Февруари е. Нощ е. Бръска сняг полегат.
Отегчено мъждеят стари улични лампи.
Да върви по дяволите този свят,
в който трябва да ходим като с котешки лапи!
Великолепно стихотворение, сякаш програмно, в което поетесата е изразила своето творческо верую. Нейната постоянно самоанализираща се душа се втурва без страх в бездните си. Обстановката в творбата напомня за стиховете от „Зимни вечери“ на Смирненски и на поетите от 40-те години. Потискащо, тъжно, монотонно, безсмислено, студено е битието на човека в тези стихове. В тази лирика на светлосенките човекът се е задоволил с минималното на битовото съществуване, изглежда доволен и това води до отчаяние лирическата героиня. И въпреки цялата безнадеждност и тотална безперспективност поетесата все пак не губи Надеждата, че ще се намери поне един, който ще надигне глас против статуквото. В същото време поетесата е способна на задъхано страстни, синкопно насечени съзерцания, видения и блянове. Всеки стих е една искрица, лъч от изгаряне, преживяна болка, която пътува в мрака на човешкото битие и неистово иска да го осветли и помилва. Очевидна е непоносимостта на поетесата към лъжата, фалша, преструвката, лицемерието, жестокостта. Женското кокетство й е неприсъщо, тя е не по женски женствена. „Самотата е моята родина“ – споделя Радинска в „Докато свърши зимата“.
В стихотворенията на Валентина Радинска можем да разчетем и позиция, която да наречем универсална културна съпротива срещу действителността, подчертавам – срещу всяка действителност – минала, настояща и бъдеща, предстояща. Това прави поезията й универсална и общовалидна във времето. Интересуват я проблемите на взаимоотношенията между властта и индивида, на манипулацията, на социалната машина, която премазва и унищожава индивида. Интересува я човекът, притиснат и смазан от всяка тоталитарна машина, човекът, обезличен, объркан и обезверен, човекът с плаха надежда за бъдещето.
А в стихотворението „Химн”, макар че става дума за смърт, лирическата героиня отново се спасява на ръба на крайния песимизъм и се оттласква с надеждата за продължението на човешкия живот в природата, която е негово своеобразно продължение и смисъл. Земният край преминава в селенията на любовта, която в последна сметка е безсмъртна, окуражаваща и осмисляща човешкото раждане и съществуване.
За същността на един поет съдим и по неговите творчески пристрастия, по предпочитаните и любими поети, които са еталони за собственото му творчество, оказали са влияние върху стиховете му, в определен смисъл са негови учители. Очевидно е пристрастието и влечението на Валентина Радинска към поети с драматична съдба и творчество, които са устояли на големи изпитания, тя ги чувства творчески близки, поетесата е тяхна съмишленичка и продължителка. Ще ги открием в нейните посвещения – Ана Ахматова, Марина Цветева, Иван Динков, Борис Христов и още неколцина – все дълбоко драматични и трагични творци. (Валентина Радинска е сред най-добрите преводачи на Ахматова и Цветаева). Стихотворението „Август” е драматичен въпрос към гениалната Марина Цветаева. Въпрос за собствената съдба и същевременно напомняне за трагичния край на великата поетеса в Елабуга. Валентина Радинска търси отговори и съвет за своя път в поезията. Изборът е направен, но все пак поетесата търси жеста или тихото „да” на гениалната си предшественичка, за да е по-сигурна в избрания и поетия път в изкуството. Макар цялото стихотворение да е въпроси към предходничката, краят на творбата и поантата осмислят стихотворението с главния въпрос:
Август – напредва. Застрашително зрее рябина…
И чернова да е – пак ми е страшно, Марина!
Път след нозете ти: бурени чакат – да мина.
Рано ли тръгнах, как ли ще стигна – кажи ми…
Каква скръб,, каква терзаеща горест измъчва сърцето на поетесата. Понякога в стаеното писане на Валентина Радинска отриваме една нагнетена и нажежена до бяло болка. Поетесата е почти сигурна какво я чака, но търси духовната подкрепа на Цветаева, за да издържи на изпитанията. Ортега-и-Гасет казва: „Всичко, извън традицията, е плагиатство”. Стиховете на Валентина Радинска предлагат да я съизмерим с големите й предходнички, те изобилстват с култура, общуват с явни и скрити цитати и реплики на класически образци на българската и световната литература. В нейната лирика можем да говорим за интензивна скръб. Марина Цветаева, говорейки за влиянието, за „дочутите” стихове, казва, че това са стихове и строфи за запушване на тази поетична „вода”, която не е нищо друго освен „плитчина на вдъхновението”. Тази плитчини напълно отсъстват в лириката на Радинска.
