Време за литература: На мен се обляга светът

Никола ИВАНОВ

Роза Боянова е автор на дванадесет поетични книги, сред които се откроява стихосбирката „АЛТ“, с показателното си подзаглавие „Стихове, които ме избраха“, което подсказва антологичния им за поетесата характер. Ще започна с емблематичното  ѝ стихотворение „Тъй усърдно изплетен“, което дава обобщена представа за нейната поезия:

                    ТЪЙ  УСЪРДНО  ИЗПЛЕТЕН,

                    тъй старателно бе украсен със мъниста

                                                                                    камшикът,

                    а улучваше точно –

                                                       черни гриви и бели крила.

                    Твърде много предателства знае страхът,

                                                             ала кой ще го пита?

                    Днес пегаси от бронз

                                                      по площадите мраморни

                    кротко пасат.

                    С колело на живота,

                                                        с колело на смъртта,

                                                                             колесницата скърца.

                    И отмерват копитата  бодрия ритъм,

                    скрити рими

                                           кървят.

                    Като смок се оплита езикът,

                                                                мълчаливо обърнат,

                    към ахилесовата ми,

                                                      розова още,

                                                                         пета.

                    Колко думи дължа!

                                                  Колко нови значения казах

                    негласно!

                    Нося много вина,

                                               а далече е вечният дом.

                  Щом ми вземете всичко,

                                                   накрая

                                                             разседлайте пегаса.

                  Продължавам

                                                      с троянския кон!

Това е полифонична поетична творба с основен мотив страхът. Страхът е пагубен за поета и твореца, той го парализира, принуждава го да се съобразява, а писането с едно наум е сигурно творческо фиаско. Става дума за мисията на поезията и поета, чието творчество трябва да буди и одързостява човека, да го зове и принуждава да се бори и противопоставя на всяка тирания на овластените. Украсили са с мъниста камшикът, за да изглежда привлекателен, но това не променя неговата жестокост. Страхът е причина за много предателства. Поезията става все по-камерна, вместо да е граждански будна. Някога Иван Динков казваше, че поезията все повече се „угълъбява“. Затова и бронзовите пегаси по площадите примирени „кротко пасат“, което е недостойно. Затова и колесницата „скърца“, а скритите рими „кървят“ и езикът се оплита „мълчаливо“ от страх. Упрекът се отнася и към самата лирическа героиня, която дължи много думи и носи „много вина“. Финалът на стихотворението е заричане за промяна. Чувството, интуицията на поетесата много точно са усетили камертона на ставащото и необходимата промяна.

За страха става дума и в „Не мога никога напълно да избягам“, където „сянката сита“ „подлъгва със сигурност“ лирическата героиня, а свободата ѝ „с дребни куршуми пресмята…“ Стихотворението „Страхът“ говори със заглавието си. „Проклет да е страхът“ е болезнен вик изтръгнат от сърцето и душата на поетесата. Страхът е причина хората да живеят в несвобода, защото когато Свободата е „сигурна и сита“ тя няма нищо общо с истинската свобода. Свободата се постига с протести, с борба,  почти винаги с кръв и жертви. Рефренът „Блажен да е страхът“ преобръща посланието, защото когато става дума за страх, който „крепи законите,/ морала,/ божиите заповеди“  той е жизнено необходим на човека. Този страх е позитивен и полезен, защото е бариера пред злото. В едноименното стихотворение поетесата мечтае да види страха „остарял и отчаян“, това е страхът който ѝ  е осигурявал да живее „сред уюта на сресани мисли“, осигурявал   ѝ е  „сигурност“, този страх е спирал протеста и гнева на човека, бдял е у него да не се събуди смелостта. „Страхът ми от вик е изплатен“ – горчиво споделя поетесата в „С  ръцете си тънки“.

Децата са много  по-чисти и смели от възрастните, затова лирическата героиня на Роза Боянова с носталгия си спомня за детството. „Една гореща птица дирижира/ зеления концерт на детството“ – с финес споделя поетесата. В „Остава още толкова живот“ лирическата героиня ще покани „Децата с бялата  боя и със резците“ да ѝ помагат при рисуването на портрета на художника. В „Това стихотворение“ си припомня скъпото и незабравимо детство: „Ала за мен е/ името на изба, край която съм играла/ с пръсти,  лепнещи от сладост/ и с пчела в косите.“

Любовта е основна тема в поезията на Роза Боянова. Деликатна и фина еротика откриваме в „Споменът – трохица хляб“:

               Две топли ябълки зреят от погледи скрити.

