Никола ИВАНОВ, литературен критик
Книгата „Късчета от рая“ със стихове в проза на Елена Алекова е поклон пред любовта. Ето първата творба от сборника: „Някога преди много, много време, толкова много, че се обезсмисля дори самото понятие за време, когато Господ прогонвал Адам и Ева от рая… Докато райските порти били отворени, докато Адам и Ева прекрачвали прага, по земята се посипали късчета от рая…Блажени, които намерят късче от рая и дръзват в него да прекрачат.“ За лирическата героиня на Елена Алекова любовта е истинският рай. Но за да го изживеят, влюбените трябва да намерят сили и смелост за това, а не да бягат страхливо от обсебилото ги чувство: „Истинското познание се постига през болка и преодоляване. Как би усетил цялата прелест на съществуването, ако не приемеш риска да минеш през раждането и смъртта? Как би стигнал до истинския себе си, ако те е страх да прекрачиш междите на комфорта, омагьосания кръг на лесните неща, съновиденията на живота и не се впуснеш в неизвестното? Как би осъзнал рая в цялата му величавост и красота, дори и да крачнеш там, ако не ти стиска да срещнеш ада лице в лице и не го прекосиш, без да се страхуваш? За да се възземеш от пепелта, обновен и силен, по-силен от всякога, трябва да минеш през огъня.“ В последна сметка човешкият род е щастлив, защото макар Бог да прогонва Адам и Ева от Рая заради първородния грях, той не ги лишава от любовта и любовното чувство, а им оставя възможността да го изживеят истински пълноценно.
В „Ще се сбъдне ли…“ поетесата споделя за любовта: „Нищо не е по-голямо от любовта, нищо не струва без любовта – с любовта всичко придобива смисъл и е безценно…“ В „Ще прекрачим ли“ допълва: „Каквото и да казват – единственото, заради което си струва да се раждаме, е любовта… Единственото, заради което си струва да съществуваме, да с м е е любовта… Единственото, което си струва да жадуваме, е любовта…“
Творбите са изградени като своеобразен диалог между лирическата героиня на поетесата и нейния любим. Поводите за стиховете са реплики, обяснения и признания в любов между двамата. Пътят към срещата с любимия понякога е трънлив и труден, но пътуването си заслужава: „Раят не е битие, за да се види, нито пейзаж, за да се съзерцава. Раят е и това, но и още нещо. Раят е всичко, което тук, на земята, не е. Макар в редки мигове да го изпитваме и на земята. Няма как да се измисли, науми, опише или обрисува. Към него човек върви цял живот, хилядолетие след хилядолетие. И все някога ще стигне.“ Понякога чувството е резултат „От досега със чистата идея“. Често любовта идва като взрив – изненадващ и неочакван, защото „Душата, подпалена от залеза е будна“ и сякаш „по пръстите се стрелка електричество“. И това усещат със сърцата и душите си влюбените. Дори „дебнещия звяр“ е способна да укроти и облагороди любовта, защото е „светлина“. Любовта е и хармония между двамата.
Срещаме и камъка като символ на човека и си припомняме мита за Девкалион и Пира. Някои от творбите са тристишия. За поетесата Любовта е главният Смисъл на живота, човеците населяваме земята, за да изживеем любовта. В „Толкова“ лирическата героиня съкровено споделя за любовното чувство: „Толкова е безкрайно, че понякога ме е страх да дишам, за да не прекъсна нишчицата на това усещане, което ме прави да съм до теб дори когато сме на светлинни години разстояние един от друг. (Една светлинна година разстояние – когато се отдалечиш на ръка разстояние от мен…). И допълва: „Каквото и да кажа за любовта е нищожно пред онова, което прогаря дланите, когато се докоснем; което изпълва устните, когато се целунем, с омайващо тръпчива сладост; което кара кожата да настръхва след пробега на пръстите – от горе до долу, от ляво на дясно, от вдън земя до вдън небе и обратно; което спира въздуха в гърдите; от което цялата примирам. Живея в състояния, за които не съм подозирала без теб.“ Абсолютна защитеност и сигурност лирическата героиня намира в прегръдката на любимия, там неуязвима от злото, чувства се в пълна безопасност.