Валентина Радинска се вдъхновява от поети, които са устояли творчески, граждански и биографично през годините и не са се прекършили, не са омърсили творчеството си. В „Репетиция” става дума за такъв поет – Иван Динков. Сънят на поетесата е трагичен до жестокост, защото в съня й си отива един от стожерите на българската лирика:
Двама-трима са само… Остави ги по-дълго сред нас!
Не превръщай на пепел душата ми – всичко ще дам,
ала трябва да имам пред кого да изгарям от срам!
Нали трябва все някой да крепи занаята ни стар –
от продажни търговци превърнат в позорен пазар! –
да го пази от жалки съдии, от шутове груби…
Потресаващо адекватна е тази лирична творба. Това е стихотворение-откровение, творба-изповед, която дълбоко ни вълнува. Защото Иван Динков има и следните стихове: „…след съвестта и стиховете/ едва ли има трети ад”. При Иван Динков поетесата интерпретира фундаменталната тема за страшния съд на съвестта и страданието, което съвестта носи на тези, които я имат. Поезията на Валентина Радинска е трудна, с натежал от съдбовност слог, в който отекват силни гласове от миналото. В стиховете всичко е изречено на един дъх, понякога афористично, с искреност, на която напълно вярваме.
В стихотворенията с посвещения на творци Валентина Радинска използва мотиви и поетика, характерни за поетите, на които са посветени съответните лирични творби. „Молитва” е посветено на поета Борис Христов. Атмосферата в творбата напомня за атмосферата в лириката на Борис Христов – пустош, самота, тишина, отчуждение, безлюдно, глухо. Но същевременно стихотворението си е типично и характерно за Валентина Радинска. Социално-нравственото недоволство е по-отчетливо откроено, творчески конкретизирано, има точен адрес – събратята по перо:
Дано ме чуе някой. Продрахме си гърлата
от викове безумни, с безумните тълпи.
И не разбрахме, че съсирват свободата
варосаните ни мечти.
Тревогите на поетесата произтичат и от голямата отговорност на твореца пред словото. Тя е смутена и омерзена от епидемичната бездуховност, от пълната подмяна на вековни общочовешки ценности, от развихрянето на първосигнални примитивни нагони. Поезията на Валентина Радинска поразява и пленява с нейната чувствителност и сложните взаимовръзки на асоциативната й мисъл. Упрекът към поетите и творците се пренася върху човеците изобщо и се универсализира. „Вечерен тромпет” също е посветено на поета Борис Христов, когото лирическата героиня призовава отново да вземе тромпета и да засвири, защото само той може и е достоен за това. С нечисти ръце към тромпета на големия поет посягат бездарници нечестивци и недостойни писачи на стихове. Божествената дарба е необходима не само на хората, но и на боговете. А само белязаните и посочените от Него са достойни за изкуство.
Метафорите в поезията на Валентина Радинска не са книжни, маниерни, съчинени или измислени, а автентични, идващи естествено като резултат от лирическите преживявания. Тя не остава пленник на кошмарната духовна ситуация, която е обзела живота, не хленчи, а избира да се съпротивлява, защото е характер. Протестът й не е позьорски, а е неистов вик срещу обзелата ни духовна мизерия. Усещаме поетичен бунт срещу всевъзможните тирании, диктат и насилия над индивида, вкарването и ограничаването му в определени рамки, които го задушават и обезсмислят земното му съществуване. Скръбни са стиховете на Валентина Радинска.
Всъщност това е една от най-важните характерни особености за тази поетеса – тя изхожда от себеподобните си, от хората на словото и постепенно пренася проблематиката въобще върху индивида. Стиховете на Валентина Радинска не са весели, слънчеви, оптимистични:
Оловно е, тежко небето.
Ни сняг, ни порой не подмина
унилите бавни полета
на моята малка родина.
