Крепостта Цепина край Дорково е едно от най-мистичните места в нашата област. Тя е изградена на конусовиден връх с надморска височина от 1136 м. Днес от нея не е останало много, но тя преживява своя истински разцвет през времето на Второто българско царство, когато е избрана от деспот Алексий Слав за негово основно средище.

Деспот Слав е племенник на цар Калоян, той е роден от брак на сестра му Тамара и виден благородник, приближен на двореца. Царете Асен, Петър и Калоян имат всъщност две сестри, от брака на втората се раждат цар Борил и брат му Стрез. След заговора за убийството на Калоян през 1207 г. , на трона сяда Борил. Алексий Слав не го признава за цар, а за узорпатор и се самопровъзгласява за независим владетел, като царството му се разпростира от десния бряг на Марица чак до днешния Мелник.

Неговите владения обхаващат големи територии от южните български земи – крепостите Цепина, Стенимахос, Кричим, Паталеница, Баткун, Перперикон, Мнеакос, Ефрем, Якоруда, Неврокоп. Като български болярин Алексий Слав управлява самостоятелно най-дълго, около двадесет и три години – от 1207 или 1208 година до победата на Иван Асен II при Клокотница през 1230г. В неговите територии влизат планините Родопи и Пирин. 

Севастократор Стрез също прави свое царство, което обхваща цялата територия на днешна Македония и части от днешна Гърция, която по онова време съществува като Византия, покорена от Латинската империя.

12цепина

В Цепина, заедно с Алексий Слав пристига цялата му свита. Крепостта е изцяло обновена по заповед на владетеля. Тя е била внушителна, външните ѝ крепостни стени обхващали площ от 25 дка, а в най-високата ѝ част е бил изграден средновековен замък. През 1208 г. той довежда тук и голямата си любов – незаконната дъщеря на Анри Д~Ено – Изабел Фландърска. Женят се с пищна сватба в Константинопол, а веднага след това кортежът с младоженците идва в крепостта.

Французойката, дъщеря на владетеля на Латинската империя по това време, не оживява по време на раждането на първородния син на българския владетел. В злокобната декемврийска нощ на 1209 г. той губи и двамата. Според проф. Виолета Нешева, деспот Алексий Слав е бил висок около 2.10 м. Той е бил типичен представител на династията на Асеневци, в която вуйчовците му – Калоян и Петър също са надхвърляли два метра. Сведенията си тя черпи от открития скелет, в един от гробовете на хълма св. Неделя край Мелник, където вероятно са положени костите на бележития българин.

Според хронистите, в деня на сватбата им Изабела била на тринадесет години, средна на ръст, твърде изящна, за да покрива представите за красота на тогавашните жители на селата.

По това време Алексий Слав е на около двадесет и три години, той е участвал в една от битките на Калоян, най – вероятно за Адреанопол (Одрин). Женитбите с доста по-млади жени по онова време са били приемани като нещо нормално, особено ако са правени с политическа цел. Такава на пръв поглед е била историята на тази кратка връзка.

Хронистите твърдят, че Алексий Слав е поискал Изабела от Хенри Фландърски, без да я е виждал. По това време тя е живеела при майка си в Италия. Вероятно за разлика от хронистите, той е одобрил бъдещата си жена, но крехката ѝ възраст и физика са попречили, тя да му роди потомство.

Но да погледнем в царските спални, трапезарии и бани. Как е бил обзаведен този дворец, който впечатлявал всеки прекрачил прага му?

В миниатюрите от ХIII в.  дворцовите зали са представени винаги със завеси от коприна и драперии от кадифе, подовете са постлани със „старателно изработени килими“, а масите, отрупани с ястия и напитки, сервирани в съдове от злато, сребро и богато украсена керамика.

Много от стените на вътрешните помещения били зографисани с образи на царе и светии. Впрочем следи оттази зография се срещат и в болярските замъци, но с художествените си качества и най-вече по експресивността на цветовете и линиите си,  те отстъпвали на дворцовата живопис. Особено богато била зографисвана тронната зала.

Грижливо били оформени подовете на представителните и жилищните помещения. При археологическите разкопки излизат мозаечни кубчета от бял, светложълт и светлорозов мрамор, зелен серпантин и червен порфир. Тези кубчета били вплитани в разноцветни мозайки, на които били изобразени триъгълници, паралелепипеди и разбира се, кръстове. В царските спални имало „златни легла“ (те били високи, за да се изолира влагата), богато украсени с разноцветни завивки и красиво изработени възглавници.