               Който сега ги откъсне –

               ще го обичам.

Събужда се жената у момичето, това са първите любовни трепети и желания. В „Притча за водата“ поетесата заявява, че  иска човека „без дрехи“, защото:

              Аз съм жадна вода –

                                                любовен ритъм.

              Аз съм жадна вода –

                                                 и след всяка любов –

                                                                                      ненапита.

В „Колко внимателно ме прочиташ“ лирическата героиня се самоопределя много поетично: „Аз съм една любовна притча –/ с лунички накрая.“ В едноименното стихотворение-притча  ашладисаните райски ябълки от Господ не донасят познание на лирическата героиня, но тя си припомня „първичния, почти забравен вкус/ на любовта,/ изгонена от рая“. Красиво е любовното изживяване в „Изречено от теб“:

А толкова ухае на любов

                                       и дрехата от сън,

                                       а и леглото в прегръдката от махагон.

В „Още бръчица време ми трябва“ допълва: „Чувството е дрехата,/ която/ задъхано обличам“. Лирическата героиня е всеотдайна към любимия: „Това, което имам, е твое днес –/ вземи го!“  Тя желае да е „извор“, от който да пие любимият ѝ, нейната любов е „истинска“. „За да омеся хляб,/ ми е нужен/ гладен мъж в къщата“ – споделя поетесата в едноименното стихотворение. Любовта се храни с любов, живее с любов и умира от любов – това е главното послание в „Извинение в любов“.

В лириката на Роза Боянова е много силно хуманистичното начало. Хуманизъм е и преклонение пред красотата:

                   Когато кръчмата пияна се поклащаше

                   от смях и от юмруци натежали,

                   минаваше през село най-красивата жена

                   и конят полудяваше

                   от коленете ѝ.

                   Бедрата ѝ люлееха на селяните шапките.

                   А тя гореше за ръцете на баща ми,

                   защото като чаша я държаха

                   и пиеха от нея,

                   докато омекнат.

(„Когато кръчмата пияна се поклащаше“)

Макар и доста различно, това стихотворение по преклонението си пред женската красота общува и е вариант на стихотворението „Очи“ на Ивайло Балабанов и „Колко си хубава“ на Христо Фотев. Във финала на „Виктория“ поетесата настоява: „Уроците на красотата дълго преповтаряй,/ тя цял живот ще те изпитва/ още ли я помниш“. „И защо те боли/ от тази хармония?“ – пита поетесата в „Има някаква онемяла красота“.

В „Опънат вик“ споделя:

               А имам още нещо да ви кажа:

               Остават само часове да се обичаме,

                                                          да мразим – не остават.

И предупреждава:

               Земята към последния си кръг

                                                 ни приближава.

„Ако отвори сетивата си за добро,/ всичко може да влезе“ – настоява поетесата в  „Обреченият усеща най-точно времето“. „Добрият човек в теб се крие“ – ни обнадеждава лирическата героиня в „Събуждане на сетивата“. В „Съвпадения“ става въпрос за неравенството, за силния, който използва силата си като предимство пред слабите. Излишно е да казвам на чия страна е лирическата героиня. В „Човекът до мен“ поетесата прочувствено споделя:

             Човекът до мен е тояжка, на пътя изпусната.

             А толкова дълго вървях над него приведена.

             Сега се изправям, прохождам отново.

             Като стрелка на везна се поклаща натежалото тяло.

             И на мен се обляга светът.

В „Когато Бог ме изостави“ лирическата героиня изстенва: „Обсеби студ пространството, дълбокото и плиткото./ И покровителствената от мене красота далеч прокуди.“

Социалността е част от хуманизма в поезията на Роза Боянова. Човекът от площада в едноименното стихотворение не намира ъгълче, „където да се скрие от настръхналото време“. В „Кучето на клошаря“ кучето и клошаря са съперници за залчето хляб. Силен е социалният императив в „Съвпадения“ и други стихотворения. Социалността в поезията на тази поетеса е изразена деликатно, ненатрапчиво, художествено, но достатъчно убедително, затова е вълнуваща.