Мъртвина, сняг, ветрове, бури, студове, мъгли, дъждове, мрак, писъци населяват нейната поезия. Неслучайно нейна стихосбирка е озаглавена „Защото е студено“, а главното послание ще открием в едноименното стихотворение. Никак не е оптимистично в лириката на тази поетеса, защото тя предпочита да е вярна на живота, да не лъже и заблуждава. Радинска се интересува от човека, притиснат и смазан от действителността. Нейната болка е екзистенциална, произтича от същността й, от чувствителността й.
Драматично стихотворение е „Там”, в което поетесата се самоупреква за попритъпеното си чувство към починалия баща, чиито гроб в родния край е обрасъл с трева, а дъщерята не намира време да почисти буренясалия бащин гроб. Впрочем, в последно време това става повсеместно и се превръща в проблем за корените, за родовата памет, която закърнява, изтлява и се поизгубва – още един от националните ни добродетели е застрашен от погубване и това терзае поетесата.
Страшното е, че мъртвите и живите стават еднакво самотни. Самотата властва и в „Монолог”, където нощта „от самота звъни”. В „Кардиограма” срещаме „милиарди самотници”. За самотата става дума и в „Пренасяне“. Отчуждението, алиенацията в панелния блок е убийствена. Краят на „Кръст” е с подобно внушение.
Друга отличителна и важна особеност на творческата философия на Валентина Радинска е фактът, че тя вижда сред главните виновници за духовния упадък и нищета на обществото поетите, хората на словото, на изкуството въобще, защото тяхното призвание е да бъдат духовни водачи и будители на народа си, на хората. И когато творците са недостойни за своята мисия, тогава идва най-страшното – безнадеждността, „когато ведно със тълпите възторжени и творецът бие крак”.
По Дебеляновски и Димитър Бояджиевски дълбоки и характерни са стиховете на Валентина Радинска от „Задушница”:
Аз все така, заровила глава
в ръцете си – през нощите съм будна,
все тъй ме мъчат стиховете трудни,
все тъй ги късам мрачно след това;
все тъй отровни мисли ме душат,
дни скучни и безплодни ми тежат,
в кръвта ми броди глухо, черно ехо
и в нищо няма никаква утеха.
Поетесата е преситена от рани и страда насаме гордо с раните си. Душата на Валентина Радинска е разкъсвана от полюсни състояния, повечето й стихотворения са заредени с трагизъм и драматизъм. В лириката й откриваме трагизма на страдащата й душа, дълбочината на страстните й възземвания и падения.
Любовта също е част от лиричната тематика на Валентина Радинска. Но тя е далеч от примитивно-чувствените й проявления и изблици. По-скоро става дума за спътничество, за съмишленичество, за екзистенциалната осмисленост на любовта. Плътското е на заден план, почти отсъства за сметка на философското осмисляне на понятието любов като съучастие в духовните брожения на индивида (жената) и нуждата й от морално съпричастие и духовна подкрепа по избрания път. Лирическата героиня е разпъвана между любов и нелюбов, възторг и покруса, ярост и примирение. Тя не се хвърля в емоционалните бездни на любовния екстаз. Самотно плаче любовта в „съборената къща на нощта” (”Тихо”). Тъжна и самотна е любовта на лирическата героиня и в „Напеви” с мотиви от Новия завет, където поетесата казва, че е „рана”. Любимият е неконкретизиран, универсален, той е мечта, илюзия, представа. А в „Свети” любовта е спасение. Прочувствено и пропито с дълбоко чувство е стихотворението „Ятата“, посветено на починалия й любим Коко Азарян. „До тук беше любовта./ Изпепелени земи след тебе…“ – съкровено и болезнено споделя Радинска, а сърцето й е „пълно само с минало“ („Свободно е сърцето ми“). И въпреки всичко „Нека бъде любов“ както заявява в стихотворението с едноименното заглавие, определило и заглавието на нейна стихосбирка.
В „Белег” поетесата прави житейска и творческа автохарактеристика. Когато си честен и съвестен, ти ставаш неудобен и пречиш на продажните и безсъвестните, с всички сили те се стремят да те премълчат и изолират, да те направят анонимен, честният твой стих е като „чумна вест”, защото е презрял сделките на продажните съвести. Удовлетворението на поетесата е, че „пее в мен/ на болката сияещия глас!”. Това е тържеството на устояването, което не може да бъде заменено с никакви похвали и признания на силните на деня конформисти. За творческата съвест става дума и в „Репертоар”, където непримиримостта на лирическата героиня е повече от категорична.