Еротичното чувство е чисто, няма и намек за вулгарност или груба сексуалност, порнография, нетърпеливо брутално обладаване. Външната изява на любовта, телесните й проявления са срамежливи и деликатни. Плътските желания и отдаване са на заден план, единението на душите в любовта е центъра на поетичното преживяване: „Ако бих казала, че е любов, едва ли щеше да е далече от истината. Неистовото желание да бъдем един до друг, каквото и да се случва наоколо, нима не е любов? Неутолимият копнеж да се докоснем, да се докосваме, каквито и разстояния да ни делят, нима не е любов? Неизтребимата потребност да споделим себе си, всичко, което с м е, един пред друг, каквото и да ни коства това, нима е нещо друго освен любов? Но е и повече от любов… Повече от любовта, която знаем…“ Любовното чувство преминава в нирвана, любовта осмисля и „усмихва“ лирическата героиня. Но тя не е чужда и на ревността, която също е резултат от изпепеляващото и обсебващо чувство.
Любовта преодолява ежедневието и създава съвършената хармония, тя преодолява бита и го превръща в битие, в духовност. Самите заглавия на отделните стихотворения говорят за духовност. Чрез любовта се преодолява ежедневието, бита: „Там, където сме един без друг, сами по себе си, се издигат стени от самота… Непреодолими делници… Където гаснат поривите и мечтите… Където живеем, оплетени в паяжините на сметки, проблеми, заетости, небрежни флиртове, печали… Където нищо не задължава, нищо не обвързва, нищо не е сигурно, надеждно… Където има пари, но няма живот; има решения, но няма изход; има тичане от сутрин до вечер и през нощта, но няма смисъл; има срещи, но няма любов… И е едно дрънчене, звекане, викане, преливане от пусто в празно… Да ти призлее от празнота… Там, където сме един без друг, сами по себе си, страстите са ден до пладне, нощ до среднощ и най-много до сутринта… Вечно е колелото на грижите, което ни върти, върти, върти… Вечна е суетата…Тези фейсбуци, туитъри, инстаграми… Където има профили с имена, лица, снимки, а няма човек. Където има фотошопи и всякакви други чудеса, а няма красота – истинска, неподправена красота, която хваща сърцето, подкосява краката, от която духът секва и ти премалява… Където има всичко, а няма любов…“ Това е порив и призив към автентичност, към естеството. Понякога любовта е видение, което е останало в сърцата и душите на влюбените като спомен, който, когато напомни за себе си е способен „да възпламени и обърка пулса на кръвта, кожата и клетките“ и да достигне до най-потайните дълбочини на сърцата и душите.
В нощта щурчетата, тези „глашатаи на бездната“ вероятно пеят за любовта. В „Магично“ сякаш и природата взема участие и става съпричастна в любовните преживявания на двамата. Когато любимия го няма, душата на лирическата героиня „самотна тежи“ и я боли, защото е празна. Когато любимият го няма, тялото и душата болят от самота. Раздялата е болка и самота: „Ти си някъде, където мен ме няма… Аз съм някъде, където теб те няма… В различни делници… В далечни градове… Истина ли е всичко, което се случи между нас… Или е прах – на вятъра…“ – тревожно пита любимия лирическата героиня. Животът може да бъде много по-смислен, ако е естествен, където „любовта е любов“. Защо съвсем ненужно усложняваме „… там, където живеем, където е делници, празници, шум, прожектори, въпроси за решаване, тичане, главоблъскане, суета…“ Защо позволяваме ежедневието, битът да ни превземе?…
Думите за любов, ако са думи по инерция, са просто балон с въздух. Лирическата героиня не се задоволява с полулюбов, иска я цялата без остатък. Истинската любов се познава по това, че „преобразява всичко“. Любовта е способна да „събуди у нас невидими антени за най-силните пулсации на битието“. Жалко ще е, ако „профукаме“ любовта, сякаш не е била. Когато лирическата героиня интуитивно усеща, че нещо в любовта между двамата не е както трябва, тя се стреми да предотврати раздялата („Нима ще го допуснем“). Не желае да се раздели с любовта, иска да я спаси. Разочарованието е болезнено в „Ти искаш ли…“: „Нищо не струват думите без дела, без вплътняване в жест, в поглед, в усмивка, в обятие… О, нещата, в които думите могат да се вплътнят, чет нямат… Думи без тежест… Думите имат тежест само ако човек вгради в тях живот, енергия, сила, нещо от себе си…“ И по-нататък продължава: „Не ти вярвам вече… И най-важните думи губят смисъл и значение, когато доверието е изчезнало… Думи, думи, думи… Изящни ръкоделия, хартиени хвърчила, залъгалки на пързалки, цъфнали налъми под салкъми… Когато няма доверие…“ Много силно е разочарованието от раздялата, от изчезналата любов в „Неизвестно…“: „Пороите на зимата отнесоха, затлачиха всички възможни пътища (и невъзможни също) от теб до мен, от мен до теб, които някога ни свързваха… Тежките снегове на зимата затрупаха всички прибежища и проломи, пещери и късчета от рая, които някога ни приютяваха…“ Понякога, за съжаление, се оказва, че любовта е била по-скоро плод на илюзия: „Понякога сънувам любовта… Понякога я виждам… Иззад клоните струи и се носи над върхарите, над сънените долини, над разпрострелите се като на длан хилядолетия… Но била ли е наистина… Или не е била… Все пак душата има право на приказни видения понякога и понякога сънува… Душата вярва в чудеса понякога, душата нярва… И понякога ги изживява… Неясно някак, смътно, отдалече… Откъдето е дошла… От най-дълбокото… От най-оттатък… От първозданния копнеж…“ Но за това не трябва ни най-малко да се съжалява. Защото се е случило нещо вълшебно – Любовта. Остава Надеждата: „Някъде и през най-непреодолимата скрежна пелена препуска Белия елен и носи упование, спасение… А под снега или дълбоко-надълбоко в нас, прихлупени от преспите, тлеят треви и листи, семенца… И зрее новото начало…“ Новата любов е напълно възможна да се случи!