Болката и тъгата са чести гости в поетичния свят на Роза Боянова. “Тъгата има смисъл винаги“ – настоява поетесата в едноименното стихотворение. „Съвършенството боли като раждане“ – споделя тя в „Несъответствия“. „Как боли от стиховете ми“ – възкликва тя в „Мълчанието ми сближава“.  „Едната ми рана е от дума/ другата от премълчаване“ и „мъдростта не е многословна/  бликва от рана/ пише със белег“  – четем в „Метеоритен дъжд“. В „Присъствието на Ян Твардовски“ чувството, което пробожда поетесата е болката и тя е част от това, „което ти диктуват небесата/ и молитвите за спасение“. „А радостта до мен стои тъй непозната“ – споделя лирическата героиня на поетесата в „Пчелите-жрици мед крадат“ и „няма кой  да ни представи“. В „Къде ме водите из тези лабиринти?“ болката „извиква“ бащата и той си задава риторичния въпрос „…защо не съм щастлив,/ когато не боли?“  Болка струи от тристишието: „Къщичка/ като бисквитка с крем/ потулена в скръб.“

Болката и тъгата раждат поезия. Но и самотата. „Бог е сътворил/ от самота/ Човека.“ – четем в „Какво космическо безделие…“ В едноименното стихотворение Роза Боянова споделя съкровено: „Мълчанието ме сближава/ с азбуката на всемира/ и звукописа строг на тишината“. Поезията, изкуството се раждат в тишина и самота, те са най-плодоносни за творците, защото тогава те чуват и виждат неща, което е невъзможно да видят и чуят в шумотевицата. В „Две сбогувания“ четем:

                    Какъв по-велен знак за самота

                    от празния прозорец –

                                      некролог избелял от времето,

                                      ненужна рамка на небето.

Поезията на Роза Боянова е силно екзистенциална, защото тя се интересува не от бита, а от битието. Чрез стиховете си тя се стреми към самапознание. „Надникнах в огледалото,/ но там ме нямаше“ – споделя поетесата. Смопознанието е трудно постижимо. „По ъгълче от мен“ говори със заглавието си. В „Събуждане на сетивата“ четем: „Ние сме мълчащи изречения и/ още малко, още две точици една върху друга…“ В „Няколко детски приказки“ лирическата героиня споделя: „Познатото ако прескочиш/ с ботушки от лисича кожа,/ ще видиш себе си -/ отвън, но и  отвътре,/ ще срещнеш изумен/ едва забележимото,/ но и голямото,/ космичното/ и земното…“ В „Да седнеш на трикрако столче“ лирическата героиня на Роза Боянова мечтае:

                   Да седнеш на трикрако столче

                   между редовете

                   и да подслушаш себе си.

Т.е. – да се самопознае до възможното.

Хилядолетия е траяла еволюцията от „тревата глуха“ до „птицата“ („И още колко път ми предстои…“). За живото и неговия смисъл размишлява лирическата героиня на поетесата във „В окото на кладенец“:

                  В око на кладенец живота си огледах.

                  Върху небе и дъно стъпих, в скута си ги носих.

                  …………………………………………………

                  дълбока бях и тъмна…

Дълбоки са екзистенциалните размишления на Роза Боянова в „Защото ослепявам“:

И чувам времето –

                                  да ме пронизва

                 и да кръстосва в мен

                 посоките на дни и на години,

                 да удължава миговете-памет,

                 да ме затрупва с часове забрава…

                 Усещане за смърт

                                        ми носи тишината.

За смъртта става дума и в „Тъгата има смисъл винаги“:

                 Животът се натрапва,

                 трупа символи,

                 реди смирение подир смирение

                 и тон след тон –

                 отеква музиката му велика

                 в храма,

                                   в който се родихме,

                                   сега се молим,

                                   а след време ще заспим.

Животът изтича като пясък между пръстите. Земният ни живот е само миг от вечността. Затова трябва да се замислим, да приемем неизбежния край и да го изживеем смислено, да открием „смисълът на земните неща“ („Знаци“) – това е главното послание от творбата. За поетесата „Изправянето на човека/ пред окото на Вселената/ се крепи на три гвоздея“, а „В Божието примигване/ се събира живота на един смъртен“ („С тази пеперуда“). Дълбока е екзистенцията в „Какво ми каза свистенето на тежкото махало“:

                Подхвърлям миг след миг,

                играя си като дете жестоко:

                живот и смърт,

                                           прераждане,

                                живот

                и смърт…

                ……………………………

                А тясно е в очите,

               за да поместиш всичко

                               от душата ти видяно.

