Хари ХАРАЛАМБИЕВ
Казват, че търпението е качество на силните. Но и то има предели. В последно време гражданинът Георги К. Спасов, твърдейки, че е писател, е твърде активен в социалните мрежи. По този повод в съзнанието ми нахлуват редове, принадлежащи на големия Кеворк Кеворкян: „Нашенци, които си вярват, че са нещо повече от това, което са, нахално ни се навират с несъществуващите си качества, лампящи за вниманието ни.“ Активността е похвална, стига да е съзидателна и добронамерена. Спасов, станал повод за настоящите редове, се изживява като морален съдник на тези, които дръзват да съграждат паметници на знакови фигури, прославили Отечеството ни.
И ако знаеше, че благоразумието е проява на истинска доблест, щеше да разбере, че паметниците са спътници на големи имена и са като слънцето – блестят със собствена светлина.
По редовете, излезли изпод перото на Спасов, са полепнали петната на омразата. Не се учудвам. Той се страхува от височината на духовно извисените личности. Особено ако са великият Борис Христов и знаменитият Никола Манев, на когото Ален Боске посвети цяла една монография, наричайки го „Гражданин на света“.
Та тъкмо този гражданин на света дари на родния си Пазарджик тридесет живописни платна с непреходна стойност, връщайки на хората духовните тревоги.
За Спасов ясните хоризонти на мисълта са непознати. И по тази причина, четейки редовете му, имам усещането, че думите му сякаш са изляти от метал.В тях няма топлина, а недружелюбие. Те като жива рана мъчат душата му.
Сложен е генезисът на недружелюбието. То е генетично вродено. Може всичко, стига да му се подскажат думите. Мъдрец беше казал:“Да сееш обич, а не омраза в душите на хората – това е висшето качество на човека.“ И затова симпатизирам на тези, на които енергията е породена от обич, от любов. И по тази причина няма по-досадно нещо от среща с хора, по печатните издания и по сайтовете, които няма какво да ни кажат.
Да се поклоним пред паметниците на Борис Христов, Никола Манев и Светите Константин и Елена – това е силата на човешкото себеуважение.
Добрите думи често ме навестяват. Чрез тях струи духовна висота и благородство. Перефразирайки сърдития Джак Керуак, отправям молба:“Господи, спаси ме от безнадеждните дрипи на омразата.“
Настоящите редове са блед израз на благодарността ми към приятеля Емил Йончев – „виновник“ достолепно да се извисяват в Пазарджик цитираните паметници.