Почти физически поетесата ни предава раждането на автентичния, истинския стих в „Думите”, когато поетът като „ловец посърнал” дебне и души въздуха, напряга слуха си, за да хване буквите на тайнствената азбука, която е материалът за поезията. Думите, които преминават през сърцето и продължават към листа:
Но не помръдваш – ето ги, че тръгват
по вените и дъх стаил, ги чакаш
да стигнат до ръката ти, до пръстите,
и с леко трепване,
и с два-три знака само –
света върху листа да сътвориш.
Това е Поезията, това е Творчеството, това е истинското Изкуство – премислено, преживяно, до болка изстрадано. Истинската поезия ни създава чувството за приютеност в един друг, по-хармоничен свят, иначе трудно би била поезия. За автентичността и уникалността на поета и твореца става дума в „Реторика”.
При Валентина Радинска няма интерес и жаждата по вулгарното не доминира, не я влекат локвите на пошлостта и низостта, защото е деликатна и високо интелигентна поетеса, още по-малко пък скандалното е нейна територия или стихия. Няма опити за нахълтване в човешката съкровеност. Тя не се опитва да навлиза агресивно и неприлично в човешката интимност, не се интересува от срамни тайни. На хорските одумки на махалата е посветено стихотворението „Тирада” Еснафският манталитет е отвратителен, завирането под завивките на другия е цел на нищите духом, на лицемерите. Но в последна сметка те никога няма да достигнат до същността на нещата, защото не могат да надмогнат битовизма си, просто нивото им е такова. И лирическата героиня стига до извода, че не си заслужава да се съобразяваме с еснафите, те са достойни единствено за презрението ни.
По фолклорни и приказни мотиви са изградени някои от стихотворенията на Валентина Радинска. Във „Фолклор” в основата на лиричната творба е митът за долната и горната земя. Долната земя е мястото, където живеят и битуват несъвършените човеци и която лирическата героиня иска да напусне. Чувството че е незаслужено прокълната родната ни земя е силно.
Съдбата на поета, на твореца на изкуството е сред основните теми и мотиви в лириката на Валентина Радинска. За това става дума в стихотворения като „Средновековна балада”, „Пак” и други, където съзнанието за мисия и пример е убедително изразено. Творецът е единствен, неповторим, незаменим и трябва да си носи кръста, колкото и тежък да е той:
…И днес – премазана от българските дни
в месомелачката нелепа – смляна,
аз моля: някой друг да ме смени…
но тука, на земята – няма смяна.
До седма пот, до сетен Страшен съд –
върти се центрофугата на дните:
от ден към нощ, от нощ към ден политам
тъй, както за последен път летят…
(”Упражнение – ІІ”)
Непримирима е поетесата в поантата на творбата:
…аз виждам: свят, без милост сътворен!
Не е за мен,
не е за мен,
не е за мен…
Словото на поетесата разтърсва със страстното горене на душата за непрекъсната драматична борба в търсенето на съвършенство.
Темата за майчинството откриваме във „Вместо люлчина песен”, където усещането за майчинство е физическо, плътско, утробно, съдбовно. Стиховете са изтръгнати от душата и сърцето на поетесата. Тя интелектулизира и опоетизира инстинктите, „пренася” ги в зоните на духа, опоетизира нагона. Това са душевни стонове, „осъвестяване” на инстинктите. Тя се опитва да опитоми инстинктите, да ги очовечи. Природното се превръща в духовно, осъзнато, преминава в интелектуално. Такова надмогване и преодоляване на болката, на неизбежното, на мрака, който ни връхлита със смъртта на най-близките ни! Изцяло автобиографично е потресаващото стихотворение „Април”, свързано със сина на поетесата и посветено на Степан. Творбата покорява с изповедността на майчината болка, която граничи с непоносимостта, но човек трябва да си носи жребия. Творба, която пречиства е и „Реквием”. И въобще разтърсващи са творбите от стихосбирката „Дъждовете” на Валентина Радинска.
В лириката на Валентина Радинска животът е „зид каменен, мъртъв, студен”, в който човекът се блъска безпомощно и иска да го пробие и преодолее, но всяко усилие отива нахалост, силите не достигат. Животът се обезсмисля и се превръща в съществуване. Протестът на поетесата е тотален, универсален (”Упражнение – ІІІ”). Тя изследва тайните сили на мрака, вечният трагизъм на родната съдба, пустинните миражи на човешкото битие, екзистенциалната безизходица на битието. Постоянно преоткрива мъката, разголена до предела. Дори когато е огорчена, ограбена, обидена.