В някои стихотворения става дума за Свободата, без която е невъзможен достоен живот. В „Подобно скръб“ дори забодената с карфица пеперуда „с криле за свободата си се бори“. В едноименното стихотворение поетесата споделя:

Литвай, късогледа птицо!

                 Нужен ли е хоризонт,

                                        щом крилете ти стигат

                 безкрая?

Във „В предградието на гнева“ става дума за потъпканата свобода: „На мястото на барикадата,/ където свободата раждаше,/ бетонен паметник/ площада смазва/ и ни прави ниски като мравки“. „Вдигна ли крепостните стени/ на свободата си?“ – пита поетесата в едноименното стихотворение. Защото само тогава „Само твоя ще бъде/ твоята/ свобода.“

Всеки сериозен поет се вълнува от творчеството и поезията. „Моят живот е хипербола“ – заявява Роза Боянова в едноименното стихотворение, защото „природата-поезия/ държи в ръцете си света/ и го оформя.“ Поетът не може да съществува извън поезията, той живее пълноценен живот само чрез и в поезията. „Аз нося ненаписан стих невероятен“ – споделя лирическата героиня в „Опънат вик“. Чрез поезията си тя иска да помогне на изпадналия в беда човек, да го окуражи, за да търси и намери „смисъла/ на идването си върху земята“. Стихотворенията се раждат от необичайното. Писалката понякога може  да е по-опасна от пушката. „Свещенодействаме, докато пишем“ – споделя съкровено поетесата в „Точки по пода“. Роза Боянова  се чувства като  „стих с крило във въздуха написан“ („Виктория“). Победата, това за твореца е опит да се изкъпе във водопада на изкуството и да забрави кой е („Обърни ми гръб“).  Понякога  стихът е „с език на гладно куче“ („Знаци“). В „Но тръгва си поетът“ лирическата героиня на поетесата споделя, че когато поетът в нея си тръгне, тялото остава празно и завършва:

                  Поетът се завръща в мен

                  и на съдба прилича цялото му идване.

                  Нощта, по-дълга от един живот,

                  си ляга кротко

                                            до нозете на стиха ми.

Истинската поезия е способна да усмири всичко и всеки, да ги направи по-добри. „Как боли от стиховете ми“ –  споделя като вопъл лирическата героиня в „Мълчанието ме сближава“. Присъдата за смъртта на поетеси в едноименното стихотворение е „само повод да се извисиш,/ потъвайки -/ чак до върха на морското равнище“. В стихотворението откриваме и Христофотевски нотки. В „Господи“ лирическата героиня се моли от цялата си душа и сърце на Него:

Господи,

               да потопя веднъж

                                          перо

                          във твоята мастилница!

     „Думата е лъскава и реже,/ ако не внимаваш с нея.“ – споделя поетесата в „Пчелите-жрици мед крадат“. С думите трябва много да се внимава, защото могат да бъдат по-опасни от всяко оръжие. В „Меда на поезията“ лирическата героиня „подслушва боговете“ за жената „изящна и мъдра като старинен стих“.

Поезията на Роза Боянова е изпълнена с духовност. Тя не е многословна, предпочита концентрирания стих, съдържащ важни послания. Често при нея поетическият ефект се постига чрез преобръщане на смисъла, което придава полифонизъм на стихотворенията ѝ. Тя не се ограничава с едно послание в творбата. Предпочита свободната поетична  форма, рядко прибягва до класическия стих. Явно в белия стих се чувства по-свободна, той повече ѝ приляга да изрази чувствата, които я владеят и вълнуват. Тя не разчита на цветови колорит, а предимно на графиката.

Ще завърша със стихотворението „След толкова безумни чернови“. В творбата става дума за трудното раждане и постигане на стиха, за автентичността, за  добротата и чистотата на поезията:

                  След толкова безумни чернови,

                  най-после от индигото се отлепи душата ми,

                                            наслушала се на ужасни стихове,

                                            нагледала  се на човеци книжни,

                                            напатила се от сърца –

                                            като сърцето на молива твърди.

                  Най-после

                  по бялата

                  и аристократична кожа

                  на хартията

                  думите  ми

                  ще останат

                  чисти.

Това е Поезията.