Ето какво е любовта за лирическата героиня: „Ако трябва да оприлича любовта… Тя е изворът, от който пиеш ли, пиеш, а си жаден… Тя е огънят, който гори ли, гори, а не изгаря… Тя е камъкът, който – и цялата земя да се поклати – ще устои…Тя е тихият полъх, лекото дихание оттам, което отчетливо трепти дори след вихъра на ураган… А може би е незримата съставка на битието, без която няма битие… Кой знае… На каквото и да оприличавам любовта – все не стига…“
Полюсни са чувствата в душата на лирическата героиня – от вярата до безверието и нерешителността, колебанието се заменя с увереност и обратно, надеждата с безнадеждност и униние, което създава полифоничност. Оксиморонът играе важна роля за постигане на тази полифоничност: „С теб съм всичко, което не съм без теб. И съм това, което не с ъ м, което без теб е скрито, а с теб ми се открива…“ („В тишината“).
Нещо от фолклорната любовна лирика (еньовче, Еньовден, мирис на билки), от самодивите при ранения Хаджи Димитър откриваме и усещаме в „Докъде ще ни докара“. Само че мъжът преследва и търси възлюбената – ролите са сменени. В последна сметка душите на влюбените летят и се търсят като в шедьовъра на Христо Ботев.
Двамата влюбени се извайват с изкуствата, които са им подвластни – Поезията, Словото и Скулптурата, Рисунките. Чрез тях те споделят своята любов към другия, духовността на чувствата си. Влюбените се стремят да се опознаят до край, но възможно ли е това, или винаги ще остане нещо скрито и неразбрано, неясно за другия. Развихреното въображение на места достига до ефирност.
Стиховете са сътворени вероятно в интензивен любовен период, защото в тях не откриваме нищо преиграно. Творбите от книгата са писани от 4 юли 2021 година до края на април 2022 година – за около десет месеца. Използвани са буквални цитати и изрази от конкретно изреченото и написаното между двамата. Образите и картините се напластяват на скорост, надпреварвайки се едни с други, но Елена Алекова успява да ги укроти и подреди, не допуска словесен хаос. Повторенията не дразнят, защото подчертават изживените чувства и душевните състояния на влюбените.
В творбите няма да открием стилизации, декоративност, захаросани и сладникави стихове. Елена Алекова разчита на нюанса, любовта е показана пълноценно в различни състояния, проявления и преживявания. Поетесата намира точните думи, използва словесното и синонимно богатство на родния език и доказва, че на нашия български език могат да се изразят и най-сложните и фини душевни и сърдечни изживявания и състояния. Неусетно Елена Алекова достига до една възможна формула за поезията: „Поезията е опит да се разкаже любовта.“
Подобни силно драматични и дълбоки стихове не могат да се сътворят, ако не са преживени и изстрадани. Имаме чувството, че поетесата е писала стиховете, изпаднала в унес, транс и нирвана. На моменти дъхът и дишането спират от любов. Сливат се и преплитат илюзия и реалности, илюзията става реалност в поетичното въображение на Елена Алекова По-скоро творбите са красива илюзия, мираж, вместо реалност. Но това няма значение. Важното е, че е действително изживяно и преживяно, че мимолетното преминава във вечното. Безкрайни и безгранични са времето и пространствата..
Главното послание в „Късчета от Рая“ настоява, че в последна сметка любовта и щастието е в ръцете на всеки и дали ще ги постигне и изживее зависи единствено и само от него.
Елена АЛЕКОВА, „Късчета от рая“, стихове в проза, Изд.“Скала принт“, София, 2023 година.