Вечер в стаите на двореца горели свещници — закачени един до друг, те висели като гирлянди по стените и пръскали феерична светлина. Навсякъде се разнасял приятният дъх на различни благовония, сякаш да затвърдят представата за приказния свят, царуващ в дворците, и за удивителната бедност, която векове наред властвувала в бедните селски къщи.

12св.димитър

От този период е запазена като чудо църквата Св. Димитър в Паталеница, която както вече стана ясно също е била владение на деспот Слав. Тя ни дава директен отговор на въпроса – как са изглеждали двата храма в двора на крепостта?

От същия период е и градената с червени тухли църква в Несебър.

Системните проучвания на крепостта изясняват външния ѝ облик в епохата на средните векове. Състояла се е от две части: укрепено градско ядро с вътрешен град (крепостта) и подградие или външен град (субурбиум).

Подградието, наричано от византийските хронисти „полис“, се намирало в подножието на крепостта. Тук са били жилищата на населението. Засега този район не е проучван, с изключение на една църква. Проучванията са съсредоточени в крепостта.

Разкрито е трасето на външните крепостни стени на укрепеното градско ядро с дължина 640 m и дебелина 1.8 m. Те обграждат площ от 25 дка с единствен вход в югоизточната част. В североизточния ъгъл е имало кула с многоъгълна неправилна форма. Стените са подсилени с 5 контрафорса. Изградени са от ломени камъни, запоени с бял хоросан, със скрити дървени мрежи от надлъжни и напречни греди (сантрачи), типично за строителството на зрелия феодализъм.

Пространството в най-високата и естествено защитена част на градското ядро е било обградено със зидове, дълги 142 m и дебели 1.8 m. Те оформят самата цитадела. Тя има неправилна многоъгълна форма, съобразена с терена. Зидовете са били изградени по същия начин от ломени камъни, споени с хоросан. В този самостоятелно укрепен ансамбъл, вероятно седалище на феодала, се включват два от най-големите резервоара за вода.

На единия от тях, който е бил построен на самия връх, висок 8 метра, с правоъгълна форма отвътре и осмоъгълна отвън, засводен отгоре, вероятно се е издигала многоъгълна кула – донжон с отбранително предназначение. Вътрешната крепост в западната си част се свързва със западния крепостен зид на укрепеното градско ядро с един напречен зид. На южната му страна имало две четвъртити кули. От това време са и двете църкви и другите две водохранилища в южната част на крепостта.

12цепина-водохранилище1

* Едното от водохранилищата на Цепина

Византийските историци често бележат, че българите се обличали в овчи кожи. Презрителният им тон подсеща, че се касае за облеклото на обикновените хора. Григорий Антиох пише, че българите се обличали в ямурлуци и агнешки кожи, а един византийски поет (XIV в.) допълва, че ямурлуците се правели от дебела плъст и на върха завършвали с качулка.

Никита Хониат допълва една важна подробност: на краката си българите носели „обувки, съшити от парче телешка кожа, връв и парцали“. От описанието му става ясно, че бедните българи носели цървули (този термин е записан още през X в.), а парцалите ще са били навоите, които покривали част от краката. Не е трудно да се досетим за предназначението на „вървите“ — навоите били пристягани около краката с конски косми, които се сплитали в красиви фигури. Изглежда, че и цървулите са били понякога лукс, тъй като в миниатюрите бедните хора често са изобразявани боси. В празнични дни (както личи от стенописите в Хрельовата кула) навоите били заменяни с високи калцуни, които стигали до под колената — в горната си част те са в различен цвят и пристегнати с вързанка се спускали надолу по крака.

На главите си българите обикновено носели калпаци. През XI в. (според Теофилакт Охридски) главите на бедняците били „покрити с кече“. По-късно тези калпаци (ромеите ги наричали „калиптри“) се съшивали от кожа и даже във Византия били известни като „българска направа“, подчертава в научните си трудове проф. Йордан Андреев.

12ЗАНАЯТЧИИ

Кройката на облеклото била проста, а изходният материал, от които се шиели дрехите — груб. Ненапразно летописците отбелязват, че първото, което сторил Ивайло след обявяването на селското въстание било „да облече тънка дреха“. Празничната мъжка дреха представлявала дълга риза, която се спускала свободно до коленете, а през кръста обезателно се препасвала с колан. Най-често ризата била бяла, но се срещат и други цветове: кафяв, тъмнозелен, тъмносин и др.

Прави впечатление, че цветовата гама на мъжкото облекло е много по-строга и не толкова наситена от онази, която предпочитало женското съсловие. При гърдите мъжките ризи били скосени, а ръкавите, особено при китките, били тесни. Всички мъже, независимо от съсловието към което принадлежали, носели тесни панталони — „гащи“.

