Никола ИВАНОВ, литературен критик
И с тази си стихосбирка Йордан Атанасов доказва, че в основата на неговата поезия е биографичното начало, защото в стиховете от „Машина“ разчита на лично преживяното и изживяното. Известно е, че по стечения на обстоятелствата той е роден в началото на 1943 годна в Брауншвайг, Германия по време на Втората световна война. Всъщност той няма запаметени спомени от войната, но има достатъчно такива от резултатите от това най-голямо човешко зло. Затова антивоенните настроения не само в поезията му се открояват като душевни състояния. В „Преди да тръгна“, споменавайки за мирното и полезно градинарството на баща му в Германия, изведнъж жестоката война на Хитлер променя тотално градивния живот на хората не само в Германия. Дори в майчината утроба лирическият герой усеща и вижда грозното античовешко лице на войната и споделя:
В утробата на мама се гневя така,
че войнстващият свят е стреснат.
И свива знамената.
Подават си ръце войници и творци
и аз излизам да ги поздравя.
Лирическият Аз се ражда, за да спре войната и да обедини хората. В „Арес“ настоява, че културата е призвана да хуманизира човека, да го очовечава, да спира войните. Финалът с въпросите на „И мъртвите ще се зарадват“ е категоричен:
Заровихте ли, хора мили, брадвите си?
Побързайте, сега ги заровете!
И мъртвите ще се зарадват.
Настроенията продължават и в минипоемата „Аз и войната“, където поетът говори за премеждията, униженията и смъртните опасности, които е преживял по време на войната. Отношението към войната е част от хуманизма в поезията на Йордан Атанасов.
Несъмнено е силното социално чувство у този автор. За това говори не само стихотворението „Машина“, където лирическият герой изразява съчувствието и състраданието към бедните и унизените:
И чувах подранилите клошари
как притичват машината да изпреварят,
ръцете им да ровят – тънките ръце на бедността.
Тази сетивност и социална отзивчивост притежават само хора като лирическия субект, в които „машината на чистота“ е „монтирана от някого у мен“. В „Бивол“ поетът с болка споделя: „Сънувам често детството сирашко“. Силни социални картини са обрисувани във „Велинград“, „Клошар“ и други. Съдбата на бежанците не е за завиждане, защото най-често причините са социални („Те идват“).
В центъра на стихотворенията е ежедневният неподправен селски живот, който всъщност е част от личния живот и съдба на самия Йордан Атанасов. Личният живот на поета протича в постоянно подозрение към биографията му – роден в ГФР, с брат в Америка, тоталитарната власт е априори подозрителна към българите с подобна биография, те са възприемани априори за „врагове“. Това е истината за онова време.
Лирическият герой се чувства като неотделима част от природата-майка на цялата флора и фауна, а човекът е върховната природна еманация (“Природа“). А дали е така? – пита се поетът, защото човекът с действията си често опровергава мнението, че е венец на природата.
Темата за Свободата вълнува поета. Но за да се постигне свободата, тя трябва да е пожелана от човека. Негов е изборът в едноименното стихотворение. Заекът така е привикнал с мизерната сигурността на кафеза, в който живее, че когато му отварят вратата, за да излезе на свобода той „Главата си подаде./ И само помириса свободата“. За да могат българите да пожелаят свободата както я беше пожелал Васил Левски, то наистина трябва задължително да се случи това: „От думите той“, наистина да „се разтваря в душите“.
Поезията на Йордан Атанасов е екзистенциална. Често в стиховете си той напомня за смъртта. В „Сметище“ четем:
А там, от сметището на телата –
ръката й посочи хълма, побелял от кръстове.
Под плочите бетонни, под бюстове от камък
пръстта се сляга бавно в гробовете.
Земята всмуква в себе си, което е раздала.
В „Оттатък“ лирическият Аз си задава екзистенциалните въпроси:
Не предизвиквам съдбата,
но често си мисля,
как ли ще свърша, къде ще замина?
И къде ли отидоха хората,
дето познавах.
Сходни въпроси поетът си задава и в „Дух“.
Автохарактеристика на собствената си поезия Йордан Атанасов прави в „Трохи“: „… с душа, политнала за чудо, аз ще/ изравям от трохите на надеждата всевишна/ зрънца от обич, песните с глаголи на радостта,/ човечност от живота си излишен./ С перо, додето блъскам в своята бразда.“ В едноименното стихотворение поезията за него остава „все недостижима./ И тайна.“.
Безусловно е уважението към поетите предходници. Да живееш в Стара Загора, един от градовете на поетите, няма как да не си спомняш за тях. Срещаме посвещения на Димчо Дебелянов, Гео Милев, Кирил Христов, Асен Разцветников, Артур Рембо, Достоевски, Иван Мирчев, Константин Павлов, Иван Цанев, Велин Георгиев, Христо Кацаров, на редица Старозагорски поети, на хора на изкуството като Микеланджело Боунароти, Тулуз Лотрек, Василий Кандински, Ван Гог… Това говори за творческите предпочитания на Йордан Атанасов и за широката му художествена култура.
Щ завърша с „Монолог на човека, който лепи афиши“, което е посветено на Атанас Далчев:
Разнасям афишите, чужди послания,
а своите нося навити в душата.
Затуй са невидими моите рани.
Аз с всеки ден Божи пътувам с вятъра.
Лепило и четка – до крайната улица,
край гъби рекламни, кина и театри,
край хора работни, цветя и улуци.
Ще нося покани, додето ме има.
Додето – синя небесна каруца,
дъждът ме настигне внезапно и мине
през мене.
Подобно афиш ще се смъкна
от стълба на времето.
И ще замина.
Това е едно напълно постигнато и завършено стихотворение, изведено цялото от началото до края, с максимална екзистенция, само по себе си достатъчно, за да осмисли стихосбирката „Машина“.
Йордан АТАНАСОВ, „Машина“, стихове, редактор Пламен Анакиев, ИК „Огледало“, София, 1923 година.