На човешката ни греховност е посветено „Чистилище”:
Нас роди ни геената огнена и ни беляза,
нас извергна ни мракът от адското свое сърце!
И ни даде душа, поразена от смъртна проказа,
и дамгоса със гордост надменното наше лице!
И размахахме своите мрачни криле, полетяхме,
като ледено ято се врязахме в топлия свят…
И рушихме, и бихме, и сякохме там, и се смяхме,
и превърнахме всичко на пепел, на мрак и на ад!
Мрачна характеристика на човешкия род, на човечеството, но има Надежда, защото душите продължават да се стремят и да летят нагоре, да се възземват към божествената доброта.
Поетът, творецът е длъжен да е откровен до предела на възможното, никаква истина да не прикрива и да не спестява на човека, да се разголва до жестокост, да изважда на показ най-интимните си чувства и мисли, най-нелицеприятните неща, да е максимално откровен, ако е истински. За това става дума във „Всичко” с рефрен „Всичко на масата“:
Всичко на масата – този душевен архив,
тежък с печал и омраза, лъжи и раздори –
и пред очите ни нашта родина гори –
става на пепел – а ний за това не говорим!
Всичко на масата – празните карти реди!
Български вятър вън българска пепел пилее…
Всичко на масата! Върху листа подреди
всичко на масата, всичко –
за да оцелееш!
Изповедта продължава и в „Още”, където лирическата героиня достига до отчаяние. А „Те” напомня на „За кого бие камбаната” на Хемингуей. В „Дневник” поетесата се самоупреква за недостатъчна смелост. Тя изгубва сигурност под нозете си, изнемогва от викане, а няма кой да я чуе, молитвата й към Бог е да я избави от кошмарите (”Зима-ІІ”). Постоянно търси виновника за ставащото и в последна сметка открива Вината в човека – той сам трябва да се въздигне, да преодолее злото в себе си, за да победи Доброто. Това е и в последна сметка мечтата на поетесата Валентина Радинска.
Ето къде бродят стиовете на Валентина Радинска:
Във плитчините на плача,
по ридовете на риданията,
зарити в пещерите щедри на съня,
в подмолите безмълвни на молитвата,
на любовта във ловните полета,
във ритъма, със който на ранина ръми –
там стиховете ми живеят…
(”Къде”)
Истинското спасение и дом на поета е Поезията:
Бялото ловно поле на листа –
лобното място на моите мисли:
тук е за мене, тук е света…
Другият – е измислен.
(”Шепнешком”)
Нищо не може да замени удовлетворението и надеждата в Поезията, която осмисля сизифовския поетичен труд:
Аз вярвам в тези прости чудеса –
ту стих ме сполети, внезапен като гибел,
ту в светлите, вечерни небеса
гръм прогърми и буря се надигне!
Ту в бденията нощни над листа
ще се промъкне образът ти грешен
и мойта тъмнина и самота,
и моят тежък труд са безутешни!
Но дим далечен предвещава ден…
Дъждът шуми във есенната шума.
И се избистря въздухът над мен,
и ляга на листа послушна дума.
(”Призори”)
А във „Вместо отговор” Валентина Радинска е категорична и горда, подобно на великата Анна Ахматова:
Аз имам власт над думите всесилни!
А вашта власт над мен е – шепа смет.
Че мене – друга сила ме закриля.
Защото съм поет.
Валентина Радинска има пълното право да го заяви. Защото наистина е Поет!
* * *
Валентина Радинска разгръща поезията си предимно във вертикална посока – дълбини и висоти, по-малко в хоризонтален план, в широчина. Тя предпочита да дълбае в себе си и в живота и да лети в космическите висини, а панорамните й вглеждания и средоточия са предимно хоризонти на душата й. Нейната лирика не е пъстроцветна, ярка, колоритна, а е по-скоро графична, сивото и черното преобладават в стиховете, тя не разчита на многоцветна палитра, защото постоянно е съсредоточена в собствените си тревоги и разпятия.