11ЦАР КАЛОЯН

* Портрет на цар Калоян и жена му, куманката Целгуба на художника Васил Горанов

Аристократите предпочитали крещящите цветове: за връх на изяществото се смятало, ако по гащите има различни шарки и изображения — такива панталони личат върху част от стенопис, който произхожда от Трапезица. Мъжете от бедните съсловия се препасвали с връв, а по-заможните с колани, токите на които са понякога много изящни. Един връх на тази мода били коланните апликации на аристократите (те могат да се видят в експозициите на музеите в Търново, Видин и Пловдив) — целите позлатени, с изображения на хора и животни, те са инкрустирани със скъпоценни камъни от различен цвят.

Единственото украшение, което си позволявал да носи мъжът, бил пръстенът. Бедните мъже носели пръстени от прост метал и много груба направа. Болярите носели задължително масивни златни пръстени (често те имали предназначението на печат), с гравирани надписи, различни изображения (най-често в хералдична поза) и скъпоценни камъни. Като връх на екстравагантността ще посочим изящния пръстен-ключ (разбира се, златен), който е открит в Свищов. Едно наследство от езическата традиция ще е бил обичаят да се носят масивни златни гривни около китките и над мишниците, но това, изглежда, било привилегия на аристократическото съсловие.

Българите, както и ромеите носели бради и мустаци, а косите им били дълги и падали свободно над раменете. Последното заслужава нарочно да се подчертае, тъй като дългите коси били считани за белег, че човек се е родил и живее свободен — затова през Средновековието (както и през Античността) се стрижели само робите.

Подобно на ромеите средновековните българи се присмивали на мъжете от Западна Европа най-вече заради това, че облеклото им имало подчертано женски силует и предпочитали да навиват косите си на къдрици около челата. Смятали ги за лишени от мъжественост, тъй като бръснели гладко лицата си: според думите на Никита Хониат „бузите им били съвсем лишени от мъх и изглеждали като опустошена и безплодна земя“.

12tsepina-plan

Ето така изглеждал планът на крепостта, която и до днес крие много тайни, тъй като се нуждае от нови проучвания. Наличните данни свидетелствуват, че най-малката (а същевременно и най-жизнената) обществена единица в средновековна България било семейството. Обикновено то се състояло от представителите на две, най-много на три поколения: бащи и деца, а понякога и внуци. За съжаление липсват конкретни сведения с помощта на които можем да пресметнем точния брой на членовете на едно семейство, пише проф. Андреев.

За градовете приблизителните данни сочат цифрата от десетина човека. До тази „контролна бройка“ стигна например археоложката Я. Николова, която изчислява житните запаси на едно семейство, чиято землянка се намирала в подножието на хълма „Момина крепост“ при Търново. Ямата, в която се съхранявали житните запаси на семейството, има вместимост от 5,65 м3. При база 700 кг в кубически метър тази зърнохранилница е побирала приблизително 4 т зърно, по-точно 3959 кг. Разпределено по дни и съобразено с един нормален режим на ядене, това жито би могло да изхрани семейство от 10—12 човека. Ще отбележим, че през тази епоха хлебният порцион на един ромеин се изчислява между 325 и 650 г. на ден: За средновековните българи тези цифри трябва да се умножат два, дори и три пъти.

12cepina

В случая Я. Николова приема, че годишната дажба на един член от семейството, което обитавало землянката под хълма „Момина крепост“, била около 300 кг зърно, следователно запасите на житната яма са разчетени за около 10—12 човека. В тези пресмятания обаче има голяма доза вероятност. Първо, защото житният порцион е отчетен със съвременна мярка и, второ, заради „идеалния“ вариант — та нали ямата би могла да остане и наполовина празна.

В селата житните ями (те се наричали „рупи“) се срещат често, понякога вкопани в самите землянки. Диаметърът им се колебае между 0,9—1,50 м, а дълбочината между 0,5—1,20 м. Че в тях са се съхранявали житните запаси на обитателите на землянката, няма никакво съмнение: за това свидетелствуват намерените в ямите овъглени житни зърна и предварителното опалване на стените. Понякога археолозите намират и следи от колчета около ямите, което подсказва, че зърнохранителниците имали специални покрития, които ги предпазвали от дъжда. Най-големите ями имат вместимост около 3,1 м3 и побирали около 2 200 кг зърно, а най-малките около един тон. Ако приемем направените по-горе разчети, излиза, че в тези ями се съхранявали припасите на семейства, наброяващи респективно 7 и 4 човека.