Пред поезията и лирическата философия на Валентина Радинска никой не може да остане безразличен. Възприемаме тази поезия като монологично послание към други бедстващи души, опарени от обезумели страсти, разкъсвани от болки и илюзорни надежди. Убеждаваме се, че чрез поезията се изразяват важни истини за живота и смъртта, радостта и скръбта и всички останали сложни човешки емоции. Валентина Радинска ги изразява, използвайки езика по специфичен начин, променяйки структурата и ритмиката на обикновения, всекидневен говор, като използва сравнения и метафори, с които създава впечатляващи и запомнящи се картини.
Стиховете на Валентина Радинска са дълбока и жива поезия, загребана от дълбините на самия живот, на самото страдание. В творчеството си тя надхвърля пределите на индивидуалното преживяване и намира отклик в една колективна чувствителност. Думите в стиховете й се догонват и осмислят личното. Възприемането на нейната поезия не може да се осланя на буквалното възприемане на текста, а разчита преди всичко на дълбоко скритите подтекстове, не на ограничено-чувственото емпирично, а на интуитивно-психологическото познание, което е най-същностното познание. За поезията й са характерни търсенето на равновесие между наситеността на размисъла и строгостта на формата. Лириката й еволюира към наситена мисловност, пренебрегвайки реториката на словесния лукс. В лириката на Валентина Радинска няма декоративни трели и поетични украшения. Поетесата е разбрала универсалната истина, че много от думите имат различни значения и оттенъци на мисълта, които могат да бъдат усетени и разбрани единствено в контекста на езика.
Във време на нарастваща дистанцираност и формализация на изразните средства и внушения в масовата култура, тази поетеса стои някак класически устойчиво. Тя сякаш се опитва да защити старомодната представа, че творецът е наистина отговорна личност и неговата мисия е да защитава слабия, уязвимия и унизен човек.
Валентина Радинска умее да превръща състоянията в картини, картината – в мисъл, а мисълта в себепознание и катарзис. Достигнала е до онова писане, което обединява голямата емоционалност на женската чувственост и високата вибрация на мъжкото покоряващо начало. В лириката й удивляват дълбоките пластове на тънката й наблюдателност спрямо живота. Вътрешните качества на поезията й далеч надхвърлят външните ефекти. Поразява и пленява нейната чувствителност и сложните взаимовръзки на асоциативната й мисъл. Чрез творбите си тя търси хармонията в дисхармоничния свят, в който живеем. Нейната лирика е израз на бунта на човека против грубата реалност на живота въобще. Болката в нейната поезия се крие в корена на думите й, толкова е дълбока, интимна, въздействаща ни парадоксално дори чрез мълчанието си. В лириката на Радинска ще открием преди всичко човещината, изповедността, състраданието, силата да бъдеш докрай верен на себе си.
Въпреки дискредитиането на големите идеали на хуманизма във времето, в което живее (и всички ние) поезията на Валентина Радинска в никакъв случай не иска да се освободи и избяга от последното си убежище – човека и вярата в него. Тя непрекъснато тревожно и интелектуално-драматично търси хуманистични опори, Смисъла на човешкия живот и съществуването ни. Социалната й чувствителност е деликатна и дълбока, нейният хуманизъм е отворен към собственото й време. Скепсисът й е по-скоро противоотрова срещу възможни разочарования. Несъмнена е способността на Валентина Радинска да изрази вътрешната сила и динамика на образите със задълбочен и истинен художествен език, който не разчита на лъскави и ефектни словесни изяви. Поетесата ни поднася ярки и великолепни поетични метафори, независимо дали става дума за интимна лирика или за обществено значими морални нравствени теми, или екзистенциални размисли.
Осип Манделщам говори за трудната задача и голямото усилие, което е необходимо на поета, за да се освободи от властта на „съзнанието за правота”. Манделщам казва също: „Ние сме хора на смисъла”. Можем да твърдим, че Валентина Радинска е поетеса на Смисъла. В нейната лирика думите се усмихват през сълзи. Нейното поетично кредо и верую ще открием в стихотворението „Защо се връщам пак…“:
Защото зная – само от криле опърлени перо
за писане на стихове е годно…
Стиховете на Валентина Радинска са изповедни, ярки, диалогични, дишат трудно и същевременно са озарени от високо майсторство. Творбите й са изпълнени с полемичност и актуална универсална проблематика в истинския смисъл на понятието.
Валентина Радинска – една завършена поетеса.