В историографията е утвърдено становището, че през средновековието селските семейства били по-малобройни, отколкото градските, което се потвърждава и в българските условия. За Западна Европа например се изчислява, че селските семейства наброявали средно между 4 и 6 човека. С този, коефициент пресмятат числеността на селските домакинства във Франция през XIV в. Приблизително същата ще е била картината и в българското село, макар да не е изключено съществуването и на по-големи семейства. В изворите, които касаят нашите земи, са отбелязани семейства, които съжителствуват няколко братя заедно със жените и децата си, а в други случаи омъжени синове са под общ покрив (т.е. в едно домакинство) със своя баща.

12музей-восъчни

Църковният канон разрешавал встъпването в брак на юноши навършили 15 години, и на девойки, достигнали до 13-годишна възраст. Тези години се отбелязват като най-подходящи за брачна възраст и от авторите на историческите хроники — не само когато стане дума за синовете и дъщерите от владетелските семейства, но и за децата на обикновения народ. Впрочем същото било положението и в съседна Византия, пише проф. Андреев.

Не разполагаме с достатъчно свидетелства, чрез които да сме в състояние да възстановим идеала за женска красота сред българите през XII—XIV в. Ще припомним, че по същото време в Западна Европа окончателно бил оформен идеалът за „прекрасната дама“, а според признанията на западните автори „красотата на гъркините била такава, че всякак надминавала галската“.

Ето как един от летописците на IV кръстоносен поход описва достойнствата на годеницата на българския деспот Алексий Слав — тя била незаконна дъщеря на латинския император Анри. Според уверенията на летописеца младата девойка била „красива, мъдра, вежлива, кротка и търпелива“, т. е. „надарена е всички добри качества, които трябвало да притежава една жена“. Трудно е да се каже дали добродетелите на Славовата годеница били присърце и на българите — да не забравяме, че хронистът ги преценява съобразно западноевропейския модел.

След смъртта на Изабел, държавата на деспот Слав – една „Малка България”, както я наричат някои историци напоследък, обхваща обширна територия. Гръцката историчка Катрин Аздраха определя границите й в околностите на Одрин на изток, Стенимахос (Асеновград) на север, областта на Димотика на югоизток, земите северно от егейското крайбрежие на юг и долината на Средна Струма на запад.

12мелник-крепост

Хронистът Георги Акрополит (ок. 1212-1217 г. – 1282 г.), чиято хроника обхваща периода 1204-1261 г. е бил силно впечатлен от личността на Алексий Слав. Както сочи той: „На всички земи господар бил Теодор Комнин… без, разбира се, планината Родопи, която се нарича и Ахридос, и нейните крепости, а също и Мелник. Тях владеел Слав, който бил роднина на цар Асен и бил почетен с деспотство от константинополския император Хенрих, за чиято дъщеря, родена му от наложница, той се бил оженил“.

Този Слав – нека за кратко време прекъснем течението на разказа, като владеел силната и почти непревземаема за всички противници крепост Мелник, станал самодържец и не се покорявал на никой от околните владетели. Понякога бил съюзник на италийците (т.е. латините), свързвайки се с тях поради роднинство, понякога държал страната на българите поради родство, а понякога – на Теодор Комнин.

„И никога никому не бил нито подчинен, нито се свързвал истински във вярност и съгласие. След смъртта на жена му за него се омъжила дъщерята на шурея на Теодор Комнин – Петралифа. И тъй – без земите, които, както казах, били под властта на този Слав, всичко се било подчинило на Теодор Комнин”.

12КОННИК

Преди пет години екип от археолози ръководен от проф. Виолета Нешева откри гроба на Алексий Слав. Той е разположен, заедно с още три гроба в двора на църквата „Св. Троица”, която е част от представителен за времето частно владетелски, царски манастир „Св. Богородица“.

Мястото е удивително красиво. Малката еднокорабна църква буквално е кацнала на стръмната вършина сред невероятно живописен дълбок скален овраг зад основната манастирска сграда. Такова е било вероятно и желанието на Алексий Слав, избирайки за вечен покой на семейството и себе си това божествено място край любимия му Мелник, в който прекарва по-голяма част от съзнателния си живот.

Предполага се, че в другите три гроба са погребани представители на неговото семейство. Единият от гробовете е мъжки, другият женски, а третият на около пет годишно дете. Не е ясно дали деспотът е имал деца от втория си брак, но това не е изключено, предполагат археолозите.

12църквата

Църквата „Св.Никола“ в Мелник, се намирала в двора на крепостта на деспот Слав.